Омагьосано странство

ГЛАВА ПЕТА

Джуджето Снивли каза:

— Значи си дошъл да си вземеш брадвата?

— Да, ако е готова — отвърна му Гиб.

— Вече е достатъчно готова — Снивли измърмори. — Още от вчера. Влез, седни. Дори за млад, като тебе изкачването е уморително.

Входът на пещерата се намираше от страната на хълма. Близо до отвора й и разположена под него се намираше огромна купчина от пръст и сгурия, която наполовина изпълваше тъмната клисура. Около нея се виждаше следата, оставена от количките. В единия си край тя достигаше до мястото за смет. Толкова стара беше тази купчина от пръст и сгурия, че дърветата, растящи върху нейните наклонени страни, се бяха извисили и достигнали внушителни размери, а странно преплетените клони на някои от тях се простираха над клисурата с причудливи форми. Навътре в пещерата, която се простираше дълбоко под хълма, се виждаха светлините от огъня в ковачниците. Чуваше се усиленото чукане на джуджетата.

Снивли го въведе в някаква малка, странична пещера, свързана с водещата към мината голяма пещера.

— Ето тук — каза Снивли — ще можем да поседнем необезпокоявани и няма да се притесняваме от шума наоколо. Освен това, няма да сме на пътя на натоварените колички, идващи от мината.

Гиб постави една от торбите на тезгяха, разположен до стената.

— Тук има опушена риба — обясни той, — а и някой други неща. Другата торба е за отшелника.

— Него от години не съм го виждал — каза Снивли. — Заповядай, седни на този стол. Съвсем наскоро го покрих с тази нова овнешка кожа. Стана много удобен.

Гиб седна на посочения стол, а джуджето си взе друг и го разположи така, че да наблюдава госта си.

— Всъщност — каза то — само един-единствен път съм се отбивал при отшелника. Нещо като акт на добросъседство. Занесох, му и подарък — два чудесни сребърни свещници. След това не съм ходил. Притеснявам се, че съм го отегчил. Чувствах, че с нетърпение очакваше, да си тръгна. Разбира се, не ми каза нищо.

— И никога не би ти казал. Той е един много мил човек.

— Изобщо не трябваше да го правя — каза джуджето. — Вероятно се получи така, защото от много отдавна живея тук, в земята на хората и непрекъснато общувам с тях. Престанал съм да правя разлика между себе си и хората. Сигурно напомням на отшелника, а предполагам и на много други хора, за другия съществуващ свят, където всъщност ми е мястото. Сигурно хората все още изпитват омраза и отвращение към него, предполагам с основание.

С векове хората и многобройният народ от моя свят воюваха упорито и безпощадно едни срещу други. Дори, според мене, в повечето случаи без капка чест. И като резултат от това, отшелникът, който е, както ти казваш, един от най-добрите хора по света, не знаеше как точно да се отнася към мен. Сигурно е знаел, че съм напълно безопасен и че не съм някаква заплаха за него или за някой друг от расата му, но въпреки това, бе нетърпелив да си тръгна.

Защото, ако бях дявол или някакъв демон, той щеше да знае как да действува — със светена вода и святи молитви. Аз не бях дявол, а той въпреки това по някакъв странен начин ме свързваше с представата си за него. През всичките тези години само съжалявах, че го посетих.

— И въпреки всичко, той прие свещниците?

— Да, прие ги и то много любезно, с големи благодарности. Беше прекалено джентълмен, за да ми ги върне обратно. Дори в замяна ми даде една дължина златен плат. Предполагам, че някой благороден посетител му го е подарил, защото отшелникът не би имал пари да купи един толкова скъп подарък. Много често съм си мислил, че той трябваше да го запази и да ми даде нещо много по-скромно. През всичките тези години се чудя какво да правя с подаръка му. Прибрал съм го в сандъка и само от време на време го вадя, за да го разгледам. И това е всичко. Предполагам, че бих могъл да го разменя за нещо по-полезно, но се колебая, защото това е подаръкът, който ми даде отшелникът и за мен в него има някаква сантиментална ценност. Никой не продава дарове, а пък да не говорим, когато са подарени от един толкова добър човек.

— Мисля си — каза Гиб, — че трябва по-добре да разбереш неговото отегчение. Аз, например, нямам такова отношение към теб. Въпреки, че ако трябва да бъда честен, трябва да си призная, че всъщност не съм човек.

— Да, но си много повече такъв, отколкото съм аз. И може би затова съществува тази разлика.

Той се изправи.

— Ще отида да ти донеса брадвата — каза той. — Има и нещо друго, което искам да ти покажа.

Той потупа торбата, която Гиб бе поставил на тезгяха.

— Ще ти дам кредит за нея, въпреки че ти е останал още, включително като сметнеш и брадвата.

— Винаги съм искал да те попитам нещо, но досега не се осмелявах — каза Гиб. — Хората от Блатото, Хората от Хълма, дори много от хората, които знаят да пишат, ти носят различни стоки, а в замяна ти им даваш кредити. Това ме кара да си мисля, че би трябвало да можеш да пишеш.

— Не — отговори му джуджето. — Не мога. Но някои джуджета знаят как. Вероятно и някои таласъми. Особено тези от тях, които по цял ден висят в университета. Но ние джуджетата, бидейки търговци, сме си изработили система за означаване на числата. Тя е много справедлива.

— Да — отвърна му Гиб. — Много справедлива и изключително точна.

Снивли отиде в дъното на стаята и започна да тършува из лавиците. След това се върна обратно с брадвата, прикачена на дръжка, направена от хикория.

— Мисля — каза той, — че е добре балансирана. Но ако не е, донеси ни я обратно и ще го оправим.

Гиб възторжено я вдигна.

— Чувствам я прекрасно — каза той. — Точно така, както би трябвало. Ако имам нужда от някакви малки поправки, ще се справя и сам.

Той взе острието в ръце и прекара пръсти по блестящия метал.

— Прекрасно! — каза той. — Великолепно! Ако се грижа добре за нея, ще ми върши работа през целия ми живот.

Снивли беше очарован.

— Харесва ли ти? — попита той.

— Майсторски свършена работа — отговори му Гиб. — Бива си я.

— Ще видиш — каза джуджето, — че ще ти върши чудесна работа. Острието й няма да се промени. Само внимавай с камъните, защото никоя брадва не може да устои на камък.

— Ще внимавам — каза Гиб. — Знам, че брадвата е много нежно сечиво и никога не бих се отнесъл зле към нея.

— А сега, искам да ти покажа нещо друго — каза джуджето.

Той седна и постави нещо, внимателно увито в агнешка кожа, на коленете си. Отви го почти със страхопочитание.

Когато агнешката кожа се махна, предметът, който тя покриваше, заблестя, осветен от светлината. Гиб се наведе към него. Вторачи се в него като омагьосан.

— Меч! — възкликна той.

— Човешки меч — уточни Снивли. — Твърде голям, твърде дълъг, твърде тежък за такива като теб и мен. Боен меч. Без безвкусни украшения по него, без лъжливо блещукане. Сечиво — такова, каквото е твоята брадва. Със скромно острие. Мечовете, които сме изработили, откакто аз съм тук, се броят на пръстите на едната ти ръка. А този е най-добрият измежду тях.

Гиб се протегна и докосна острието.

— Има си собствена самоличност — каза той. — Той е от вида оръжия, на които се дават имена. Старите поверия говорят, че някога хората кръщавали мечовете си с имена, така както давали и на конете си.

— Намерихме залежи на по-богата руда, съвсем малко количество — обясни Снивли. — Много внимателно я добихме и я скътахме настрана. Много рядко се случва да попаднеш на такава руда. Използваме я само в специални случаи — както с този меч или с твоята брадва.

— Искаш да кажеш, че брадвата ми…

— Брадвата и мечът са братя.

— Нека да се надяваме, че мечът ще попадне в добри ръце.

— Ще внимаваме това да се случи — каза Снивли.

— Донесох ти старата ми брадва — каза Гиб. — Металът все още е добър, но откосът вече толкова се скъси, че не може да се наточи както трябва. По нея няма никаква ръжда. Мислех си, че бихте могли да използвате метала. Не очаквам да получа кредит за него.

Той я вдигна от земята и я подаде на джуджето.

— Била е добра брадва — каза Снивли. — Била е на баща ти, нали?

Гиб кимна с глава.

— Даде ми я, когато си построих сала.

— Ние му я направихме — каза му Снивли. — Беше добра брадва, но разбира се не толкова добра, колкото твоята.

— Баща ми ти изпраща много поздрави. Също и майка ми. Споменах им, че ще те видя.

— Добър живот си живеете — каза джуджето, — там долу в блатото. От години насам. Нямате никаква история, нали? Не си спомняте откога сте там.

— Не можем да описваме събитията. Не можем да пишем — каза Гиб. — Знаем само старите поверия. Те се предават от баща на син. Може би има истина в тях, но не знам колко.

— Откакто джуджетата обитават хълмовете, вие живеете там, в блатото — каза Снивли. — Дори още преди ние да дойдем. И ние си имаме легенди. Например за този, който пръв е открил руда тук, горе и е развил мината. Но както и вие, и ние не можем да знаем със сигурност истината.

Гиб вдигна на рамо торбата, предназначена за отшелника.

— Трябва да тръгвам — каза той. — Има още много изкачване до пещерата на отшелника. А искам да се върна вкъщи преди да падне нощта.

Снивли кимна с глава.

— Добре е така да направиш. Тази година има много вълци. Повече от всяка друга година. Ако стане много късно, отбий се насам, за да прекараш нощта. Винаги си добре дошъл.