Омагьосано странство

ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА

На следващия ден, следобяд, намериха мястото, от където бе дошла ужасяващата човешка глава. Те я бяха погребали с малка, церемония и набързо промърморена молитва. Сега тя лежеше под един огромен гранитен камък, намиращ се на мястото на първия им лагер, като над нея бе забит един грубо направен кръст, за да показва къде е нейното вечно отредено за почивка място. Оливър протестираше срещу издигането на кръста.

— Те ни оставиха на мира — каза той. — Защо ни трябва да ги обиждаме? Вашите две глупави, кръстосани пръчки са анатема за тях.

Но Корнуол беше твърд.

— Кръстът не е обида — каза той. — Освен това какво би казал за тая идея да ни замерят с човешки глави? Те не ни оставят на мира. Тази глава е принадлежала на човек и той почти със сигурност е бил християнин. Ние дължим на притежателя на главата поне една молитва и един кръст. Затова ще му ги дадем и двете.

— Значи ти мислиш — попита Гиб, — че това е един от хората на Бекет?

— Възможно е — каза Корнуол. — Откакто бяхме в хана, не сме чували нищо за Бекет. Все още не знаем, дали е пресякъл границата, но ако има някой човек тук, то той би могъл да бъде и от хората на Бекет. Може да е изостанал от другите или пък да е излязъл да се пошляе и да е попаднал на някого, който не си пада много по хората.

— Ти много опростяваш нещата — каза Снивли. — Няма нито един в Опустошената Земя, който дори малко да обича хората.

— Да, но като изключиш факта, че ни хвърлиха една глава, нищо друго не са ни направили.

— Дай им време — каза Снивли.

— Трябва да се съгласиш също — каза Оливър, — че ти си единственият човек измежду нас. Те нас може да не ни уважават, но теб.

— Но все пак остава Мери — каза Хол.

— Да, Мери, но тя със сигурност като дете е живяла тук, а освен това с нея е свързана историята за онзи изоставен рог от еднорог, забит в онова дърво.

— Ние не дойдохме като нашественици — каза Гиб. — Ние сме група безвредни странници. Нямат никакви причини да се страхуват от нас.

— Не страхът, а омразата, натрупана от незапомнени векове е проблемът — каза Снивли. — Омразата, която е толкова дълбоко вкоренена.

Корнуол заспа. Всеки път, когато се унасяше, го нападаше един и същ, повтарящ се сън, който никога не свършваше. В него той виждаше отново главата или по-точно нещо изопачено на нея, някаква нейна странна карикатура, нереална, но излъчваща собствен, страшен ужас. Треперещ под одеялото си и облян в пот, той се събуди от уплаха. След това точно когато се отърси от страха и отново се унесе, пред него се появи главата, този път неизкривена от съня, а както я помнеше от действителността. Тя беше до огъня, толкова близо до него, че малките, подскачащи искри, идващи от горящите дърва, озаряваха космите на косата и брадата й. Косата щеше да се запали и да цвърти, трепкайки, превръщайки се на малки топчици от стопен, изгорял материал в края на всеки кичур. Очите бяха отворени и втренчени и приличаха повече на мрамор, отколкото на очи. Устата и лицето бяха така изкривени, като че ли някой бе хванал главата с две много силни ръце и я бе завъртял на една страна. Оголените зъби блещукаха на светлината на лагерния огън. От ъгълчето на изкривената уста се стичаше слюнка, засъхнала по брадичката.

Едва към сутринта, уморен, той заспа такъв дълбок сън, че кошмарите за главата не можеха да се върнат, за да му се подиграват. Когато Оливър го събуди, закуската вече бе готова. Той я изяде, като през цялото време с мъка се опитваше да не поглежда към кръста, който наклонен на една страна бе забит над гранитния камък. Говореха малко помежду си. Когато привършиха закуската, веднага оседлаха конете и се отдалечиха колкото се може по-бързо.

Пътеката, която следваха си остана такава, без да се разшири и да започне да прилича на широк път. Теренът ставаше все по-суров и по-див, пейзажът като че ли обитаван от духове, изпълнен с дълбоки дефилета и клисури, в долната част, на които пътеката се промъкваше през тесните, заобиколени от скали долини и след това, виеща се, се изкачваше покрай огромните борове и високите отвесни скали, за да достигне до горната част на хълма и след това да се гмурне в следващата клисура. По тези места всеки вървеше тихо, без да обелва дума и да нарушава тишината. А когато се случеше някой да каже нещо, той така го прошепваше, че не се знаеше дали това, от което се страхува е собственият му глас или звукът, който предизвиква някой, спотайващ се наоколо. Нямаше никакви жилища, никакви сечища, никакъв знак, който да показва, че дори някога някой е живял тук, в тази твърдина.

По взаимно неизговорено съгласие не спряха никъде за обяд.

В ранния следобед Хол пришпори коня си и се присъедини към Корнуол, който водеше редицата.

— Погледни ей там — каза Хол, сочейки напред към тясната ивица небе, разкриваща се измежду масивните дървета, растящи и от двете страни гъсто едно до друго. Корнуол погледна.

— Не виждам нищо, освен едно две петънца, но те сигурно са прелитащи птици.

— Наблюдавах ги — каза Хол. — Приближават се. Много са — лешояди. Като че ли нещо е умряло.

— Може би някоя крава.

— Тук няма крави. Няма никакви ферми.

— Тогава сигурно е сърна. Или пък лос.

— Трябва да е по-голямо от сърна — каза Хол, — по-голямо от един единствен лос. След като има толкова много лешояди, трябва да има и много мърша.

Корнуол дръпна юздите на коня.

— Какво се опитваш да ми кажеш? — попита той.

— Главата — поясни Хол. — Трябва да е дошла от някъде. Пътеката ни води към друга котловина — чудесно място за засада. Ако някой е ограден там, няма накъде да избяга.

— Но ние сме почти сигурни, че Бекет не е дошъл по този път — каза Корнуол. — Той не е преминал през кулата. Досега не сме видели никакъв знак от него. Никакви отпечатъци. Никакви стари огньове. Ако е имало засада.

— Не мога да ви кажа нищо със сигурност — прекъсна го Хол, — но това, което знам, е, че там има лешояди, при това твърде много.

Оливър и Снивли се приближиха към Хол.

— Какво става? — попита Оливър. — Да не би нещо да не е наред?

— Лешоядите — каза Хол.

— Не виждам никакви лешояди.

— Погледни малките петънца в небето.

— Както и да е — каза Корнуол. — Те са там — добре. Значи има някаква мърша. Снивли, искам да си поговоря с теб. Предишната вечер, преди да ни подхвърлят главата имаше едно тръбене.

— Черният тръбач — каза Снивли. — Аз ти казах, че това е той.

— Да, сега си спомням, че ми каза. Но междувременно се случиха толкова други неща. Кой в действителност е Черният Тръбач?

— Никой не знае — отговори Снивли, малко потреперващ. — Никой не го е виждал. Само го е чувал. Не много често. Понякога изчезва с години. Той е предвестник на лоша поличба. Тръби само когато ще се случи нещо лошо.

— Престани с твоите гатанки. Говори по същество — какво представлява това лошо нещо, което ще се случи?

— Например, идването главата — каза Хол.

— Не главата — каза Снивли. — Нещо по-лошо от това.

— Нещо лошо, а на кого ще се случи?

— Не знам — отговори Снивли. — Никой никога не знае.

— Имаше нещо в това тръбене — каза Оливър, — което ми звучеше ужасно познато. Тогава се опитах да си спомня, но не можах. То беше толкова ужасяващо, а и аз толкова се бях изплашил. Но днес, докато яздех, си спомних. Само от части, разбира се — една-две фрази. Това бе част от една древна песен. Бях я открил в един стар свитък в Уалузинг. Там бяха представени няколко куплета от нея. Общо взето в нея се казваше, че тя е от преди сто века. Вероятно е една от най-древните песни на Земята. Нямам представа откъде човекът, който бе написал този свитък, знаеше това.

Корнуол изсумтя и подкара коня си напред. Хол го последва. Пътеката рязко се спускаше надолу и като че ли потъваше в самата земя, заобиколена отвсякъде с огромните стени на назъбените скали. Малки струйки влага се процеждаха по повърхността на скалите, където несигурно се придържаха коренчетата на хилави папрати и мъхове. От скалистите процепи се простираха кедрови дървета. Всеки момент те можеха да се сгромолясат на земята. Колкото повече навлизаха в клисурата, толкова по-мрачна ставаше тя.

Между скалните стени подухваше вятър, получил се благодарение на някаква атмосферна приумица. Заедно с него се промъкваше и някаква воня, носеща се като лек полъх — сладникава, зеленикава, водеща до прилошаване. Воня, която засядаше в гърлото, която гноясваше в червата и те караше да се чувстваш зле.

— Бях прав — каза Хол. — Тук наоколо има смърт.

Пътеката пред тях се извиваше в остър завой и когато те го преминаха, клисурата достигна до своя край. Разкри се скален амфитеатър — кръг, заобиколен от всякъде с високи, отвесни скали. Пред тях и над тях се чуваше ужасният шум на движещи се крила. Ятото от огромни, черни птици се хранеше. Няколко от грозните птици, прекалено бавни в пируването, по много странен начин ядно подскачаха от крак на крак.

Вонята се надигна и ги удари право в лицето.

— Мили Боже! — възкликна Корнуол, запушвайки с ръка устата си, при вида на гледката, която се разкри върху брега от камъчета, разположен до малкия, поток, който пресичаше амфитеатъра.

Отвъд размекнатата маса, разкъсана плът и издадени кости, които почти нямаха прилика с човек, се намираха други безформени трупове — някои от тях на подути коне, изпружили копитата си, другите приличаха на хора или поне някога са били такива. По тревата имаше оглозгани черепи, разкъсани гръдни кошове, разкриващи ребрата на труповете, мекото коремче, изтръгнато, за да се улесни яденето. Остатъци от дрехите, закачили се за бодливите клони на нискостеблените храсти, се полюшваха от вятъра.

Някакво копие стоеше застинало, забито дълбоко в земята.

Слабото слънце блещукаше по нападалите щитове и мечове.

Между разкъсаните мъртви хора и уядените коне имаше и някакви други същества, покрити с черни пера, с огромни кучешки зъби, замръзнали завинаги в усмивка, с къси, обрасли опашки, големи, едри рамена, тънък кръст, огромни ръце (ръце, а не лапи), въоръжени с извити нокти.

— Насам — каза Гиб. — Това е пътят, по който е дошъл Бекет.

В самия край на амфитеатъра имаше път (не пътека, каквато те следваха, а утъпкан път), който се извиваше покрай стените от скали, заобикалящ чашоподобната купа, в която те сега се намираха. Пътят продължаваше до крайната част на купата и от там преминаваше в следващата клисура, намираща се между хълмовете.

Корнуол се надигна на стремената си и погледна назад. Другите от групата яздеха конете си бавно, лицата им бяха побелели от ужас.

— Няма нищо, което да можем да направим — каза Гиб. — По-добре ще е, ако продължим да яздим.

— Поне една християнска дума — каза Корнуол. — Нещо, което да им помогне да побързат напред по пътя си, да им даде мир.

— Няма думи — каза остро Гиб, — които сега да можем да кажем за тях. Няма мир. Поне тук няма такъв.

Корнуол кимна, подкара коня си в тръст и се отправи към пътя. Другите го последваха. От двете им страни се чуваше пляскането на крилата на лешоядите, обезпокоени в своя пир. Някаква лисица, влачейки опашка, пресече пътеката. Всякакви малки животинчета се шмугваха пред тях.

Когато достигнаха до пътя, клането бе останало зад тях. Там нямаше никакви трупове. Ято малки, сиви птици чикчирикайки подскачаха от клон на клон из малкия гъсталак. Зад тях огромните черни птици отново се разполагаха на полесражението.