Омагьосано странство

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА

Окъпаха се, изпраха си дрехите, сготвиха вечерята и я изядоха. От време на време се прокрадваше слабо зловоние, идващо от гробницата, но ако се изключи това, всичко друго бе спокойно. Конете методично си похапнаха от купчината старо сено, натрупано в единия ъгъл на двора. Прасетата продължаваха да ровят тук или там, а пилетата бяха престанали да крякат и бяха отишли да спят.

Засега не се бе появил никой от обитателите на замъка.

— Започвам да се притеснявам за тях — каза Корнуол. — Може нещо да им се е случило.

— Ами, те само се крият — каза Снивли. — Сключиха сделка, която знаят, че не могат да изпълнят, затова сега се крият и ни чакат да си тръгнем. Опитват се да ни разкарат.

— Значи според теб — каза Мери, — те не могат да ни помогнат срещу Адските Хрътки?

— Никога не съм мислил, че ще могат — каза Снивли.

— Наоколо все още е пълно с тях — каза Гиб. — Преди залез слънце се изкачих на една от кулите и те си седяха наоколо. Седят си там и чакат.

— Какво ще правим, тогава? — попита Оливър. — Не можем да чакаме вечно.

— Ще чакаме и ще наблюдаваме — каза Корнуол. — Нещо може да се промени.

Когато настана нощ, луната се появи на изток. Хол натрупа още дърва в огъня и пламъците се издигнаха високо. Нещото, което бяха извадили от ямата, обикаляше неуморимо из двора, другите се бяха изтегнали край огъня.

— Чудя се, какво ли не му е наред на Тин Бъкет — каза Хол. — Като че ли нещо му се върти в главата. Възбуден е от нещо.

— В момента се учи да се ориентира — каза Гиб. — Изведнъж бе преместен в някакъв нов свят и той не е сигурен, че го харесва.

— Според мен има нещо повече — каза Хол. — Изглежда ми загрижен. Предполагате ли, че той знае нещо повече от нас?

— Ако знае — каза Снивли, — надявам се да го запази за себе си. И без него достатъчно неща ни притесняват. Ето, например, сега сме затворени в някаква си рушаща се, древна каменна купчина, чиито собственици се крият, вероятно в някакво подземие. А пък Хрътките ни причакват отвън. Те знаят, че ще ни се наложи да излезем по някое време и когато ние го направим, те ще са там, наточили зъби.

Корнуол се изправи на крака.

— Ще се изкача на стената — каза той, — за да видя какво става.

— Вляво има стълби, но бъди много внимателен, защото камъкът е изтъркан и хлъзгав — каза му Гиб.

Изкачването бе дълго и стръмно, но най-накрая той успя да достигне до бойницата. Там имаше парапет — около три фута, а камъните бяха пред разпадане. Когато протегна ръката си, за да я постави на стената, някакво малко камъче се отхлаби и полетя надолу към рова.

Земята, която се простираше около замъка, бе покрита с лунна светлина и сенки. И ако там имаше Хрътки, той осъзна, че ще му е много трудно да ги види. На няколко пъти му се стори, че различава някакво движение, но не беше сигурен.

От север подухваше студен бриз и той потрепери от него. Има нещо повече от вятъра, каза си той, което може да накара един мъж да потрепери. Долу, край огъня, той не бе осъзнал това, но сега тук, на върха на стената, можеше да си позволи да бъде честен със себе си. Те бяха в капан, той го знаеше и засега от него нямаше никакъв изход. Знаеше, че ще е пълна глупост, да се опитат да си пробият път само с един меч, една брадва и лък, който имаше в най-добрия случай около две дузини стрели. Това бяха всички оръжия, които притежаваха. Вярно, че мечът бе магьоснически, но пък мечоносецът не бе добър. Имаха експерт по лъковете, но пък какво можеше да се направи той само с лък без стрели? Здрав мъж, с брадва в ръка, но той бе доста дребен и щеше да падне още при първото решително нападение на някоя Хрътка.

Някъде там, в тъмната равнина нещо бе изплашило една черна птица и тя бе полетяла. Цвъртейки, тя летеше над земята и отчаяно размахваше крила. Там имаше нещо, което я бе изплашило, каза си Корнуол. Най-вероятно бе равнината да е изпълнена с наблюдаващи Хрътки.

С отдалечаването на птицата в тъмнината, цвъртенето намаляваше, отслабваше. Когато то заглъхна, се появи един нов звук, който Корнуол с напрягане успяваше да чуе. Той бе нежен и мек и приличаше на цвъртенето на щурец. Докато го слушаше, усети как в него се надига паника, защото му се струваше, че и преди го е чувал. Сега цвъртенето премина в друг звук, който по-скоро като че ли бе старият, но малко променен. В него вече се долавяше нотката на слабо тръбене. И тогава той веднага си спомни къде го бе чул — нощта, преди да достигнат до бойното поле.

Треперливото тръбене прерасна във вой, който наподобяваше плача, извиращ от сърцето на някакво изплашено същество, намиращо се там в тъмнината. Воят се извисяваше и спадаше, а в него имаше някаква прикрита лудост, изразена в дива, ужасна музика, която вкочаняваше кръвта на човека, който я чуеше.

Черният тръбач, каза си Корнуол, отново Черният Тръбач.

Зад себе си той чу звука, издаден от някакво малко камъче, което се бе отчупило и полетяло надолу към вътрешната част на стената. Той веднага се обърна и видя едно малко кълбо, изпълнено със слабо излъчваща се светлина, да се издига плавно нагоре. В моментен страх отстъпи назад с ръка на дръжката на сабята, но се отпусна, когато се досети, че това е Тин Бъкет, който бавно и внимателно се изкачваше по хлъзгавите стълби.

Най-накрая съществото достигна до бойницата. Металическото му тяло проблясваше на лунната светлина, а светещото кълбо, намиращо се в главата-клетка, блещукаше приветливо. Корнуол забеляза, че Тин Бъкет притежава някакви заченки на ръце, въпреки че ръце не бе точната дума. Няколко прилични на въже пипалца вече бяха пораснали или пък се бяха провряли през малките дупчици, намиращи се по тялото му.

Тин Бъкет бавно се приближи до него. Марк отстъпваше назад, докато не достигна парапета и просто нямаше как повече да отстъпва. Тин протегна едно от пипалата си и го постави върху едното му рамо по изненадващо нежен начин. Изви другото във формата на дъга и показа равнината, намираща се отвъд стената. След това изви към себе си последната му четвърт във формата на буквата „Z“. „Z“-то трептеше подчертано и нетърпеливо, сочейки към тъмнината, намираща се отвъд замъка.

Тръбенето бе престанало. Но сега бе заместено от една ужасяваща тишина. „Z“-то сочеше равнината.

— Ти си луд — възмути се Корнуол. — Това е мястото, където няма да отидем.

Буквата „Z“ настояваше. Корнуол поклати глава.

— Може би те разбирам погрешно — каза той, — може би имаш нещо друго предвид.

Друго пипало се изви, твърдо посочвайки към стълбите, водещи надолу.

— Добре, добре — каза му Корнуол. — Нека да слезем долу и да видим дали ще можем да си изясним нещата.

Той се отдалечи от парапета и внимателно заслиза надолу по стълбите. Тин Бъкет го следваше отзад. Когато групата, разположила се около огъня, ги видя да идват двамата, веднага се изправи на крака. Хол се отдалечи от огъня и ги почака, докато слязат на двора.

— Какво става? — попита той. — Да не би да имаш някакъв проблем с нашия приятел?

— Не мисля, че това е проблем — каза Корнуол. — Той се опитва да ми каже нещо. Като че ли се опитва да ни предупреди да напуснем замъка. А също така чух и Черния Тръбач.

— Черният Тръбач ли?

— Да, трябва да си го спомняш. Чухме го нощта, преди да намерим останките от бойното поле.

Хол потрепери.

— Нека да не казваме на другите. Да не споменаваме за Тръбача. Сигурен ли си, че го чу? Тук не чухме нищо.

— Сигурен съм — каза Корнуол. — Сигурно звукът не се е чул надалеч. Но този тук настоява да направим нещо. Мисля, че иска да си тръгваме.

— Но ние не можем — каза Хол. — Не знаем какво има там, отвън. Може би сутринта…

Тим Бъкет тежко се отправи към вратата и се закова пред нея. След това дузина пипалца се измъкнаха от тялото му и се задържаха неподвижно, сочейки вратата.

— Знаещ ли — каза Хол, — мисля, че наистина иска ние да си тръгнем.

— Но защо? — попита Гиб, който точно се бе приближил и бе уловил последните му думи.

— Може би той знае нещо, което ние не знаем — каза Хол. — Струва ми се поне доколкото си спомням, че това вече го казах преди няколко дни.

— Но отвън има Хрътки — каза Мери.

— Съмнявам се — каза Оливър, — че той би искал да ни нарани по някакъв начин. Ние го измъкнахме от ямата и той сигурно ни е благодарен.

— А ти откъде знаеш, че той е искал някой да го извади от ямата? — попита Снивли. — Може би не сме му направили никаква услуга и той ни е сърдит.

— Мисля, че — каза Корнуол — във всички случаи трябва да приготвим конете и да ги оставим до портата. Така ще бъдем готови за всичко, което се случи.

— А ти какво очакваш да се случи? — попита Снивли.

— Как може някой от нас да знае? — каза Хол. — Може нищо да не се случи, но нека да направим поне това.

Гиб и Оливър вече бяха при конете и им слагаха юздите. Другите бързо се надигнаха и отидоха да ги оседлаят, за да подредят пакетите върху тях.

Но нищо не се случи. Откъсването от сеното, с което конете се хранеха, сега ги бяха направили неспокойни и те тъпчеха с копитата си по земята и тръскаха глави. Тин Бъкет седеше спокойно до огъня.

— Погледнете го — каза отвратен Снивли. — Той бе причината за цялата тази врява, а сега ни отбягва. Седи си със себе си. Наблюдава огъня. Не ми казвайте, че очаква нещо да се случи. Той просто обича да си прави шеги, това е то!

— Може би все още не е времето нещо да се случва — каза Гиб тихо. — Може би все още не е време да потегляме.

След това, съвсем ненадейно настана време да тръгват.

На източния хоризонт се появи огнено колело. То съскаше и ревеше, а когато достигна зенита си, където се обърна и потегли обратно към замъка, ревът му премина във вик. Яркостта му затъмни луната и освети двора в страховита светлина. Каменните стени на замъка и всичките пукнатини до тях се очертаваха ясно от заслепяващата светлина. Замъкът приличаше на рисунка, направена с твърд молив, очертана съвършено с бяло и черно. Корнуол и Гиб се втурнаха към колелото, което издигаше вратата на замъка, а Хол изтича след тях да им помогне. Те се напрегнаха и вратата със скърцане се помръдна нагоре. Огненото колело се приближаваше надолу. Виковете и яркостта му като че ли изпълваха света до пръсване. Около него се разпространяваше огромна топлина. То се завъртя над замъка и почти засегна най-горните му кулички, след което се обърна към небето и всичко се започна отново. Конете, които сега вече не бяха завързани, се втурнаха из двора, цвилейки от ужас. Един от тях се препъна и, изгубил баланс, премина през огъня и навсякъде се разхвърчаха горящи клони.

— Вратата е достатъчно висока — каза Корнуол. — Нека да уловим конете.

Но конете изобщо не възнамеряваха да бъдат уловени. Насъбрали се заедно и цвилещи от ужас, те се отправяха към портата. Корнуол скочи към един от тях, опитвайки се да го хване за юздата. Докосна я и се опита да я задържи между пръстите си, но тя се изплъзна. Предното копито на някакъв кон го удари в ребрата и го изхвърли настрана, плюещ и падащ. Виещ от яд и разочарование, той се изправи на крака. Видя, че конете в момента преминаваха по моста и се отправяха към равнината. Ремъците, които затягаха пакетите върху седлото, на един от тях се охлаби и те се разлетяха на всички страни, докато конят се мъчеше да се отърве от тях.

Хол буташе ръката на Корнуол и викаше: „Хайде да вървим. Да се махаме от тук.“

Другите вече бяха наполовина преминали моста. Куун ги водеше. Той диво тичаше напред, а опашката му се полюшваше ниско над земята.

— Виж само как изчезва — каза Хол отвратен. — Куун винаги е бил страхливец.

Равнината бе осветена така, като че ли слънцето бе на небето. Наситеността на лъчите, които излъчваше огненото колело, си правеше смешни закачки със сенките, превръщайки мястото в бленуваното място на някой луд.

Корнуол усети, че тича, без изобщо съзнателно да го е решил. Тичаше, защото и другите тичаха, защото не му оставаше нищо друго, защото тичането бе единственото разумно нещо, което му оставаше да направи. Точно пред него, по някакъв много странен начин се придвижваше Тин Бъкет. Корнуол с изненада забеляза, че в момент като този той се чудеше как метално същество като това успяваше да се справи на три крака. Три, каза си той, бе ужасно недодялано число.

Нямаше никакъв знак от конете или пък от Адските Хрътки. Разбира се, че тук няма да има Адски Хрътки, каза си той. Те са започнали да се измъкват, още, когато са се появили първите признаци за нашествието на Огненото Колело. С усмивка, той си представи как те няма да престанат да тичат още няколко дни.

Изведнъж забеляза, че точно пред него, другите се спъват, пропадат и изчезват. Те са пропаднали в нещо, мислеше си той, пропаднали са в някакъв капан. Опита да престане да тича, но дори и, когато го направи, изведнъж замята изчезна изпод краката му и той потъна в нищото. Нищото се оказа само в продължение на няколко фута и изведнъж той се приземи върху гърба си, останал без дъх.

Снивли, паднал на една страна, скимтеше:

— Този несръчен Бъкет, падна точно върху мен. С мъка се надигна и седна.

— Всичко ми е наред — каза той. — Но какво се случи?

— Пропаднахме в една дупка — каза Мери.

Лазейки на ръце и крака, Хол се приближи.

— Май ще е най-добре да поостанем тук — каза той. — Тук сме се скрили много добре.

— А там горе има половин дузина колела — каза Мери.

— Не ми се вярва — каза Хол, — че те са тук заради нас. Струва ми се, че те се интересуват от замъка.

— Конете избягаха — каза Гиб отнякъде, скрил се в някаква сянка — и продуктите ни изчезнаха с тях. Останали сме съвсем без нищо посред пустинята.

— Те изхвърлиха някои пакети — каза Оливър, — така че можем да спасим малко храна.

Агонизиращият глас на Снивли премина в сприхавост.

— Махай се от мен, ти, купчина желязо! Остави ме да се изправя!

— Май ще е по-добре да отида и да видя какво му има — каза Хол.

Корнуол се огледа наоколо. Стените на ямата, дупката или каквото и да беше това, се издигаха на височина пет фута, а може би и повече над нивото на пода и им даваха убежище срещу въртящите се огнени колела.

Той изпълзя към стената, в посока, на която се намираше замъкът и внимателно се надигна, за да погледне как се развиват нещата. Както Мери бе казала, сега там имаше повече колела. Те кръжаха над замъка, който се отличаваше от останалия пейзаж по ярката светлина, която го осветяваше. Ревът им бе преминал в плътно бръмчене, което разтърсваше тялото и проникваше надълбоко в главата. Докато той наблюдаваше, една от малките кулички на замъка се поклати и падна. Смилащото хрущене на падащи камъни се разпознаваше ясно сред бръмченето на колелата.

— Те са пет — каза Мери. — Имате ли някаква представа, какво всъщност са те?

Той не й отговори, защото нямаше откъде да знае. Магия, мислеше си той отначало, но след това се напъна да измисли нещо друго, сещайки се как му се присмя Джоунс, когато всичко, което не разбираше, обясняваше с някаква магия. Отговорът не трябваше да се търси измежду нещата, оставени от човека, защото в нито една древна книга, която той бе чел, не се споменаваше за нещо подобно — макар че, почакай малко, каза си той, почакай само за малко, по дяволите — имаше нещо написано и то се намираше на най-необичайното за тази цел място. В книгата на Езекиил, първа глава. Той се опита да си припомни какво бе написано там, но не можа, въпреки че осъзнаваше, че там освен огнени колела бяха описани и много други неща. Трябваше, каза си той, да прекарам повече време с Библията, отколкото с разни древни ръкописи.

Колелата се бяха наредили в кръг, точно над замъка и се въртяха бързо едно след друго. Те все повече се приближаваха едно към друго, докато накрая заприличаха на един огромен, въртящ се огнен кръг, надвиснал над древната сграда. Когато огненият кръг увеличи скоростта си, намалявайки своя диаметър, плътното бръмчене премина във фееричен вой, а кръгът обви целия замък.

Кули и кулички се рушаха, а под воя можеше да се дочуе звука от смилащото срутване, предизвикано от падащите блокове зидария. Огненото колело изхвърляше сини светкавици, а шумът на гръмотевицата така се удряше в земята, че тя се поклащаше и люлееше.

Инстинктивно Корнуол вдигна ръце, за да предпази главата си, но заслепен от гледката, не можа да я наведе. Мери се гушеше някъде отдясно до него. Някой — най-вероятно Снивли — пищеше от ужас.

Въздухът бе изпълнен с мълнии, изпращани от горящото колело. Цялата земя се тресеше, а шумът бе толкова силен, че изглеждаше като че ли самият той улавяше всеки в своята хватка.

От средата на огнения кръг се издигаше огромен облак. Докато го наблюдаваше, изведнъж Корнуол, осъзна, че в действителност това бе прахът на разбитите камъни, които се издигаха през кръга, както се издига пушекът през комина.

И изведнъж всичко свърши. Огненото колело се издигна нагоре и се раздели на пет по-малки огнени колела, които бързо се насочиха нагоре, след което се извиха и се отправиха на изток. След секунди вече нямаше и помен от тях.

Също толкова бързо и светът възстанови своята тишина. Сега единственото, което се чуваше, бе идващото от могилата натрупани камъни тракане и хрущене, което улягащата зидария издаваше. Там някога се намираше Замъкът на Звяра на Хаоса.