Незнайко на Луната

Двадесет и седма главаПод моста

Козлето беше страшно разстроен от случилото си.

— Всичко това е заради мене! — каза той. — Ако не бях се разболял, нямаше нищо да стане.

— Не е кой знае каква беда — утешаваше го Незнайко. — Лично аз ни най-малко не съжалявам, че няма да срещам тази противна Минога, все ще намерим някаква работа. Не се ядосвай!

Козлето лека-полека се поразвесели, а привечер из приюта се разнесе слух, че на следния ден се очаква пристигането на известния богаташ Скъперфилд, който ще наема работници за своята макаронена фабрика. Всички обитатели на Гадсъновата Задънена уличка се зарадваха. Мнозина от тях бяха изгубили всякаква надежда да намерят постоянна работа в някоя фабрика.

— Най-после ни се усмихна и на нас щастието! — казваха те. — Ще настъпи край на нашата нищета и ще се простим с този мръсен приют. Нека Гадсън си живее тук с плъховете!

Мълвата казваше, че Скъперфилд е решил да увеличи производството на макарони в своята фабрика и затова му трябват повече работници. А понеже е добре известно, че Сан-Комарик стои на първо място по броя на безработните, фабрикантът е решил да дойде тук. Никой от нощния приют не знаеше източника на тези сведения, но на следния ден Скъперфилд наистина се появи в Сан-Комарик. Заедно с него пристигнаха сто двадесет и седем големи камиони фургони, употребявани за превоз на макароните. Сега тези фургони трябваше да пренесат наетите от Скъперфилд работници до макаронената фабрика в Лъженвил.

Цялата Боклукчийска улица, както и граничещата с нея Затънтена улица с нейните пресечки бяха задръстени от тези макаронени фургони. Два от тях, боядисани с яркожълта боя, влязоха в двора на Гадсъновия хотел. Единият от тях представляваше подвижен щанд за продажба на тестени изделия. Само че този път там нямаше такива изделия, а беше пълно с хляб и топли кренвирши, предназначени за новоприетите в макаронената фабрика. С другия камион пристигна самият Скъперфил заедно с директора на фабриката.

Щом Скъперфилд и директорът излязоха от кабината, шофьорът измъкна от фургона малка дървена маса и два стола и ги постави сред двора. Директорът извади от кожената си чанта една дебела тетрадка с надпис „Макаронен дневник“, сложи я на масата наред с чантата и набирането на работници започна. Всички желаещи да постъпят в макаронената фабрика се наредиха на „опашка“ и се приближаваха един по един до масата. Скъперфилд лично оглеждаше всекиго, защото се страхуваше да не би на работа да постъпи някой куц, инвалид с отрязан крак или ръка и изобщо някой немощен или болен.

— Аз нямам намерение да плащам пари на сакати работници — повтаряше той с противния си, писклив глас. — В моята фабрика всички са длъжни да работят добре, а не да безделничат. Трябва да ви е ясно, че не отивате на курорт, а на работа в макаронена фабрика.

След като гледаше дребосъчето от всички страни, той с всичка сила го удряше с ръка по гърба, сякаш се опитваше да го събори, а после му разтърсваше ръката така енергично, като че ли искаше да я откъсне, и казваше:

— Поздравявам те, приятелю, с постъпването ти на работа. Можеш да получиш кренвирш!

Продавачката от подвижния щанд веднага подаваше на дребосъчето парче хляб с един кренвирш, а директорът вписваше името му в тетрадката и получаваше от него разписка, че си е получил кренвирша. Цялата тази комедия с кренвиршите беше измислена от Скъперфилд, за да се убедят работниците колко е добър, та да се стараят повече в работата си. Разбира се, той не раздаваше кренвиршите безплатно, а с намерението да пресметне двойно стойността им, когато плаща на работниците, и по този начин да направи между другото още една изгодна сделчица.

Оглеждайки дребосъчетата, Скъперфилд започваше разговор с някои от тях, за да разбере мислите и настроенията им. Когато стигна до Незнайко, той го попита строго:

— Ти ще се бунтуваш ли?

— Какво значи това да се бунтувам? — не разбра Незнайко.

— Кой си ти, че се осмеляваш да ми задаваш въпроси? — избухна Скъперфилд. — Да задавам въпроси е моя работа, а твоята работа е да отговаряш. Когато те запитат нещо, ти трябва да отговориш кратко: „Да, господине. Не, господине.“ И толкова. Ясно ли е?

— Да, господине, не, господине — послушно отвърна Незнайко.

— Хм — измърмори Скъперфилд, — ти да не си слабоумен?

— Да, господине, не, господине.

— Хм, хм! Е, това всъщност е по-добре — да си слабоумен. Поне няма да подстрекаваш работниците във фабриката, няма да ги подучваш, да си оставят работата. Право ли казвам?

— Да, господине, не, господине.

— Е, добре — каза Скъперфилд. — Получи си кренвирша!

Когато записването на работниците завърши, натовариха всички дребосъчета във фургоните и ги откараха от Сан-Комарик. Беше вече късна нощ, когато колоната от сто двадесет и седем камиона пристигна в град Лъженвил. Скъперфилд предварително беше разработил план, според който, щом камионите влязат в двора на макаронената фабрика, новоприетите работници бяха длъжни да заемат местата си при тестобъркачките, пресите, котлите, пещите, при сушилните шкафове за фиде и макарони — с други думи, те трябваше веднага да почнат работа.

Този план обаче стана известен на предишните работници. Някой от Сан-Комарик им беше съобщил, че Скъперфилд набира там нови работници от нощния приют. Тъй като не желаеха да си отстъпят работата на пришълците, старите работници веднага заеха двора на фабриката, заключиха входната външна врата и се приготвиха да ги посрещнат. Щом фургоните се появиха пред вратата на фабриката, намиращите се на двора дребосъчета почнаха да викат през оградата:

— Братлета, излъгали са ви! Не започвайте работа! Искат да ви направят предатели! Тази фабрика е наша! Не ни отнемайте работата!

Пристигналите дребосъчета слязоха от фургоните и застанаха в нерешителност. Скъперфилд също изскочи от кабината.

— Не им вярвайте! — извика той. — Това са мързеливци. Те не искат да работят! Искат даром да получават пари!

— Съвсем не сме мързеливци! — отвърнаха иззад оградата. — Напротив, Скъперфилд иска да му работим без пари, а ние се борим за правата си. Той ще ограби и вас, ако останете да му работите.

— Я им затворете устата! Какво сте взели да ги слушате? Отваряйте вратата или ще ви уволня! — изкрещя Скъперфилд и се спусна към входа на фабриката.

Няколко от новопристигналите санкомарикци се втурнаха след него. В отговор на това откъм оградата полетяха дървета и камъни. Изплашени, дребосъчетата отстъпиха назад. Вратата на фабриката изведнаж се разтвори, намиращите се на двора работници изскочиха навън и започнаха да удрят новодошлите с тояги, точилки и с каквото им попадне. Санкомарицки се разбягаха ужасени.

— Стойте! — изкрещя Скъперфилд. — Вие нямате право да бягате! Длъжни сте да работите във фабриката! Да не би да ви храних даром с кренвирши? Спрете, нещастници! Длъжни сте да си отработите поне кренвиршите!

Никой не го чуваше. Новопристигналите санкомарикци не познаваха разположението на улиците в Лъженвил. Те тичаха насам-нататък в тъмнината като попаднали в чужд бостан прасета, а лъженвилци ги пресрещаха ту от една, ту от друга страна. Неколцина от тях хванаха Незнайко и Козлето, замъкнаха ги до реката и ги хвърлиха във водата.

— Изкъпете се в студената водичка! Та друг път да знаете как се помага на този ненаситник Скъперфилд! — викаха те.

Незнайко и Козлето едва не се нагълтаха с вода, а когато излязоха на брега, откриха, че обувките на Незнайко и шапката на Козлето са потънали в реката.

— Това е най-лошото, което можеше да ни се случи! — рече Козлето, треперейки от студ. — Сега ни остава само да попаднем в лапите на полицията и да се намерим на Острова на глупците.

Приятелите решиха да поседят на брега до сутринта, а когато стане светло, да потърсят в реката изгубените си вещи.

Щом се разсъмна, Незнайко и Козлето се съблякоха и влязоха в реката. Те се гмуркаха във водата, докато не посиняха от студ, но не можаха да намерят нито обувките, нито шапката. Сигурно течението ги беше отнесло надалеч.

Градът скоро се събуди. По крайбрежната улица се появиха минувачи. За да не попаднат пред очите на някой полицай, Незнайко и Козлето тръгнаха надолу по брега на реката и се скриха под един мост.

— В такъв вид не можем да отидем в града — рече Козлето. — Първият полицай, който ни срещне, ще ни арестува. Най-добре да направим така: ти ще ми дадеш шапката си и ще поседиш тук, докато аз намеря нещо за ядене.

— По-добре ти ми дай обувките си и поседи тук — отвърна Незнайко. — Ти трудно ходиш след болестта.

Козлето отказа, но Незнайко настояваше. От неговото предложение обаче не излезе нищо, защото обувките на Козлето му бяха тесни. Наложи се все пак Козлето да се отправи на лов, а Незнайко остана да чака под моста бос и гологлав.

Тъй като му беше скучно да седи сам под моста, Незнайко напрегна всичките си умствени способности, за да си измисли някакво развлечение. Най-напред той изпя целия си репертоар от песни, после сам си зададе всички гатанки, които знаеше, и ги отгатна, а след това се залови да си припомня пословици и поговорки като например: „Един бие тъпана, друг събира парсата“, „Гладна кокошка просо сънува“, „Един копа и плаче, друг тропа и скача“. Всичко това всъщност продължи много малко и той се зае да прехвърля на ум различни случки от живота си, да си спомня приятели и познати.

Неусетно в главата му изплува споменът за Шишко. Незнайко си представяше, че Шишко и досега седи в ракетата и дълбоко съжаляваше, че не може с нищо да му помогне. Той си припомни, че Шишко много обичаше да си похапва. „Дано това не му докара някакво нещастие — помисли си Незнайко. — Дано не си привърши запасите от храна, преди да му се притече някой на помощ!“

Скоро гладът така силно почна да измъчва Незнайко, че той не можеше вече да мисли за нищо. В главата му сега се въртеше една-единствена мисъл: „Къде се изгуби Козлето? Защо не се връща?“

За да притъпи глада си, Незнайко отново почна да пее песни, да си припомня пословици, да си задава и да отгадава гатанки. Най-сетне търпението му се изчерпа. Тъкмо вече беше решил да излезе от убежището си и да тръгне да търси Козлето, когато забеляза, че под моста слиза някакво дребосъче. Най-напред Незнайко помисли, че това е Козлето, но като се вгледа по-внимателно, видя, че не е той. Дребосъчето междувременно се приближи, забеляза Незнайко и попита:

— Ти какво правиш тук?

— Седя — отвърна Незнайко.

— Струва ми се, че друг път не съм те виждал тук.

— Сигурно, защото друг път не съм седял тук — обясни Незнайко.

— Да не си новак?

— Какво значи „новак“?

— Е, нов, значи да нощуваш за първи път под моста.

— Че аз нощувам ли?

— А защо си се заврял тук?

Незнайко се готвеше да разкаже какво се беше случило с него, но в този момент отново се чуха стъпки и под моста се появиха още няколко дребосъчета.

— Ей, Клюква, Пекар, Орехче! — извика първото дребосъче. — Я го вижте тоя чудак: заврял се под моста, а казва, че не е дошъл да нощува.

Дребосъчетата заобиколиха Незнайко.

— Изглежда подозрителна личност — обади се този, когото наричаха Клюква.

— Сигурно е преоблечен полицай — измърмори Пекар.

— Да го набием и да го хвърлим в реката! — предложи Орехчето.

— Братлета, та аз не съм никакъв полицай! — започна да ги уверява Незнайко. — Пуснете ме! Трябва да отида да търся Козлето.

— Какво е пък това Козле? — попита подозрително Пекар. — Не го пущайте, защото ще отиде и ще каже на полицаите, че спим тук.

Незнайко започна да разказва на дребосъчетата всичко, което се беше случило с него и с Козлето. Дребосъчетата почувствуваха, че говори истината.

— Е, добре — каза Клюква. — Така или иначе ти не бива да ходиш никъде в такъв вид: нямаш нито обуща, нито шапка. Полицаите веднага ще те спипат. Утре все ще ти намерим някакви обувки и шапка и тогава ще отидеш. А твоето Козле просто те е изиграл.

— Как така ме е изиграл? — учуди се Незнайко.

— Е, взел ти е шапката и е избягал с нея. Защото без шапка той не може да се разхожда из града.

— Не, братлета, Козлето не е такъв! Той ми е приятел.

— Знаем ги ние тия приятели! — измърмори Пекар.

В това време се стъмни. По моста и по Крайбрежната улица светнаха лампи. Отразена във водата, тяхната светлина проникваше под моста и затова там не беше съвсем тъмно.

Дребосъчетата се готвеха да спят. Горе, под перваза, където чугунените арки на моста стъпваха на каменните основи, имаше много скривалища. Всеки взе да измъква от тях по някоя и друга дрипа и да си постила с тях легло. Едно дребосъче, което наричаха, кой знае защо, Милиончето, излезе собственик дори на два дюшека. На единия лягаше, а с другия се покриваше. Дребосъчето, което наричаха Мехурко, притежаваше гумена възглавничка, която се надуваше. Той я измъкна от една дупка между камъните, наду я старателно, сложи си я под главата и каза:

— Чудесно нещо! За този, който може да го оцени, разбира се! Дребосъчето, което първо беше видяло Незнайко (наричаха го Щиглеца), се обърна към него с думите:

— Ти също трябва да се снабдиш с някои неща. А засега вземи това!

И той подхвърли на Незнайко няколко дрипи. Като видя колко неумело новакът постила дрипите на земята, Щиглеца добави:

— Учи се, братле, учи се! Мисля, че след време ще свикнеш. А да се спи на чист въздух, е дори полезно. Освен това хубавото тук е, че няма дървеници. Страшно мразя тая сган. С една дума, щеше да бъде чудесно, ако не бяха фантетата — въздъхна той. — Не ни позволяват, проклетниците, да спим под моста.

Най-сетне всички налягаха, а Мехурко дори започна да похърква на възглавничката си.

— Ето какво значи да спиш при пълни удобства! — рече Клюква подигравателно.

В този момент отстрани се чу шум. Някой предпазливо слизаше по насипа.

— Тихо! — пошепна Орехчето, като се надигна. — Някой идва насам.

— Ами ако е фанте? — рече Клюква.

Всички освен заспалия Мехурко се разтревожиха.

— Може би е най-добре да си плюем на петите, а? — попита Милиончето, като изпълзя изпод своя дюшек.

— Първо ще го хванем, а после ще видим — отвърна Клюква. Дребосъчетата се спотаиха, долепени до земята. Една черна фигура се замярка на фона на проблясващата в тъмнината река и навлезе под моста. Щом фигурата се приближи до тях, Пекар и Клюква скочиха, събориха я на земята и я покриха с единия дюшек.

— А сега какво ще правим? — попита Милиончето, като притискаше с цялата си тежест дюшека.

— Ще му дръпнем един бой и после — в реката! — издаде присъда Орехчето.

— Чакайте — каза Клюква, — може и да не е фанте. Милиончето удари с юмрук по дюшека и попита:

— Признавай, фанте ли си? Изпод дюшека се чу жален глас:

— Аз съм Козлето.

— Братлета, но това е Козлето! — извика Незнайко. Веднага дръпнаха дюшека и Незнайко се спусна да прегръща приятеля си.

— Защо се забави толкова, Козле?

— Че аз, разбираш ли, през цялото време се въртях около магазините. Все се надявах, че ще изкарам нещичко. Но не можах да спечеля ни сантик. Виждаш ли какво излезе — и аз съм гладен, а и на тебе нищо не донесох.

— Я виж ти, а ние мислехме, че той е избягал — радваха се другите дребосъчета.

А Пекар каза:

— Братлета, няма ли да се намери у някого парче хлебец? Трябва да им дадем да хапнат нещо.

Мехурко, който току-що се беше събудил и с недоумение се оглеждаше наоколо, измъкна от пазвата си комат хляб. Той го разчупи на две и подаде половинките на Незнайко и Козлето. Двамата приятели се нахвърлиха лакомо на хляба. Дребосъчетата седяха край тях и ги гледаха усмихнато.

— Чуйте, братлета — каза Клюква. — Има значи на този свят приятелство!

Тия думи така допаднаха на всички, че никой не помисли сега за сън. Само Мехурко отпусна глава на любимата си възглавничка и отново захърка.

Най-сетне хлябът беше изяден и тогава всички налягаха и бързо заспаха. След малко лампите по Крайбрежната улица угаснаха и под моста стана съвсем тъмно. Все по-рядко минаваха автомобили отгоре. Най-после всякакво движение спря. А когато измина още половин час, към моста безшумно се приближи черна полицейска кола с дебели железни решетки на малките прозорчета. От колата слязоха десет полицаи под командата на старши полицая Рвигел.

— Пет души тук, пет души там! Марш под моста и без никакви разговори! — изкомандува с дрезгав глас Рвигел, като заплаши полицаите с усъвършенствуваната си електрическа палка.

Полицаите безмълвно се разделиха на две групи. Първата група почна да се спуска надолу от лявата страна на пътя, а втората — от дясната. Като се озоваха под моста, Рвигел запали специалното си електрическо фенерче и изсъска:

— Напред!

Полицаите също запалиха своите фенерчета и осветлявайки пътя пред себе си, тръгнаха едновременно от две страни към налягалите под моста.

— Стой! — извика дрезгаво Рвигел, като забеляза спящите на земята дребосъчета. — Заобиколете ги!… Пригответе палките!… Ш-ш-т! Дръжте ги и без разговори!

От двете страни полицаите се нахвърлиха върху спящите дребосъчета и почнаха да ги дърпат. Клюква пръв се събуди и като се видя в ръцете на полицаите, извика:

— Братлета, спасявайте се! Фантетата!

В този миг той получи по челото си такъв удар от електрическа палка, че изгуби съзнание. Останалите дребосъчета се замитаха в ръцете на полицаите, но електрическите палки веднага ги усмириха. Само Мехурко не загуби самообладание. Той изтръгна от ръцете на полицая, който го държеше, електрическата палка и я пъхна под носа му. Чу се трясък. Между носа на полицая и палката изскочи зелена искра. Пнигел падна като подкосен. Мехурко захвърли електрическата палка върху затичалия се към него полицай Скригел, грабна си възглавничката и с един скок се намери на брега, а оттам — в реката. Смаяните полицаи го гледаха как плува и бързо се отдалечава от брега.

— Да върви по дяволите! — изръмжа Рвигел. — Друг път ще го пипнем и него! А сега — марш и без разговори!

Полицаите помъкнаха нагоре по насипа слабо съпротивяващите се дребосъчета, както и полицая Пнигел, който още не можеше да дойде на себе си от попадналата в носа му зелена искра.

След пет минути всичко беше свършено. Полицейската кола бързо се отдалечи, а под моста останаха само дрипите и двата скъсани дюшека, от чиито дупки стърчеше слама.