Омагьосано странство

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА

Лагерът на Джоунс изглеждаше безлюден. Трите палатки все още си седяха там, но не се виждаше никой, дори и от малкия народ. Там си беше и грубата маса и разпръснатите около нея, вече угаснали огньове, на които бе сготвена храната за пира. Върху нея имаше изглозгани кокали, а тук-там и някоя чаша с бира. Двете бъчви с вино все още си стояха на дървеното магаре, където ги бяха поставили, за да може да се налива по-лесно. Между дърветата подухна лек вятър и повдигна облаче прах от пътя, който обикаляше около бойното поле. Мери потрепера.

— Толкова е самотно — каза тя. — След снощи всичко изглежда самотно.

Двата коня, с които бяха дошли до тук, ровеха с копита земята, нетърпеливи да се върнат обратно на сочните, тучни ливади. Те разтърсиха глави и юздите им се раздрънчаха.

— Джоунс — изрече Корнуол. Той възнамеряваше да извика, но в последния момент нещо го накара да бъде по-предпазлив и силата на гласа изчезна. Дори прозвуча като най-обикновена дума, изречена в обикновен разговор.

— Нека да разгледаме — каза той и се отправи към по-голямата палатка.

Мери го последва.

Палатката бе празна. Малкото легло все още си стоеше в единия ъгъл на палатката, а също така бюрото и столът. В ъгъла срещу бюрото все още висяха черни завеси, а до тях си стоеше металният кабинет. Но това, което Джоунс наричаше фотоапарат, го нямаше. А също и кутията, в която той държеше онези малки, цветни миниатюри и другите мистериозни предмети, които преди бяха разположени върху бюрото.

— Той си е тръгнал — каза Корнуол. — Напуснал е този свят. Върнал се е обратно в неговия.

Той седна на леглото и плясна с ръце.

— Имаше толкова неща, които можеше да ми разкаже — каза той. — Преди да дойдат Адските Хрътки, той започна да ми обяснява много неща.

Той огледа палатката и за пръв път почувства нейната отчужденост, другия свят, от който идваше. В действителност не самата палатка излъчваше това усещане, а по-скоро предметите, разположени в нея. Те не бяха много по-различни, но притежаваха някакво мистериозно усещане, нещо особено, имаха различен произход, идваха от друго време. За първи път, откакто бе предприел това пътешествие, той почувства някакъв страх и премазваща самота.

Погледна Мери, застанала до него и в продължение на един особен като че ли магически момент, лицето й представляваше целият свят — лицето и очите и които гледаха в неговите.

— Мери — каза той, почти, без да осъзнава, че го е казал. Протегна се да я докосне и изведнъж тя се намери в обятията му. Ръцете й се обвиха около него и той я притисна към себе си. Усещаше нежните контури на нейното тяло, противоположни на неговите. Почувства удобство и тялото му направо ликуваше от нейната топлина, от мириса й, формите й.

Тя пошепна в ухото му „Марк, Марк, Марк“, като в молитва като че ли изричаше някаква огромна молба.

Обхвана я по-здраво с ръце и я сложи върху леглото. Легна върху нея. Тя повдигна глава, за да го целуне и целувките продължаваха безспир. Той пъхна ръка под дрехата и и почувства голотата й — пълнотата на гърдите и стегнатия и гладък корем, мекотата на венериния й хълм. Целия свят се опитваше да влезе, да му попречи. Но той успя да го затвори и да се усамоти в един малък свят, където бяха само той и Мери. Бяха само те двамата. Нищо друго нямаше значение, освен те двамата.

Покривалото на палатката прошумоля и напрегнат глас извика:

— Марк, къде си?

Той излезе от своя малък свят, седна и запримигва към фигурата, която се очертаваше на вратата.

— Ужасно съжалявам — каза Хол, — че ви притесних, докато си губехте времето.

Корнуол набързо се изправи на крака.

— Върви по дяволите — извика той. — Това не е загуба на време.

Той направи крачка напред, но Мери, която бързо се изправи, го хвана за ръката.

— Всичко е наред, Марк — каза тя. — Всичко е наред.

— Наистина много ви се извинявам — и на двамата — каза Хол. — Това бе твърде неподобаващо за мен. Но трябваше да ви предупредя. Адските Хрътки душат наоколо.

Гиб нахълта през отвора.

— Какво ви даде право — каза той ядосано — да тръгнете сами? Без нас?

— Бе тихо — каза Корнуол. — Изглеждаше, като че няма никаква опасност.

— Винаги има опасност. Докато не напуснем тези мрачни земи, винаги ще има опасност.

— Исках да намеря Джоунс, за да го попитам, дали не би се присъединил към нас. Но изглежда, че той е напуснал. Съдейки по мястото, ми се струва, че той няма да се върне отново.

— Нямаме нужда от Джоунс — каза Хол. — Ние четиримата плюс Оливър и Снивли сме си достатъчно. Разбира се не когато сме разделени или двама по двама, а когато сме събрани всичките заедно.