Омагьосано странство

ГЛАВА ДЕСЕТА

Джуджето Снивли каза:

— Значи искаш да купиш меча? За какво, ти е? Той не е пригоден за такива като тебе! Та ти с мъка ще го повдигнеш! Той е предназначен за човек. Това не е просто някакво хубаво парче стомана, а меч, който ще се използва от боец.

— От години се знаем — каза Гиб. — Ти познаваш моя народ и Хората от Хълма. Мога ли да споделя с теб нещо поверително?

Снивли подръпна ушите си, след това се почеса и каза:

— Не би трябвало да ме питаш, а сам да знаеш. Ние джуджетата не сме бъбривци. Ние сме делови хора и не сме клюкари. Чуваме за много неща, но те не преминават през нас. Разхлабените езици са плодотворен източник на неприятности. Ти прекрасно знаеш, че ние от Братството — таласъмите, елфите и всички други — обитаваме земята на хората с тяхното мълчаливо съгласие. Не си пъхаме носа където не ни е работата, а си гледаме занаята и така успяваме да оцелеем. Инквизицията открай време души наоколо, но много рядко действа срещу нас, ако успеем да бъдем невидими. Само да прекратим за малко това примерно поведение и веднага някой човек, желаещ да ни навреди, ще отиде да ни издаде. И тогава Бог да ни е на помощ. Мисля, че аз трябва да съм този, който да попита дали тази поверителна информация, която искаш да споделиш с мен, няма да ни навреди.

— Мисля, че не — каза му Гиб. — Ако мислех така, никога не бих дошъл. Ние, Хората от Блатото, се нуждаем от вас. През всичките тези години винаги сте били честни към нас. Вероятно вече си чул за клането, извършено върху товарния трен преди две нощи?

Снивли кимна.

— Ужасна работа. Вашите хора погребаха ли ги?

— Да, поне това, което бе останало от тях. Изравнихме и прикрихме гробовете. Завлякохме умрелите животни навътре в блатото. Не оставихме никакъв знак за това, което се бе случило.

— Добре сте се справили — кимна Снивли. — Ще решат, че тренът се е изгубил. Вероятно властите ще направят разследване. Но мисля, че няма да бъде такова, каквото е обичайното. Тук сме в граничната земя и чиновничеството не може да действа много свободно. Ако имаше някакви досадни доказателства, щеше да се наложи разследване, а това не би било добре. Нито Хората от Блатото, нито Хората от Хълма, а също и ние от Братството бихме искали разни полицейски агенти и ловджийските им хрътки да шпионират по нашите земи.

— Само едно нещо не беше както трябва — каза Гиб. — Не можахме да ги съпроводим с уместни думи на гроба им. Не ги знаехме. А дори и да ги знаехме, не бяхме ние тези, които трябваше да ги кажем. Погребахме ги неопростени.

— Те такива си умряха — възрази Снивли. — Освен това, това са глупости.

— Не са по-големи от който и да е от нашите обичаи.

— И сега достигаме до момента — каза Снивли — как всичко това е свързано с желанието ти да купиш меча.

— Не всички бяха убити. Аз случайно попаднах на мястото, където се бе състояло същата вечер клането. Натъкнах се на един все още жив. Той е този, който се нуждае от меча.

— Той е носел меч, но са му го плячкосали?

— Не само меча, но и ножа и торбата. Убийците са отнели всичко, което е носел тренът. Ограбили са и телата. Мечът му е бил на неговия прадядо. И сега той има нужда от нов и добър.

— Имам и други мечове — каза Снивли.

Гиб поклати глава.

— Трябва му най-добрият. Той отива към Опустошената земя. Там ще търси Древните.

— Та това е чиста лудост — каза Снивли. — Сигурно вече никой от Древните не е измежду живите. Ние, джуджетата, сме чували древни легенди за тях. Но това са просто приказки. Дори и да ги открие, за какво са му?

— Иска да говори с тях. Той е учен и това е неговото желание.

— Никой не може да говори с тях. Никой не знае техния език.

— Преди много години, вероятно преди няколко хиляди, един човек е живял известно време с тях и е записал езика им или поне доста думи от него.

— И това трябва да е легенда, защото когато Древните срещнали човек, те го разкъсвали — малко по малко.

— Не знам. Това е всичко, което този Марк ми каза.

— Марк? Това ли е човекът, за който ми говориш?

— Казва се Марк Корнуол. Идва от запад. Прекарал е последните шест години в университета Уалузинг. От там е откраднал един ръкопис.

— Значи е крадец!

— Не толкова крадец, колкото откривател. Този ръкопис е бил скрит с векове. Никой не е знаел за неговото съществуване. И така е щяло да продължи, ако той случайно не бил попаднал на него.

— Едно нещо ми се върти в главата — каза Снивли. — Ти ми показа една книга и брадвичката, които умиращият отшелник ти е дал. Доколкото си спомням, трябваше да ги дадеш на някакъв свещеник. Да не би случайно ти и този Марк да сте решили да пътувате заедно?

— Точно това възнамеряваме да направим — отговори Гиб. — Ще пътуваме заедно до Свещеника от Кулата. След това той сам ще продължи през Опустошената земя.

— Ти искаш да отидеш с него и нататък, нали?

— Да, но той няма да ми позволи.

— И аз така се надявам. Имаш ли представа какво представлява Опустошената земя?

— Това е омагьосаната земя.

— Точно така. Тя е последната крепост на Братството.

— Но вие…

— Да, ние принадлежим към Братството. Тук преживяваме без проблеми, защото е Граничната Земя. Вярно е, че тук има хора, но те са предимно мелничари, дървари, въглищари, дребни фермери и контрабандисти. Институциите на хората, тяхното правителство и църква не могат да ни се месят. Някога виждал ли си земите на югоизток?

Гиб поклати глава.

— Там — каза джуджето — може да откриеш някои от нас. Те живеят в разни скрити места, а не свободно като нас. Тези, които някога са живели там и след това са били изгонени, са отишли в Опустошената земя. Както може да се предположи, те таят омраза към всички от човешкия род. Опустошената земя е мястото, което се обитава от тези, които са били принудени да отидат там и тези, които никога не са го напускали, запазили мрачни спомени за някогашния начин на живот.

— Но вие сте ги напуснали.

— Да, преди векове. Група от джуджета изследователи попаднали на залежите в тези хълмове. В продължение на хилядолетие джуджетата са били ковачи и миньори. Затова ние се преместихме тук. Не се оплаквахме от нищо. Но ако тъй наречената човешка цивилизация се е опита да завладее Граничната Земя, ще се наложи ние да се преместим.

— Хората някога са пътували из Опустошената Земя — каза Гиб. — Такива, като този стар пътешественик, който е написал разказа, който е прочел Марк.

— Той трябва да има могъщ талисман — каза Снивли. Твоят приятел притежава ли такъв?

— Мисля, че не. Никога не е споменавал.

— В такъв случай, наистина е луд. Не може да бъде извинен, ако щеш дори защото не търси някакво съкровище. Искал, моля ти се, да открие Древните. Кажи ми, какво ще прави, след като ги намери?

— И старият пътешественик не е търсил съкровища — каза Гиб. — Просто е отишъл, за да види какво може да бъде разкрито.

— Значи и той е бил луд. Мислиш ли, че има, някакъв начин да разубедиш този твой приятел?

— Мисля, че не. Няма начин някой да го спре.

— Тогава — каза Снивли — той наистина се нуждае от меча.

— Значи ще ми го продадеш?

— Да ти го продам? Знаеш ли каква му е цената?

— Имам кредит при теб, Друуд също, а ще има и други от блатото, които биха…

— Вземи, ако щеш три блата като това и пак няма да събереш необходимия кредит, с който да можеш да закупиш меча. Знаеш ли какво е вложено в него? Знаеш ли колко грижи, умение и магия са използвани?

— Магия?

— Да, магия. Мислиш ли, че оръжие като това, може да се изкове само с огън и нечии ръце? Само с чук и наковалня?

— Но моята брадва…

— Твоята брадва е направена с умение, но без каквато и да било магия.

— Съжалявам — каза Гиб, — че те притесних.

Снивли изсумтя, почеса се по ушите и каза:

— Ти не ме притесни. Ти си стар приятел. Затова няма да ти продам меча, а ще ти го подаря. Разбираш ли какво ти казвам? Ще ти го подаря. Ще добавя пояс и ножница, защото предполагам, че този човек, за когото ти ги давам, не притежава нито едно от двете. Също и щит. Ще има нужда и от него. Предполагам, че и такъв не притежава.

— Няма, вярно е. Вече ти казах, че няма нищо — каза Гиб, — но аз, аз не разбирам.

— Ти подценяваш моето приятелство с Хората от Блатото. Подценяваш гордостта, която бих изпитал, когато този меч, измислен от мен, би се борил срещу отвратителните ужаси на Опустошената земя. Също така подценяваш моето възхищение от този малък човек, който знае какво представлява Опустошената Земя и въпреки това не се страхува да се спречка с нея и с нейните обитатели, само заради един свой блян.

— Все още не мога да те разбера напълно. Но ти благодаря от все сърце.

— Отивам да ти донеса меча — каза Снивли, надигайки ce от стола. Още не се бе изправил, когато в стаята нахълта някакво друго джудже. То носеше тежка, кожена престилка. Лицето и ръцете му бяха покрити със сажди, което говореше, че досега е работило в ковачницата.

— Имаме гости — извика то.

— Защо трябва да вдигаш толкова шум около някакви си гости? — каза Снивли малко гневно. — Това е нещо обичайно.

— Но един от тях е таласъм — изпищя джуджето.

— Значи един от тях е таласъм.

— Но най-близкият таласъм можеш да откриеш в Кат Ден Пойнт. А до там са най-малко двадесет мили.

— Здравейте всички! — поздрави Хол от Кухото Дърво. Каква е тази препирня?

— Здрасти Хол! — каза Гиб. — Точно мислех да те посетя.

— Можем да се върнем заедно — каза Хол. — Как си, Снивли? Доведох ти един пътешественик — Оливър. Той е таванен таласъм.

— Здрасти, Оливър — каза Снивли. — Би ли ми обяснил моля ти се какво пък означава това „таванен“. Чувал съм за какви ли не видове таласъми.

— Моето родно място — обясни Оливър — е таванът над библиотеката, намираща се в университета Уалузинг. Дойдох тук, защото търся един човек.

Куун се промъкна тайно зад Хол, хвърли се към Гиб и скочи в скута му. Подуши врата му и нежно го захапа за ушите.

— Махай се от мен — каза Гиб. — Мустаците ти ме гъделичкат, а зъбите ти са остри.

Куун продължи да го хапе.

— Той те харесва — каза Хол. — Винаги те е харесвал.

— Чухме за нападението над товарния трен — каза таласъмът Оливър. — Това много ме притесни и затова дойдохме да ви попитаме за някакви подробности.

Снивли посочи Гиб.

— Той може да ви разкаже всичко. Открил е един жив измежду тях.

Оливър се обърна към него.

— Имало е един оживял? Все още ли е жив? Знаеш ли как се казва?

— Да, все още е жив. Казва се Марк Корнуол.

Оливър бавно се свлече на пода.

— Благодаря на всички сили! — промърмори той. — Значи все още е жив и се чувства добре?

— Ударен е в главата — каза Гиб. — Ръката му също е наранена, но и двете в момента са в процес на лекуване. Ти ли си таласъмът, за който той ми разказа?

— Да, аз съм. Посъветвах го да потърси компанията на някакви търговци и да избяга с тях. Но това се случи преди да разбера на кого проклетият монах е продал информацията си. Единственото добро нещо, което се случи, бе че му прерязаха гърлото заради сделката, която сключи.

— За какво говорите? — попита Снивли. — Какви са тези приказки за прерязване на гърла и бягства? Това не ми харесва.

Оливър набързо му разказа историята.

— Чувствах се отговорен за момъка — след това каза той. — В края на краищата аз го въвлякох в цялата тази история.

— Ти спомена нещо за човека, на когото монахът е продал информацията.

— Именно там е проблемът — започна да обяснява Оливър. — Той се нарича Лоурънс Бекет и се представя за търговец. Не знам какво е истинското му име, но предполагам, че то няма никакво значение. Единственото, което със сигурност знам, е че не е търговец, а агент на Инквизицията. Той е най-големият главорез, който може да бъде открит из цялата гранична земя.

— Но Инквизицията — каза Снивли — Тя е…

— Разбира се — каза Оливър. — Вие знаете какво всъщност тя би трябвало да бъде — войнствената страна на Църквата. Целта й е да изкоренява ересите, въпреки че под ерес се разбира нещо много по-различно от това, което би трябвало тя да бъде. Когато агентите й озлобеят, а това се случва с повечето от тях, те започват да олицетворяват сами закона. И тогава вече никой не е в безопасност, предателството е нещо често срещано.

— Значи според теб — каза Гиб — този Бекет и хората му са изклали товарния трен?

— Съмнявам се, че самите те са извършили клането. Но съм сигурен, че Бекет го е организирал. Просто е казал на някого.

— Надявайки се така да убие Марк?

— С увереността, че ще го убие. Това е била единствената му цел. Трябвало е всички да умрат. Според твоите думи, те са го ограбили, взели са всичко, което е притежавал. Те са си мислели, че е мъртъв. Сигурно изобщо не са имали представа, че целта на нападението е смъртта на един-единствен човек.

— Те не са открили страницата от пергамент, която той бил скрил в ботуша си.

— Те не са я и търсили. Бекер си е мислел, че я притежава. Той я открадна от стаята на Марк.

— Но е взел фалшифицираното копие, нали? — каза Хол.

— Точно така — потвърди Оливър.

— Значи ти си пропътувал целия този маршрут само за да предупредиш Марк, преди да е станало твърде късно?

— Чувствах се отговорен. Но закъснях. Фактът, че е жив, не се дължи на мен.

— Струва ми се — каза тържествено Снивли, — че ключът към цялата загадка може да научим, ако знаем какво пише във фалшифицираното копие, което Бекет притежава. Можеш ли да ни кажеш нещо повече за него?

— Ще го направя с удоволствие — отвърна Оливър. — Ние заедно го измислихме и доколкото си спомням, бяхме много доволни, защото се справихме изкусно. Оставихме някои от нещата както си бяха, защото монахът със сигурност щеше да каже на този, на когото продава информацията си, къде сме намерили пергамента. А той бе скрит в една книга, написана от Тейлър, в която се описваха пътешествията му из Опустошената Земя. В нея има доста лъжи. Съмнявам се, че той изобщо е стъпвал там. Но както и да е, наложи се само да махнем всичко, където се споменаваше нещо за Древните. На тяхно място вмъкнахме история, изградена върху някаква потайна легенда, за която Марк бил прочел в някаква древна книга. В нея се описва един скрит, легендарен университет, където се намират много древни и ценни книги и където са скътани едновремешни съкровища. Намекнахме, че той се намира в Опустошената Земя и че Тейлър е дочул за това.

— Вие луди ли сте? — извикал Снивли. — Знаете ли какво сте направили с това ваше глупаво хрумване?

— Какъв е проблемът? — попита Оливър. — Какво искаш да кажеш?

— Вие, слабоумни! — викаше Снивли, — Вие, кретени! Трябвало е да знаете, че този университет съществува!

Той се спря по средата на изречението и втренчи поглед в Гиб, а след това и в Хол.

— Вие двамата — каза той, — не би трябвало да знаете. Никой извън Братството не трябва да знае. Това е древна тайна. Тя е свещена за нас.

Той сграбчи Оливър за рамото и го разтърси.

— Но как е възможно ти да не знаеш?

Оливър се сви.

— Какво да направя? Никога не съм знаел това. Никога не съм чувал за това. Аз съм само един низш таласъм. Кой ще ми каже точно на мене? Мислихме, че е само една измислица.

Снивли отпусна хватката си. Куун, хленчейки, отново скочи в скута на Гиб.

— Никога през живота си — каза Хол на Снивли — не съм те виждал толкова разстроен.

— И с право съм разстроен — каза Снивли. — Купчина глупаци. Тъпанари, които са се навряли там, където си нямат никаква работа. А най-лошото е, че и агент на Инквизицията е научил за това. Една фалшифицирана информация, която се оказала истина. Знаете ли какво ще направи сега той? Аз знам. Ще се упъти директно към Опустошената земя. И то не заради съкровището, за което споменавате, а заради древните книги. Не разбирате ли каква власт и сила би добил някакъв си църковен агент, когато открие древни езически книги и ги хвърли в пламъците?

— Може би няма да успее да се добере до тях — каза с надежда в гласа Гиб. — Може да се опита да ги намери, но да не успее.

— Разбира се, че няма да успее — каза Снивли. — Той няма никакъв шанс. Адските Хрътки, обитаващи Опустошената Земя, ще бъдат по петите му. Всеки човек, който би могъл да се измъкне от ноктите им, трябва да знае, че е имал страхотен късмет. От векове насам имаше мир — понякога и нежелан — между хората и Народа на Братството. Но сега тази грешка отново ще възпламени огъня. Граничната Земя вече няма да е безопасна. Ще има нова война.

— Има нещо, което ме озадачава — каза Гиб. — Ти нямаше някакви особени възражения срещу желанието на Корнуол да отиде в Опустошената Земя. Каза, че това било глупост, но нищо повече. Дори се възхищаваше от куража му и пожела да му дадеш меча.

— Виж какво, приятелю — прекъснато Снивли. — Има огромна разлика между този учен, който иска да отиде в Опустошената Земя, за да извърши академично и интелектуално изследване и този любимец на Църквата, който ще се развява там с огън и меч. Ученият, за когото ще се знае, че е такъв, би имал някакъв шанс да се завърне жив. Това разбира се не значи, че той ще бъде напълно в безопасност, защото там съществуват разни гадни животинки, към които изпитвам много слаба симпатия. Но все пак има шансове да бъде пощаден, защото няма да е източник на неприятности за моите хора. Той няма да доведе до война. Ако случайно го убият, това ще бъде извършено така, че никой няма да разбере. Ще бъдат малко тия, които ще знаят, че той е отишъл там. А освен това, той може и да се върне. Можеш ли сега да направиш разликата?

— Мисля, че да — каза Гиб.

— Чакай сега да видим дали правилно съм разбрал всичко — каза Снивли. — Значи, имаме едно пътуване, което ти си обвързан да изпълниш и то е въпрос на чест. А именно, да занесеш книгата и брадвичката, които ти е дал отшелникът, на Свещеника от Кулата. И през това пътуване ще те придружава твоят скъпоценен учен, който след като ти достигнеш до целта си ще продължи напред към Опустошената Земя. Правилно ли съм разбрал всичко?

— Да — отговори му Гиб.

— И ти нямаш никакви намерения да продължиш с него през Опустошената Земя, нали?

— Предполагам, че нямам.

— Но аз възнамерявам — обади се таласъмът. — В началото бях с него. Ще трябва да съм до него и в края, независимо какъв ще бъде той. Дошъл съм чак до тук и нямам никакво намерение да се връщам.

— Но ти ми каза, че ужасно се страхуваш от откритото пространство. Нарече го с някакво име.

— Агорафобия — допълни го Оливър. — И все още го имам. Потрепервам само при мисълта да дишам навън. Откритото небе ме потиска. Но смятам да продължа. В таванската стая на университета Уалузинг започнах нещо и не мога да го оставя на средата.

— Ти ще бъдеш аутсайдер — каза му Снивли. — Ти си наполовина от Братството, наполовина не си. Ще бъдеш в истинска опасност. Почти в същата, в която би бил човек на твое място.

— Осъзнавам това, но въпреки всичко отивам — каза Оливър.

— А каква е тази история за някакво твое пътуване до Свещеника от Кулата? — попита Хол Гиб. — Нищо не си ми споменавал за това.

— Възнамерявах да те попитам, дали не би искал да дойдеш с нас, за да ни показваш пътя — каза Гиб. — Искаме да пътуваме през горите, а ни е страх, че може да се загубим, Ти би трябвало да знаеш пътя.

— Никога не съм ходил там — каза Хол, — но познавам тези хълмове. Ще трябва да не минаваме по пътищата и пътеките, особено когато и този агент на Инквизицията ще минава по същия път. Все още не сме чули нищо за него.

— Ако бе минал насам — каза Снивли, — аз със сигурност щях да знам.

— След като е решено, че ще идвам и аз — каза Хол, — за кога трябва да се приготвя?

— Няма да тръгваме в близките няколко дни, защото Марк трябва да се възстанови. Пък и обещах на Друуд да му помогна да насечем малко дърва.

Снивли поклати глава.

— Това не ми харесва — каза той. — Изобщо не ми харесва. Усещам само неприятности. Но във всички случаи, ако ученият възнамерява да заминава, той се нуждае от меча. Вече му я обещах, а би било много тъжно ако дойде денят, в който джуджетата престанат да спазват обещанията си.