Омагьосано странство

ГЛАВА ТРИДЕСЕТА

Този път промениха нещата. За Мери направиха седалка, приличаща на детска люлка и то по такъв начин, че да я предпазва и отпред, което осигуряваше сигурността й. Обвиха рога с въже, така че да се провесва през рамото и да не се налага тя да го държи, което би било твърде неудобно. По този начин ръцете й оставаха свободни и тя без проблеми можеше да държи куката, която бе завързана на едно друго въже, което минаваше през още една макара.

Най-накрая настана време за опита.

— Роклята ми — каза Мери. — Нямам друга. Ще я изцапам.

— Глупости — каза Хол. — Ще я изперем.

— Въпреки всичко, може да не успея да я изпера — изплака Мери.

— Тогава, я съблечи — каза Снивли. — Слез долу, облечена само в собствената си кожа. Никой няма да има нищо против.

— Не! — каза Корнуол. — Не за Бога. Няма да го позволя.

— Снивли — каза остро Хол, — ти отиде твърде далеч. Вярно, че скромността не е нещо, от което да разбираш, но…

— Трябва да го извиниш — обърна се Гиб към Мери. — Той нямаше откъде да знае.

— Нямам нещо чак толкова против — каза Мери. — Роклята ми е всичко, което притежавам. Ако никой не възразява, то…

— Не — каза Корнуол.

— Но ти почувства моята голота… — каза му меко Мери, гласът й бе нисък и плътен.

— Не — каза Корнуол с давещ се глас.

— Докато ти си във ведрото, аз ще изпера роклята ти — предложи Оливър. — Ще направя всичко, което е по силите ми, ще използвам много сапун…

— Мисля — каза Снивли, — че това са пълни глупости. Тя ще се изцапа. Това гадно, мръсно разложение ще я залее цялата. Рогът няма да проработи — само почакайте и ще видите, няма да проработи.

Те сгънаха роклята и я завързаха. Около устата й завързаха плат, потопен в оцет, който Оливър след дълго претърсване откри в кухнята на Замъка. Надяваха се това да помогне срещу вонята.

След това плавно я спуснаха през отвора. Изгниващата материя се надигна моментално, след което веднага се успокои. Те я свалиха по-надолу. Отвратителната яма се движеше неспокойно, като че ли бе ранено животно, предсмъртно треперещо, но все още спокойно.

— Работи — каза Гиб през зъби. — Рогът върши работа.

Корнуол се провикна към Мери.

— Засега върви добре. Наведи още куката. Приготви се. Ще те свалим още на около фут.

Тя се наведе с куката, насочена към клетката.

— Свалете я още по-надолу. В момента е точно над него.

Тогава вече всичко бе готово. Куката се плъзна под две от металните ленти и се закачи за тях. Гиб, който държеше въжето, на което бе закачена куката, започна да го тегли.

— Хванах го — извика той.

Корнуол изтегли въжето, на което бе завързана Мери и внимателно я издигна. Протегнаха се ръце и я извадиха на сигурно място.

Тя се залюля, когато краката й докоснаха твърда земя и тогава Корнуол простря ръце, за да я хване. Той махна парцала от устата й. Със сълзи в очи, тя погледна нагоре към него. Той изтри сълзите й.

— Беше лошо — каза тя. — Но ти знаеш. Ти вече бе там, долу. А пък и при мен не бе толкова лошо, колкото при теб.

— Нали всичко ти е наред?

— Ще се оправя — каза тя. — Миризмата…

— За щастие след малко се махаме от тук. Остава ни само да извадим онова нещо от там — той се обърна към Гиб. — Какво е това?

— Не знам — каза Гиб. — Никога досега не съм виждал нещо подобно. Нека да го извадим, преди нещо да се случи.

— Почти достигна отвора — каза Хол. — Приближава се. Звярът става неспокоен.

— Ето го! — извика Оливър.

То висеше на края на въжето, а от него капеше слуз. Не беше клетка, нито пък сфера. Само горната му част го наподобяваше.

— Бързо! — предупреди Хол. — Протегнете ръце и го изтеглете. Звярът е на път да направи буря.

Вълна от съдържанието на гробницата се надигна над отвора. Тя се преви, пречупи се и покри с един пласт мръсотия ръба на отвора.

Корнуол се протегна, за да захване предмета, който се люлееше на куката. В него имаше нещо човешко. Клетката оформяше главата, приличното на резервоар тяло бе цилиндрично, около два фута в диаметър и четири фута по дължина. От тялото висяха три метални структури, които вероятно бяха краката. Нямаше никакви ръце.

Хол сграбчи единия от краката и започна да го тегли през отвора, Корнуол сграбчи другия и заедно те успяха да го изтеглят от гробницата. Нова вълна се надигна над отвора й. Зловонната маса се издигна над платформата, която се намираше над гробницата.

Те побягнаха надолу по стълбите, отправяйки се към двора. Гиб и Хол влачеха предмета, който извадиха от гробницата. Едва когато достигнаха двора, те го поставиха на краката му и се отдалечиха. За момент то остана там, където го бяха оставили. След това направи крачка, поспря се за секунда и отново пристъпи. Бавно се обърна и завъртя главата си така като че ли искаше да ги погледне, макар че като че ли нямаше очи или поне такива не се виждаха.

— То е живо — каза Мери.

Те го наблюдаваха захласнати, докато то стоеше, без да помръдва.

— Имаш ли някаква представа — попита Хол Снивли — какво, за Бога, е това?

Снивли поклати отрицателно глава.

— Изглежда, че всичко му е наред — каза Гиб. — Като че ли не ни е ядосано.

— Нека да почакаме малко — предупреди Хол, — за да се уверим напълно, че е така.

Главата му представляваше клетката, в която се носеше някакво ярко кълбо, което имаше склонността да просветва. Клетката се намираше върху тялото с вид на резервоар, а самото то бе снабдено с безброй малки дупчици, които приличаха на такива, направени с игла върху нокът. Краката не определяха дали съществото има предница или задница. По общо мнение те решиха, че то може да върви във всички посоки. Изглеждаше направено от метал, но нямаше никакви доказателства за това.

— Синът на Звяра на Хаоса — умозрително каза Корнуол.

— Може би — каза Хол. — Дали е синът, духът… Кой знае?

— Обитателите на Замъка сигурно знаят — предположи Мери. — Те бяха тези, които знаеха за неговото съществуване.

Все още нямаше и помен от тях.