Омагьосано странство

ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА

Свещеникът от Кулата бе стар човек. Не толкова стар, колкото бе отшелникът, мислеше си Гиб, но все пак стар. Дрехите, които носеше, някога бляскави и ушити от златен плат и най-скъпо сребро, сега бяха износени и кърпени след дългогодишната им употреба. Но когато човек погледнеше мъжа, облякъл тези дрехи, той забравяше, че те са износени и проядени от молци. Той бе обгърнат от едно дълбоко състрадание, но също така и от някаква сила, някакво усещане за безпощадност — свещеник-воин, прекарал годините си в спокойствие и отдал се на църквата. Лицето му бе слабо, почти като на скелет, но стига малко да надебелиш тези бузи и да разшириш този заострен нос, би могъл да откриеш правилните, сурови черти на един боец. Главата му бе покрита с тънки, бели косми, толкова редки, че изглеждаше сякаш от само себе си те се надигаха и се носеха от острия вятър, промъкващ се през пукнатините и цепнатините на тази срутена от годините кула. Огънят, запален в камината почти не можеше да се пребори със студа. Стаята бе оскъдно мебелирана — грубо одялана маса, зад която върху разнебитен стол седеше свещеникът, някакво незначително легло, разположено в единия ъгъл и маса за ядене, поставена на дървено магаре, от двете страни, на която имаше по една пейка. Студеният, каменен под не бе покрит с килим. Няколко импровизирани лавици държаха две дузини книги, а под тях, натрупани на куп, се виждаха няколко свитъка, проядени от мишките. Свещеникът вдигна от масата книгата, подвързана с кожа, разтвори я и бавно прелисти страниците й. След това я затвори и я постави обратно на масата. Обърна се към Гиб.

— Значи казваш, че моят брат в Христа почина в мир? — попита го той.

— Той знаеше, че умира — каза Гиб. — Не се страхуваше. Беше много крехък, защото бе много стар.

— Да, стар — каза свещеникът. — Помня го от времето, когато бях още момче. По онова време той вече бе голям. Мисля, че бе на около тридесет, въпреки че не мога да си спомня със сигурност, дори и някога да съм знаел. Може би никога не съм знаел. Дори тогава той следваше пътищата Господни. Аз самият на неговите години бях военен — капитан на гарнизона, който се намираше именно тук, на това място и наблюдавах ордите на Опустошената Земя. След дългогодишен мир гарнизонът бе изтеглен от тук и аз, вече в моята старост, избрах да стана Божий човек. Значи казвате, че старият ми приятел много бил обичан от хората?

— Нямаше някой, който да го познава и да не го обича — каза Гиб. — Той беше приятел с всички — с Хората от Блатото, с Хората от Хълма, с джуджетата.

— А пък никой от вас — каза свещеникът — не споделяше неговата вяра. Може би дори никаква вяра.

— Това, ваше светейшество, е напълно вярно. Ние нямаме никаква вяра. Ако разбира се разбирам правилно, какво разбирате под вяра.

Свещеникът кимна с глава.

— Това си е толкова в негов стил. Типично в негов стил. Той никога не би попитал някого каква е неговата вяра. Съмнявам се дали това изобщо го е интересувало. Може би така е грешал, но така или иначе за добро. Аз наистина съм впечатлен. Дошли сте толкова много хора само за да ми донесете това, което той ми е изпратил. Не че не сте добре дошли. Всички гости на това самотно място са добре дошли. Тук нямаме никаква връзка със света.

— Ваша милост — каза Корнуол, — Гиб от Блатата е единственият измежду нас, който трябваше да ви донесе тези неща от отшелника. Хол от Кухото Дърво дойде с нас, за да ни показва пътя.

— А дамата? — попита свещеникът.

— Тя е под нашата закрила — сковано му отговори Корнуол.

— Забелязвам, че вие не споменахте нищо за себе си.

— Аз и таласъмът — отговорил му Корнуол — имаме мисия в Опустошената Земя. А ако се чудите за Куун, обяснявам ви, че той е приятел на Хол.

— Не съм се чудил за Куун — каза свещеникът, малко сприхаво — защото нямам нищо против него. Той изглежда много лукаво животинче. Но явно е ваше галениче.

— Не е галениче, Ваша Милост — каза Хол. — Той е наш приятел.

Свещеникът се направи, че не е чул забележката и се обърна към Корнуол.

— Значи казвате, Опустошената Земя? В наши дни не са много хората, които отиват натам. Повярвайте на думите ми — там не е напълно безопасно. Сигурно имате много силни мотиви, за да отидете.

— Той е учен — каза Оливър. — Търси истината. Пътува натам, защото иска да направи едно изследване.

— Това е добре — каза свещеникът. — Не търсите съкровища. Да се търси знание е по-добро за душата, въпреки че ми се струва, че няма да откриете нищо примамливо в опасностите, които ще трябва да посрещнете.

— Ваша милост — каза Корнуол, — Вие погледнахте книгата.

— Да — каза свещеникът. — Хубава книга, при това много ценна. Писана е цял един живот. Съдържа хиляди рецепти за лекарства, които могат да изцерят болестите на човечеството. Предполагам, че много от тях, са били известни само на отшелника. Но след като сте ми я донесли, след време тя ще стане достояние на всеки.

— Има още нещо — напомни му Корнуол, — което отшелникът ви изпрати.

Свещеникът изглеждаше разстроен.

— Да, да — каза той. — Съвсем забравих. Напоследък много лесно забравям. Годините не помагат на паметта.

Той се протегна и взе брадвичката, увита в парче плат. Внимателно я разви и прикова поглед в нея, след като тя се откри пред него. Не проронваше дума, а само я обръщаше и много внимателно я разглеждаше. След това нежно я остави пред себе си.

Вдигна глава и ги огледа един по един. След това отправи поглед към Гиб.

— Имаш ли представа какво е това тук? — попита той. — Каза ли ти отшелникът?

— Той каза, че това е юмручна брадва.

— А знаеш ли какво представлява юмручната брадва?

— Не, ваша милост. Не знам.

— А вие? — попита свещеникът Корнуол.

— Да, ваша светлост. Това е древно сечиво. Някои казват, че…

— Да, да, знам. Винаги има някои, които да казват нещо. Винаги има някои, които да питат. Чудя се, откъде и защо отшелникът я е притежавал. Защо я е пазел толкова внимателно и я е предал преди смъртта си. Тя не е от нещата, които святите мъже ценят. Тя принадлежи на Древните.

— На Древните ли? — попита Корнуол.

— Да, на Древните. Не сте ли чували за тях?

— Чувал съм — каза Корнуол. — Именно тях търся. Затова отивам към Опустошената Земя. Можете ли да ми кажете, дали те наистина съществуват или са само една легенда?

— Те съществуват и тази брадвичка трябва да им се върне. Сигурно някога някой я е откраднал от тях.

— Аз мога да я взема — каза Корнуол. — Ще се погрижа те да я получат.

— Не — прекъсна го Гиб. — Отшелникът я повери на мен. Ако някой би трябвало да им я върне, това съм само аз.

— Не е необходимо и ти да идваш.

— Напротив. Необходимо е. Ще ми позволите ли да пътувам с вас?

— Ако Гиб ще идва с вас, ще дойда и аз — каза Хол. — Ние сме приятели от много отдавна и аз не мога да позволя той да попадне в някаква опасност, без аз да съм наблизо, за да го защитя.

— Явно всички вие твърдо сте решили да поемете път към смъртта си — каза свещеникът. — Единствено дамата няма да идва с вас.

— Напротив и аз отивам — каза тя.

— А също и аз — обади се някакъв глас откъм вратата.

Гиб веднага се обърна.

— Снивли — извика той. — Какво правиш тук?