Омагьосано странство

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА

— Спасени сме — каза Хол. — Те няма да се опитат да ни последват. Не вярвам да са големи любители на промъкването в тъмното. Освен това те са ужасно уплашени от клисурата.

— Сигурен ли си, че именно това е клисурата, за която говореха? — попита Корнуол.

Джоунс кимна.

— Това е тази, през която аз стигнах до университета. Явно съм минал покрай лагера на Древните, но не съм ги забелязал. А сега ще ми разкажете ли за този ваш робот? Ако имах нещо тежко наблизо, щях да го посмачкам малко, макар че трябва да призная, че той успя да ни отърве от онова гадно място по доста ефективен начин. Искаше ми се само да ни беше предупредил преди това.

— Той нямаше как да ни предупреди, защото не може да говори — каза Хол.

— Това си беше добра пушка — страдаше Джоунс. — Костваше ми много. Какво според вас го накара да го направи?

— Не бих се опитвал да отговоря на този въпрос — каза Корнуол. — Той е с нас отскоро и ми се струва, че ще трябва да прекараме години заедно, за да започнем да го разбираме. Явно той си е мислел, че не е било добре да притежаваш тази пушка. Аз, разбира се не мога да се съглася с него, но той определено е имал нещо предвид, за да направи така.

— Може би, защото това нещо, което ти наричаш пушка, е твърде отдалечено от нашето време — каза Снивли. — Сигурно той е чувствал, че то няма място тук. Мисля, че си има специална дума за това и тя е анахронизъм, въпреки че не звучи нещо съвсем както трябва.

— Колкото и да страдам, че съм я загубил — каза Джоунс — трябва да призная, че не горя от огромно желание да се върна обратно и да си я взема. Ако никога повече през живота си не видя Древен, ще се чувствам толкова по-добре. Пък и във всички случаи тя вече е извън строя. Този ваш Тин Бъкет изобщо не си поплюва. Когато я удари, тя подскочи.

Бледата луна едва-едва осветяваше пътеката, която следваха. Пропътуваха мили през клисурата, докато най-накрая решиха да спрат за почивка и да запалят огън до няколко огромни камъка, които да им пазят завет. Пируваха с мечката, след което се отдадоха на приказки.

— Умирам да ми кажете какво става — каза Джоунс. — Надявам се, че сега най-после ще ми кажете.

Облегнал се на един камък, Корнуол започна да разказва, като от време на време Снивли или някой от другите му помагаха.

— Огнените колела ме заинтригуваха най-много — каза Джоунс, — Много ми приличат на летящите чинии, от които моят свят се изумява и се страхува. Казвате, че разрушавали, нали така?

— Да, точно така — каза Корнуол. — Те разрушиха замъка.

— И това се случи след като Звярът на Хаоса умря.

— Ние мислим, че той е умрял отдавна — каза Хол. — Струва ни се, че преживяхме едно достатъчно голямо доказателство, за неговата смърт. Всички определено не знаем защо, обаче се е наложило огнените колела да дойдат насам. Ние сме склонни да вярваме, че атаката е била насочена към Бъкет. Те са предполагали, че ще унищожат замъка точно по времето, когато са мислили, че той се е люпил. Но се случи така, че ние ускорихме неговото люпене с няколко часа.

— Звярът на Хаоса сигурно е знаел за опасността — каза Джоунс — и затова е заповядал на хората от замъка да го извадят колкото се може no-скоро след деня, когато той умре.

— Сигурно и самият Бъкет е знаел това — каза Гиб, — защото той беше този, който настояваше да напуснем замъка.

— Имахте ли някаква възможност да изучавате този буреносно роден робот? — попита Джоунс. — Събрали ли сте някаква информация за него?

— Ако под информация имаш предвид дати, факти и лабораторно направени наблюдения, отговорът е не — каза Корнуол намръщено. — Предполагам, че в твоя свят има доста повече информация, отколкото в нашия. Ние знаем само няколко неща — че той изглежда, като че ли е направен от метал, че няма очи, но въпреки това може да вижда, че не може да говори и не яде и въпреки всичко ми се струва, че…

— Той ни предупреди да напуснем замъка — каза Гиб. — Превърна се в товарен кон, носейки много повече неща, отколкото беше неговият дял, когато преминавахме Поразената Равнина. Унищожи магията на капана за демони, а пък тази нощ ни спаси от ситуация, която би ни коствала живота.

— И освен това си играе с Куун — каза Мери. — Куун го харесва. Струва ми се, че не трябва да говорим по този начин за него, особено, когато той е наблизо. Той може би разбира какво си говорим и сигурно се притеснява.

Бъкет не изглеждаше ни най-малко притеснен. Той изобщо не изглеждаше по никакъв начин. Стоеше си в другия край на огъня. Пипалата му бяха прибрани, с изключение на едно, което бе наполовина протегнато, а краят му бе оформен в сложно, прилично на кутия нещо, почиващо на това, което би могло да се нарече гръдния му кош.

— Това пипало е много странно — каза Оливър. — Чудя се, дали то има някакво значение. Не би ли трябвало да го забележим, да му обърнем по-специално внимание и да разберем нещо повече от него?

— Това е ритуал — каза Снивли, — някакво глупаво ритуално движение, което вероятно му доставя удоволствие.

Джоунс се наведе към него.

— Мисля — каза той, — че той не е от Земята. Мисля, че и Звярът на Хаоса не беше от Земята, а също и огнените колела. Мисля, че тук си имаме работа с чуждоземни същества, които идват от дълбокия космос. Идват от някаква далечна звезда.

— Но как е възможно? — попита Корнуол. — Звездите не са нищо повече от божествена светлина, поставена поради божията милост в простора. Може да идват от някакъв магьоснически свят, някакво място — скрито и забранено за нас, но не и от звездите.

— Не възнамерявам да ти изнасям лекции за това, което астрономите от моя свят са открили — каза Джоунс. — Само ще си загубя времето. Ти си сляп за всичко, което не е магия. Само да попаднеш на нещо, което не можеш да разбереш и веднага започваш с тези си твърдения.

— В такъв случай — каза сухо Хол, — нека да не го обсъждаме. Съгласен съм, че няма да можем да достигнем до единно мнение. В действителност дори нямаме нужда от това.

— Ние ти разказахме нашата история — каза Мери. — Сега защо не ни разкажеш своята? Ние те търсихме, за да те помолим да се присъединиш към нас в нашето пътуване през Поразената Равнина, но не те открихме, защото ти бе изчезнал.

— Всичко стана заради Корнуол — каза Джоунс. — Той ми намекна за някакъв университет, на който не отдаваше голямо значение, но бе много заинтересуван. Той не го каза, но на мен ми се стори, че в действителност именно това бе неговата крайна цел. И така, по лукав и неморален път, аз реших да му го открадна под носа.

— Но откъде знаеше къде можеш да го намериш? — попита Корнуол. — И как успя да отидеш до там?

— За мястото — отговори Джоунс — преди всичко се догатвах. Изучих и една карта.

— Но тук няма никакви карти.

— Да, но в моя свят има. В моя свят това не са Мъгливите Планини, нито пък Поразената Равнина, а най-обикновено място, заселено от обикновени хора. То е изучено, направени са карти, а също са посочени и пътищата, които достигат до там. Така че, аз използвах машината, която ми дава възможност да се премествам от вашия свят в моя и се върнах обратно в моя. Там изучих картите, поразмишлявах и превозих машината си — с това искам да кажа, че използвах една друга машина, с която преместих машината, която ме премества на мястото, на което аз вярвах, че се намира университетът във вашия свят. Ако всичко това ви звучи объркващо…

— Вярно е — каза Снивли. — Но ако обичаш продължи.

— След това се върнах в този свят и, се оказа, че предположенията ми са били верни. Бях се приземил само на няколко мили от университета. Там прекарах няколко дни, които ми бяха достатъчни, за да разбера, че имам нужда от помощ. Както вече ви казах, там открих книги и документи, но не можах да прочета и ред от тях. След това се сетих за вас. Знаех, че ще се опитате да преминете през Поразената Равнина и се надявах, че след като Корнуол е прекарал толкова години в Уалузинг, ще може да разчете тези книги. А също така предположих, че може би ще имате нужда от помощ. Така че потеглих. По-нататък вие знаете историята.

— Университетът? Никога досега не бях виждал нещо подобно. Една огромна сграда, която отдалеч приличаше на много сгради, построени една до друга. Прилича на място, за което човек би си помислил, че е строено от феи. Място, каквото вашата магия, господин Марк, би могла да построи. Изглежда като че ли е направено от пяна и дантела — сякаш не е строена от човешка ръка…

— Може би не е направено от човешка ръка — каза Снивли.

— Наоколо имаше обработваема земя и градински площи. Бяха засети семена и беше повече от ясно, че някой се грижи, отглежда ги и прибира реколтата. Имаше и добитък — прасета, пилета, няколко мършави коня, петли, гъски, патки и гълъби. Достатъчно добитък, домашни животни и обработваема земя, които да изхранят солидно население. Но там нямаше никого. От време на време, докато се разхождах нагоре-надолу, ми се струваше, че някой ме наблюдава, а също така ми се струваше, че от време на време улавям някакви забързани фигури и това бе всичко. Никой не дойде да ме посрещне, никой не ме изпрати. Те, които и да бяха, се криеха от мен.

— Ние сме доволни — каза Снивли, — че чухме тази толкова интересна история от теб. Но въпросът сега, е какво ще правим?

— Трябва да продължим напред — каза Корнуол. — Не можем да се върнем през Поразената Равнина. Без коне не можем да се справим.

— А освен това, там има и Адски Хрътки — каза Гиб.

— Наистина не можем да се върнем — каза Снивли. — Но това е, защото ти умираш от желание да видиш университета. Цялата работа е, че ти не трябва да го виждаш, ние също. Вие имате вашите свети места, а ние си имаме нашите. Много от нашите вече са обезчестени и забравени. Университетът е едно от местата, които са ни останали, а това е така, защото неговото съществуване е много добре прикрито.

— Не знам за вас, другите, но аз продължавам напред — каза Мери. — Моите родители са преминали от тук и ако, все още са живи, аз имам намерение да ги открия.

— За твоите родители — каза Джоунс — знам много малко. Претърсих Къщата на Магьосницата, за да намеря нещо останало от тях, но не намерих нищо. Обзалагам се, че ако обърнете тази магьосница надолу с главата и запалите огън под нея, ще разберете доста повече. Но на мен не ми се занимаваше с това. В моя свят не се споменава нищо за тях, нито пък за някой друг като мен, който да е идвал във вашия свят. И въпреки всичко, въз основа на това, което съм чул, предполагам, че и те идват от моя свят. Може би са хора, които са родени няколко века по-късно от мен. За доказателство: аз например трябва да използвам специален уред, за да дойда до тук, докато за тях не се споменава да са ползвали някаква машина изобщо. Може би векове след мен, изследователи от моя свят имат възможността да пътуват, без да ползват машини.

— Много вярно е и това, което Снивли каза за свещения статус на университета — каза Корнуол с тон, раздаващ правосъдие. — Не бива да се намесваме там, където сме нежелани, въпреки че си остава въпросът, къде другаде ни остава да отидем? Мисля, че всички сте съгласни, че не можем да се върнем назад. Не само заради Адските Хрътки, намиращи се на Поразената Равнина, но и заради Древните. До сутринта, те ще са си взели обратно копията и ще са си възвърнали смелостта. Съмнявам се, че те ще ни последват надолу в клисурата, защото се страхуват и при това страхът им изглежда много истински, но ми се струва твърде опасно да се опитваме да си пробием път назад през тях. Най-доброто, което бихме могли да направим, Снивли, е да дадем обет, че ще пазим устите си завинаги затворени и че няма да оскверним университета по никакъв начин.

— На това не може да се разчита — промърмори Снивли, — защото повечето хора стават приказливи, стига да им дадеш тази възможност. За съжаление обаче, предполагам че именно това ще трябва да предприемем, защото просто сме принудени. Съгласен съм, че не можем да се върнем по пътя, по който дойдохме.

— Това си беше глупаво търсене — каза Корнуол — и аз искрено съжалявам, че го направихме. Чувствам се отговорен.

— Вината бе преди всичко моя — каза Гиб. — Аз бях този, който настояваше, че иска със собствените си ръце да предаде брадвичката на Древните.

— Вината не беше ничия — каза Мери. — Как можеше някой да очаква, че Древните ще реагират по начина, по който го направиха?

— Така че, нека да продължим — каза Хол. — Интересно ми е какво ли ще открием.

Някъде отдалеч се дочу виенето на вълк. Заслушани във воя, прозвучал сред настаналата тишина, те очакваха той да получи в отговор нечий друг вой, но това не се случи. Огънят гореше слабо и Хол хвърли малко дърва, за да го подсили.

Нагоре от клисурата се чу шум, предизвикан от някаква вейка. Моментално всички скочиха на крака и се оттеглиха от огъня.

Някаква парцалива фигура слепешката слизаше надолу, подпирайки се на тояга, която думкаше при всяко негово движение. Проскубаният гарван отчаяно стискаше рамото му, а малкото бяло кученце вярно подтичваше след него.

— О, Господи — възкликна Корнуол, — та това е Госипър. Напълно бяхме забравили за него.

— Това му беше и целта — каза злобно Снивли. — Той непрекъснато влиза и излиза от съзнанието ти. Такава му е природата. Сега го виждаш, след малко го няма. И когато не го виждаш, изобщо не си мислиш за него. Забравяш го бързо, защото той иска да бъде така. Много обича да се изплъзва.

— По дяволите, човече! — извика към Госипър Джоунс. — Къде беше? Къде се изгуби?

— Ако ноздрите ми не ме лъжат, тук имате чудесно печено — каза Госипър. — Много апетитно печено. Ужасно съм гладен…

— За Бога, та ти винаги умираш от глад — каза Джоунс.