Незнайко на Луната

Втора главаТайната на лунния камък

На следващия ден във вестниците се появи отчет за състоялото се обсъждане на Знайковата книга. Всички жители на Слънчевия град го прочетоха. Всеки се интересуваше да научи наистина ли Луната е куха отвътре и вярно ли е, че вътре в Луната живеят дребосъчета. В отчета беше подробно изложено всичко, което се бе говорило на обсъждането, и дори онова, което съвсем не бе се говорило. Освен отчета във вестниците бяха напечатани и множество фейлетони, тоест хумористични статийки, в които се разказваше за различни забавни приключения на лунните дребосъчета. Страниците на вестниците бяха изпъстрени със смешни картинки. Картинките изобразяваха Луната. По нейната вътрешна страна дребосъчетата ходеха надолу с главата и за да не бъдат притеглени от центъра на Луната, те се бяха хванали с ръце за различни предмети. На една от картинките беше нарисувано дребосъче, на което силата на притеглянето беше смъкнала обувките и панталоните и самото дребосъче, останало само по ризка и с шапка на глава, се държеше здраво с двете си ръце за едно дърво. Всеобщо внимание привличаше карикатурата, изобразяваща Знайко, размахал безпомощно ръце и крака в центъра на Луната. Лицето на Знайко изразяваше такава обърканост, че никой не можеше да го гледа сериозно.

Всичко това, разбира се, беше напечатано само за развлечение на читателите, но в един от вестниците беше публикувана съвсем сериозна и научно обоснована статия от професор Телескопов, прочут с изследванията си в областта на физиката. В тази си статия професор Телескопов пишеше, че наличността на празно пространство във вътрешността на Луната не противоречи на законите на физиката, и е напълно допустимо, тъй че Знайко не е далеч от истината, както може да се стори на някого. Същевременно е трудно да се предположи, пишеше професорът, че празното пространство е разположено в центъра на Луната, тъй като централната част на Луната е запълнена с твърдо вещево още преди да изстине и се втвърди лунната повърхност и следователно преди образуването на празно пространство вътре в Луната. Работата е там, че както сега, така и в далечното минало вътрешните пластове на Луната са подложени на огромно налягане от страна на външните пластове, които тежат много хиляди и дори милиони тонове. Вследствие на това чудовищно налягане веществото във вътрешността на Луната не е могло съгласно законите на физиката да остане в течно състояние и се намира във вид на твърдо вещество. А това означава, че когато Луната е била още огнено-течна, вътре в нея вече е имало твърдо централно ядро и вътрешната кухина на Луната е започнала да се образува не в центъра, а около това твърдо централно ядро, по-точно казано, между това централно ядро и сравнително неотдавна втвърдената повърхнина Луната. И така, Луната не е кухо кълбо, прилично на гумени топка, както предполага Знайко, а кълбо, в чиято вътрешност има друго кълбо, заобиколено с въздушен пласт или с пласт от някакъв друг газ.

Колкото се касае до предположението, че на Луната има дребосъчета или някакви други живи същества, то това се отнася вече към областта на чистата фантастика — пишеше професор Телескопов. За съществованието на дребосъчета върху Луната няма никакви научни доказателства. Ако онова, което Знайко е открил на лунната повърхност, наистина е било тухлена стена, направена някога от разумни същества, то липсват всякакви доказателства, че тези разумни същества са оцелели до ден днешен и са избрали за свое местожителство вътрешната кухина на Луната. Науката се нуждае от достоверни факти, пишеше професор Телескопов, и никакви празни измислици не ще ни ги заменят.

Колкото по-нататък четеше Знайко статията на професор Телескопов, толкова по-силно го обхващаше някакво остро чувство на срам, примесено с огорчение. Това, което професорът пишеше за твърдото ядро във вътрешността на Луната, беше неоспоримо. Всеки запознат със законите на физиката трябваше да се съгласи с той, а Знайко познаваше прекрасно законите на физиката.

— Как не съм съобразил такова просто нещо! — чудеше се Знайко и беше готов да си скубе косата от яд. — Та не ще и съмнение, че вътре в Луната е имало твърдо ядро, а това значи, че празно пространство е могло да се образува само около това ядро, а не в центъра. Ех, че съм магаре! Ех, че съм орангутан! Как можах да се изложа така! Как не можах да се сетя за такова просто нещо! Срам и позор!

След като прочете статията от край до край, Знайко закрачи напред-назад из стаята, като непрестанно тръскаше глава, сякаш искаше да изтърси от нея неприятните си мисли.

— Измишльотини! — с досада мърмореше той, спомняйки си статията на професор Телескопов. — Опитай се сега да докажеш, че тук няма никакви измислици, след като и през ум не ти е минало, че в центъра на Луната може да има твърдо вещество!…

Изморен от разходката си из стаята, Знайко пъшкаше от огорчение, сядаше изведнаж на стола и безсмислено се втренчваше в една точка. После скачаше като ужилен и отново започваше да обикаля из стаята.

— Не, аз ще докажа, че това не са празни измислици — викаше той. — На Луната има дребосъчета! Невъзможно е да ги няма. Наука не значи само голи факти! Науката е фантастика!… Тоест, фу, какво дрънкам? Науката не е фантастика, но науката не може да съществува без фантастика. Фантазията ни помага да мислим. Само голите факти още нищо не значат. Всички факти трябва да се осмислят!

При тези думи Знайко силно удари с юмрук по масата.

— Ще докажа! — извика той.

В този момент погледът му падна върху карикатурата във вестника, където той беше изобразен в центъра на Луната с такова идиотско изражение на лицето, че беше невъзможно да се гледа спокойно.

— Само това липсваше! — измърмори той. — Иди, че доказвай сега, когато тук се мъдри такава мутра!

Още същия ден Знайко напусна Слънчевия град. През целия път той си повтаряше:

— Никога вече няма да се занимавам с наука! Ако ще и на парчета да ме режат! В никакъв случай! Няма и да помисля дори!

Когато се върна в Града на цветята, Знайко обаче постепенно се успокои и отново възмечта за научна дейност и за нови пътешествия:

„Добре би било да се построи голям междупланетен кораб да се вземе значителен запас от храна и въздух и да се организира продължителна експедиция на Луната. Вероятно във външната обвивка на Луната се намират отвори във вид на пещери или кратери на изгаснали вулкани. През тези отвори ще може да се проникне във вътрешността на Луната и да се види нейното централно ядро. Ако това ядро съществува, а то без съмнение съществува, лунните жители живеят на неговата повърхност. Между външната обвивка и централното ядро на Луната сигурно се е запазило достатъчно количество въздух и затова трябва да се предполага, че условията за живот на повърхността на ядрото са напълно благоприятни за дребосъчетата.“

Така мечтаеше Знайко и беше вече съвсем готов да започне подготовката на новото пътешествие до Луната, когато изведнаж си спомни всичко, което се беше случило.

— Не! — каза си той. — Трябва да бъда твърд! Щом съм решил да не се занимавам с наука, значи трябва да изпълня решението си. Нека някой друг полети на Луната, нека някой друг камери на Луната дребосъчета и тогава всички ще кажат: „Знайко беше прав. Той е много умно дребосъче и е предвид онова, което никой преди него не е успял да предвиди. А ние не бяхме прави. Не му вярвахме. Присмивахме му се. Писахме за него разни подигравателни статийки, рисувахме карикатури.“ И тогава всички ще се засрамят. Професор Телескопов също ще се засрами. И после всички ще дойдат при мене и ще кажат: „Прости ни, миличък Знайко! Ние бяхме несправедливи.“ А аз ще им кажа: „Нищо, братлета, не се сърдя. Прощавам ви. Аз не съм злопаметен, въпреки че ми беше много обидно, когато всички ми се подиграваха. Аз съм добър! Та какво е най-важно за Знайко? Най-важното за Знайко е истината. А щом истината възтържествува, то значи всичко е наред и никой на никого не трябва да се сърди!“

Така разсъждаваше Знайко. Като обмисли всичко, както трябва, той реши да забрави за Луната и никога вече да не мисли за нея.

Но излезе, че това решение все пак не е така лесно изпълнимо. Работата е там, че у Знайко беше останало парченце от Луната, тоест онзи лунен камък, който той беше откъртил с чук от скалата, спускайки се с Фуксия и Селдичка в лунната пещера. Този лунен камък или лунит, както го наричаше Знайко, се намираше на прозореца в стаята му и всяка минута беше пред очите му. Щом погледнеше лунита, Знайко веднага си спомняше за Луната и за всичко, което се беше случило. Това отново го разстройваше:

Веднаж когато се събуди през нощта, Знайко погледна лунита и му се стори, че камъкът свети в мрака с някаква мека синкава светлина. Учуден от това необикновено явление, Знайко скочи от леглото и се приближи до прозорчето, за да разгледа лунния камък отблизо. Тогава той забеляза, че на небето свети пълна, ярка луна. Лъчите от луната падаха право в прозореца, осветяваха камъка и изглеждаше, че самият той свети. Знайко се полюбува на това красиво зрелище, успокои се и легна отново.

Друг път (това се случи вечерта) Знайко дълго се заседя над книгата и когато най-сетне реши да си легне да спи, беше вече късна нощ. Знайко се съблече, изгаси електричеството и се мушна в леглото. Погледът му случайно попадна върху лунита. И пак му се стори, че самият камък свети и този път дори някак си особено ярко. Уверен, че всичко това е само ефект от лунната светлина, Знайко не обърна внимание на камъка и вече се готвеше да заспи, когато изведнаж се сети, че през тази нощ имаше новолуние или иначе казано, на небето не можеше да свети никаква луна. Знайко стана от леглото, погледна през прозореца и се увери, че нощта наистина беше тъмна, безлунна. На черното като въглен небе блестяха само звезди, луна нямаше. Въпреки това лунният камък върху прозореца светеше така, че не само се виждаше той сам, но и осветяваше част от перваза на прозореца.

Знайко взе лунита в ръка и ръката му се освети със слаба, блещукаща светлина, сякаш излъчвана от самия камък. Колкото повече Знайко гледаше камъка, толкова по-ярко му се струваше, че свети. И вече стаята не му изглеждаше толкова тъмна, колкото беше отначало. И той можеше вече да различи в тъмнината и масата, и столовете, и етажерката за книги. Знайко взе една книга от поличката, разтвори я и сложи върху нея лунния камък. Той освети страницата така, че буквите наоколо можеха да се различат и да се прочетат цели думи.

Знайко разбра, че лунният камък отделяше някаква лъчиста енергия. Щеше му се веднага да изтича и да разкаже за своето откритие на другарите си, но си спомни, че всички отдавна вече спят и реши да не ги буди.

На другия ден Знайко каза на дребосъчетата:

— Тази вечер, братлета, елате при мене. Ще ви покажа нещо много забавно!

— Какво е то? — заинтересуваха се всички.

— Елате и тогава ще видите.

Разбира се, всички бяха много любопитни да узнаят какво ще им покаже Знайко. Бързанко толкова се вълнуваше, че нищо не можа да хапне на обед от нетърпение. Най-после той не издържа, отиде при Знайко и не го остави на мира, докато Знайко не му откри тайната си. По този начин дребосъчетата научиха всичко предварително, но това само увеличи тяхното любопитство. Всеки искаше, да види със собствените си очи как камъчето свети в тъмнината.

Щом слънцето се скри зад хоризонта, всички вече бяха в стаята на Знайко.

— Рано дойдохте — каза им Знайко. — Камъкът сега не може да свети, защото още е много светло. Той ще почне да свети, когато настъпи пълен мрак.

— Нищо, ще почакаме — отвърна Сиропов. — Няма закъде да бързаме.

— Добре тогава, чакайте — съгласи се Знайко. — Пък аз в това време, за да не ви бъде скучно, ще ви разкажа за това интересно явление.

Той сложи лунния камък на масата пред насядалите наоколо й дребосъчета и почна да им разказва, че в природата се срещат вещества, които, подложени на действието на светлинните лъчи, придобиват свойството сами да светят в тъмнината. Такова светене се нарича луминесцентно. Някои вещества придобиват свойството да изпускат видими светлинни лъчи дори под влиянието на невидимите ултравиолетови, инфрачервени или космически лъчи.

— Може да се предположи, че лунният камък се състои именно от такова вещество — добави Знайко.

За да занимае дребосъчетата с още нещо, Знайко им изложи своята теория, според която Луната е едно голямо кълбо, вътре в което се намира друго кълбо, а върху това вътрешно кълбо живеят лунни дребосъчета или лунници.

Докато Знайко даваше на другарите си всички тези полезни сведения, в стаята постепенно се стъмняваше. С всичка сила дребосъчетата се взираха в лунния камък, който лежеше пред тях, но не виждаха никакво светене.

Бързанко, който беше най-недисциплинираният, през цялото време се въртеше насам-нататък и не можеше да се задържи на мястото си от нетърпение.

— Но защо не свети? Кога ще почне да свети? — непрекъснато питаше той.

— Почакай мъничко, още е много светло — успокояваше го Знайко.

Най-после настъпи такъв мрак, че не се виждаше нито камъкът, нито дори масата, върху която лежеше. А Знайко все повтаряше:

— Почакайте мъничко, още е много светло!

— Наистина, братлета, толкова е светло, че можеш дори картини да рисуваш! — подкрепи го Палитров.

Някой тихичко се засмя. В тъмнината не можеше да се разбере кой беше.

— Всичко това са някакви глупости! — каза Бързанко. — Според мене, камъкът няма да свети.

— Че защо му е да свети, когато и без това е светло — каза Винтчо.

Някой отново се засмя. Този път по-силно. Май че беше Незнайко. Той най-лесно се разсмиваше.

— Ти, Бързанко, все бързаш някъде. Ще ти се всичко по-бързо да става — каза Сиропов.

— А на тебе не ти ли се ще? — сърдито измърмори Бързанко.

— Че закъде да бързам? — отвърна Сиропов. — Тук лошо ли е? Топло, светло и мухи не те хапят!

Сега вече всички дребосъчета не издържаха и високо се закискаха. Казаното от Сиропов за мухите така им се хареса, че те почнаха за щяло-нещяло да го повтарят.

Най-после Гусльо каза:

— За какви мухи става дума? Всички мухи отдавна спят.

— Вярно! — подкрепи го доктор Хапчев. — Мухите спят, за нас също е време да спим! Представлението свърши!

— Не се сърдете, братлета, тук има просто някаква грешка! — оправдаваше се Знайко. — Вчера камъкът светеше, честна дума!

— Е, нищо, нищо, не се безпокой, утре пак ще дойдем — каза Болтчо.

— Разбира се, че ще дойдем: тук е и светло, и топло, и мухи не хапят — потвърди някой.

Всички бавно се заизмъкваха от стаята, като се смееха, блъскаха и се настъпваха един-друг в тъмнината. Знайко нарочно не запали електричеството, защото го беше срам да гледа другарите си в очите. Щом всички си отидоха, той се тръшна на леглото, зарови лице във възглавницата и се хвана с две ръце за главата…

— Тъй ми се пада, като съм такъв глупак! — мърмореше той в отчаяние. — Като не можах да си държа устата, заслужавам си го! Не ми стигаше, че се изложих в Слънчевия град, ами и тук сега всички ще ми се подиграват!

Знайко беше готов сам да се набие от яд, но като се сети, че е вече късно, реши да не нарушава режима си, съблече се и легна да спи. През нощта обаче той се събуди, погледна случайно към масата и забеляза, че камъкът свети. Увит с одеялото и пъхнал крака в пантофите си, Знайко се приближи към масата, взе камъка в ръце и почна да го разглежда. Камъкът светеше с чиста, синя светлина. Той сякаш се състоеше от припламващи, блещукащи точици. Постепенно светлината му ставаше все по-ярка. Тя не беше вече синя, както в началото, а имаше някакъв странен цвят: нито розов, нито зелен. Достигнала най-голяма яркост, светлината малко по малко взе да гасне и камъкът престана да свети.

Без да каже ни дума, Знайко сложи камъка на прозореца и дълбоко замислен, си легна отново.

Оттогава той често наблюдаваше светенето на лунния камък. Понякога то се появяваше по-късно, понякога по-рано. Веднаж камъкът светеше дълго, през цялата нощ, друг път съвсем не светеше. Колкото и да се мъчеше, Знайко не можа да открие никаква закономерност в светенето на камъка. Никога не можеше да се каже предварително ще свети ли камъкът през нощта или не. Ето защо Знайко реши да си премълчи и засега да не казва никому нищо.

За да проучи по-добре свойствата на лунния камък, Знайко реши да го подложи на химически анализ. И тук обаче той срещна непреодолими трудности. Лунният камък не искаше да встъпва в реакция с никакво друго химическо вещество: не се разтваряше нито във вода, нито в спирт, нито в сярна или азотна киселина. Дори смес от силна азотна и солна киселина, в която се разтваря и златото, не оказваше на лунния камък никакво въздействие. Какво можеше да каже един химик за вещество, което не си взаимодействува с никакво друго вещество? Може би само това, че веществото е някакъв благороден метал, подобен на златото или платината. Лунният камък обаче не беше метал, значи той не можеше да бъде нито злато, нито платина.

След като изгуби надежда да разтвори лунния камък, Знайко се опита да го разложи на съставните му части, нагрявайки го на тигел, но лунният камък не се разлагаше при нагряване. Знайко се опита да го нагрее и на пламък, но също тъй без резултат. Лунният камък, както се казва, ни в огън гореше, ни във вода потъваше… Впрочем това не е истина. Лунният камък потъваше във водата, но цялото нещастие беше там, че това не ставаше винаги. В известни случаи лунният камък потъваше, както обикновено потъва във вода бучка захар или сол, а в други случаи плаваше по повърхността на водата като тапа или сухо дърво. Това означаваше, че по някакви необясними причини теглото на лунния камък се изменяше и от вещество по-тежко от водата той се превръщаше във вещество по-леко от нея. Това беше някакво съвсем ново, неизвестно досега свойство на твърдото вещество. Нито един минерал на земята не притежаваше подобно свойство.

Правейки своите наблюдения, Знайко забеляза, че температурата на лунния камък е с два-три градуса по-висока от температурата на околните предмети. Това означаваше, че наред с лъчистата енергия лунният камък отделя и топлинна енергия. Такова повишаване на температурата обаче не се наблюдаваше винаги. Следователно отделянето на топлинната енергия не ставаше постоянно, а с някакви прекъсвания. Понякога температурата на лунния камък се оказваше с няколко градуса по-ниска от околната температура. Какво означаваше това, беше просто невъзможно да се разбере.

Всички тези странни неща озадачаваха Знайко и в края на краищата му омръзнаха. Тъй като не можеше да ги обясни, той престана да изучава свойствата на камъка и го заряза. Лунният камък остана да лежи на прозореца в стаята му като някаква никому ненужна вещ и малко по малко взе да се покрива с прах.