Омагьосано странство

ГЛАВА ТРЕТА

Лорънс Бекет и компанията му пиянстваха до късно. Преди това вечеряха обилно, за което свидетелстваха остатъците върху голямата кръчмарска маса. Върху дъската за хляб се мъдреха парче свински бут и половин самун хляб. Постоянните посетители от града вече си бяха тръгнали, но гостилничарят, който бе изпратил слугите си да спят, все още седеше зад тезгяха. Той сънливо се прозяваше, но бе вътрешно доволен — рядко се случваше кръчмата „Глиганската Глава“ да има толкова богати посетители. Студентите, които идваха и без това рядко, обикновено създаваха повече проблеми, отколкото носеха печалба. А пък местните, които се отбиваха вечер, бяха нахитряли и не му позволяваха да им кръщава виното. „Глиганската Глава“ не се намираше на главната улица на града, а на една от малките странични улички и много рядко се случваше търговци като Лорънс Бекет да се отбият насам.

Вратата се отвори и монахът влезе. Той се спря за момент, загледан в мрачния сумрак на кръчмата. Гостилничарят зад тезгяха набързо се разсъни. Някакво чувство му подсказа, че това посещение не е на добро. От години насам мъж с религиозни убеждения не бе прекрачвал прага на тази кръчма.

След моментно колебание, монахът се загърна в расото си с израз на погнуса и се отправи през стаята към ъгъла, където бе масата на Лорънс Бекет и компанията му. Спря зад един от столовете и отправи поглед към Бекет.

Бекет го погледна въпросително в очите. Монахът не каза нищо.

— Албърт — каза Бекет, — налей на тази нощна птица чаша вино. Рядко се случва да вдигнем чаши с божий служител.

Ставайки от стола си, Албърт подаде питието на монаха.

— Господин Бекет — каза монахът, — подочух, че сте в града. Бих искал да си поговорим насаме.

— Разбира се — отвърна Бекет сърдечно. — Ще си поговорим, но не и насаме. Всички тези мъже са с мен. Това, което аз мога да чуя, могат и те. Алберт, донеси на господина един стол, за да се присъедини към нас.

— Трябва да останем насаме.

— Добре тогава — каза Бекет. — Хайде вие се преместете на някоя друга маса. Ако искате, вземете и една от свещите.

— Усещам — каза монахът, — че ми се подигравате.

— Така е, защото не мога да си представя, че това, което искате да ми кажете, е от голямо значение.

Монахът се разположи на стола до този на Бекет и постави каната с вино на масата, изчаквайки другите да си тръгнат.

— Е — обърна се към него Бекет, — какво е това тайно нещо, за което искате да си говорите с мен?

— Първо — започна монахът. — бих искал да ви кажа, че не сте обикновен търговец — такъв, за какъвто се представяте.

Бекет не каза нищо, само го погледна. Но след това на лицето му не остана и следа от хумор.

— Знам, че имате достъп до църквата — каза монахът. — И ще очаквам възнаграждение за сведенията, които бих ви предоставил. За човек като вас това е нищо. Всичко, което искам, е да кажете само една-две думи там, където трябва.

— И какви са вашите сведения? — каза Бекет намусено.

— Свързани са с кражбата на един ръкопис от университетската библиотека преди около час.

— Това не изглежда особено съществено.

— Може би. Но сигурно ще ви е интересно да научите, че ръкописът бе скрит в една стара, почти неизвестна книга.

— Вие знаел ли сте за ръкописа? За това, какво представлява?

— Не знаех, докато крадецът не го намери. Наистина нямам представа за това, което пише в него.

— А нещо за старинната книга?

— Само това, че е била написана много отдавна от един пътешественик. Казвал се е Тейлър и пътувал из Опустошената Земя.

Бекет се намръщи.

— Чувал съм за Тейлър и за мълвите, които се носят около неговите открития. Но не знаех, че е написал и книга.

— Почти никой не е знаел. Била е преписвана само веднъж и преписът се намира в нашия университет.

— Вие, господине, чел ли сте го?

Монахът само повдигна рамене.

— Досега не беше възбудил интереса ми. Там има много други интересни книги за четене, пък и не може да се вярва на всичко в книгите на пътешествениците.

— Какво предполагате, че представлява ръкописът?

— След като е бил скрит толкова хитро между корицата и подвързията на книгата, би трябвало да има някаква стойност. Иначе защо е било нужно някой да го крие?

— Интересно — каза меко Бекет. — Много интересно. Но това още не означава, че той наистина има някаква стойност.

— Ако няма никаква стойност, тогава не сте ми задължен с нищо. Но аз се обзалагам, че има.

— Тогава да сключим едно джентълменско споразумение!

— Добре — каза монахът, — джентълменско споразумение. Ръкописът бе открит от един учен — Марк Корнуол. Той живее в таванската мансарда на пансиона, който се намира на северозападния ъгъл на АЦаря и ЛиниятаА.

Бекет се намръщи.

— И какво представлява този Корнуол?

— Противен мъж, идва някъде от Запад. Добър студент, но винаги намусен. Няма никакви приятели. Живее ден за ден. Не напусна дори след като старите му състуденти си тръгнаха, доволни от знанията, които бяха получили. Според мен той остана, защото се интересува от Древните.

— По какъв начин се интересува от Древните?

— Мисли си, че все още съществуват. Някога изучаваше езика им или поне това, което се предполагаше, че представлява той. Имаме няколко такива книги. Той ги изследваше.

— А знаеш ли защо се интересува от Древните?

Монахът поклати глава.

— Не знам. Не го познавам като човек. Говорили сме си най-много един-два пъти. Вероятно интелектуално любопитство. А може би и нещо друго.

— Вероятно си е мислел, че Тейлър е споменал нещо за Древните.

— Може би. Може Тейлър и да е написал нещо за тях. Не съм чел книгата.

— Корнуол притежава ръкописа и вероятно вече го е укрил много добре.

— Съмнявам се. Дори и да го е скрил, не го е направил много внимателно. Няма как да е разбрал, че някой знае за кражбата. Аз само го наблюдавах, докато я извършваше. Оставих го да си тръгне без да се издам. Няма от къде да знае, че бях там.

— Мислите ли, господин монах, че този прилежен, крадлив приятел може да се е замесил в тази опасна игра поради принадлежност към някаква ерес?

— Това, господин Бекет, оставям на вашата преценка. Отвсякъде сме заобиколени с признаци за всевъзможни ереси, но за да можем в случая да преценим, се нуждаем от умен човек, който да разнищи сложността на положението.

— Да не би да мислите, че става дума за политическа ерес?

— Дори не съм го и помислял.

— Така вече е по-добре. При дадени обстоятелства би било неприятно университетът и по-специално библиотеката да попаднат под подозрение, изградено върху открити в тях материали.

— Уверявам ви, че книгите ни не могат да се използват с лоша цел и в тях има единствено съвети, които предупреждават за опасността от ереси.

— След такова уверение — каза Бекет, — не би се наложило да проверяваме. Но както разбирам, вие нямате възможност да вземете ръкописа и да ни го предадете.

Монахът потрепера.

— Нямам достатъчно смелост, за да извърша такова нещо. Казах ви всичко, което знам и това стига.

— Мислите си, че имам повече възможности и няма от какво да ме е страх.

— Точно така. За това и дойдох при вас.

— А откъде разбрахте, че съм в града?

— И градът си има уши. Много рядко нещо остава скрито.

— Изглежда, че и вие слушате много внимателно.

— Превърнало ми се е в навик.

— Много добре, значи се разбрахме. Ако липсващият ръкопис се намери и наистина се окаже, че в него се съдържат някакви ценни сведения, аз ще се застъпя за вас. Такова е вашето предложение, нали?

Монахът не каза нищо, само кимна с глава.

— За да мога да изпълня споразумението ни, ще трябва да ми кажете името си.

— Аз съм брат Ослуд — каза монахът.

— Ще го запомня. Допийте си виното и да се захващаме за работа. Значи казвате на АЦаря и ЛиниятаА живеел?

Монахът кимна и се пресегна за чашата. Бекет се изправи и отиде при компанията си, след това отново се върна.

— Няма да съжалявате, че дойдохте при мене — каза той.

— Надявам се — отвърна му брат Ослуд.

Той допи виното си и остави чашата на масата.

— Ще се видим ли отново? — попита монахът.

— Не, освен, ако вие не ме потърсите.

Монахът се уви в расото си и излезе през вратата. Луната, скрила се зад покривите на къщите, наредени покрай тясната уличка, не осветяваше мястото. Затова той трябваше да върви много внимателно по неравния, хлъзгав калдъръм.

Докато минаваше покрай един вход, зад него се отдели тъмна сянка, която го последва. Острието на нож проблесна в тъмнината. Монахът се свлече с гъргорене. Ноктите му дращеха каменната стена. Поток от кръв напълни устата му. След това настана тишина. Намериха тялото му чак на сутринта.