Омагьосано странство

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ПЕТА

Древният не беше в добра форма. Той имаше само едно око и някакъв белег, който започваше от мястото, където се бе намирало другото и се простираше през бузата му чак до врата.

Той докосна кухината с показалеца си и проследи белега надолу. Липсваха му три пръста, бяха му останали само палец и показалец.

Той вторачи единственото си, блещукащо око в Корнуол.

— Вкопчени един в друг — каза той. — Аз и той. Една стара глиганска мечка, почти толкова долна, колкото и аз. Но аз бях този, който си тръгна, не мечката. Тя ме разкъса, но аз бях този, който си тръгна. Ние я изядохме. Ние я довлякохме до тук и я сготвихме и трябва да призная, че по-жилаво от нейното месо не съм ял през живота си. Жилаво за ядене и трудно за сдъвкване. Но това беше плътта, която най-много ми се е услаждала през живота.

Той се разтърси и се разхили на шегата си. Не му бяха останали почти никакви зъби.

— Сега не бих могъл да я изям — каза той и посочи към все още отворената си уста. — Всичките ми зъби изпопадаха. Знаете ли защо падат зъбите?

— Не, не знам — каза Корнуол.

— Защото вече не ме бива — каза Старият Човек. — Схванат съм в краката. Останала ми е само една здрава ръка. Едното ми око го няма, но тези хора там — каза той, сочейки към групата от Древни, които бяха приклекнали около него — те не смеят да ме закачат. Те знаят, че аз съм подъл и хитър. Винаги съм бил такъв. Нямаше да преживея толкова дълго, ако не бях такъв. Чух, че ти си бог и че носиш светещия меч.

— Да, нося светещия меч — каза Корнуол, — но никога не съм претендирал, че съм бог. Това го направи Счупената Мечка.

Старият Човек издаде пренебрежителен звук.

— Счупената Мечка е много вятърничав — каза той, след което с лакът ръгна Счупената Мечка в ребрата. — Не е ли така, Счупена Мечко? — попита го той.

— Не повече от теб, разрушени човече — каза Счупената Мечка. — Ти си най-вятърничавият сред нас. Вятърът направо излиза от устата ти.

— На него му се иска да заеме моето място, но не може — каза Старият Човек. — Само да вкопча с една ръка врата му и ще го удуша — разбира се с добрата, а не с лошата ми ръка. Ще го сграбча с добрата ми ръка — той се разсмя беззъбо.

— Говориш за добър бой — каза Счупената Мечка, — но нали някой трябва да ти помогне. Ти сам не можеш да се вдигнеш на краката си.

— Не ми се налага да се изправя, за да те удуша — каза Старият Човек. — Мога да си свърша работата и докато си седя.

— Защо е цялата тази караница? — попита Джоунс.

— Опитва се да докаже колко е силен — отговори му Корнуол.

Отвъд мястото, където те се бяха разположили, горяха три огромни огъня, които бяха запалени върху пространството, което се простираше извън скривалището, което даваше скалата. Над огньовете бяха разположени грилове от зелено дърво и на тях се готвеше месото. Всички бяха забързани — жените се суетяха, децата тичаха и лудуваха около тях, кучета, обикаляха уж случайно наоколо. Те хвърляха предупредителен поглед наоколо и същевременно много внимателно наблюдаваха месото на гриловете.

Куун, свит между Хол и Мери, се показа, за да хвърли поглед на кучетата. Мери го изтегли надолу.

— Ти стой мирен — каза му тя. — Знам, че вече се посби с половината от тях и затова те сега те подминават.

Хол се ухили.

— Виждала ли си някога нещо подобно? Изобщо не посмяха да го подгонят. Позволиха му да се настани в ъгъла и го оставиха намира.

— Тъй или иначе — каза Мери, — той ще остане тук. Вече няма какво да им доказва. Справи се с тези, които му наизлязоха и това му стига за днес.

Гиб кимна към Стария Човек.

— Кога да му дам брадвичката? — попита той.

— Дай му време — каза Джоунс. — Вероятно се подготвя за него. Счупената Мечка му е казал, че има подарък, така че той би трябвало да знае. В племето има много специален ред за всичко — тържествен ред. Той не може да се прояви, нетърпеливо. Трябва да се държи много учтиво. Трябва да поддържа своето достойнство.

— Вие идвате от далеч — казваше Старият Човек. — Идвате от непознатите земи: Преминали сте през Поразената Равнина, справили сте се с Адските Хрътки. Но как успяхте да се справите със Замъка на Звяра на Хаоса?

— Ние не се справихме с Адските Хрътки, а по-скоро те избягаха от нас. Отседнахме в замъка, а днес от него са останали само руини. Звярът на Хаоса е мъртъв.

Старият Човек постави ръката си на устата, изумен от чутото.

— Това е истина — каза той, — вие наистина сте богове. А този, който пътува с вас и който не е създаден от плът и кръв и който върви на три крака, както никой човек не прави…

— Той е магия — каза Корнуол, — такава, каквато е моят светещ меч.

— А рогът, който носи жената? И той е магия, нали? Принадлежи на еднорог, нали?

— Знаете ли за еднорозите? Нима има такива наоколо?

— В Зданието на Познанието. Там има еднорози — той посочи към тъмнината. — — Отвъд тази клисура — каза той. — На там никой не отива. Там са Тези, Които Пазят Планината.

Корнуол се обърна към Джоунс.

— Той ми говори за Зданието на Познанието. Сигурно има предвид университета. Споменава за някаква клисура, която е охранявана от Тези, Които Пазят Планината — обърни внимание, че не говори за Този, Който Пази Планината, а за Тези, Които Пазят Планината.

Джоунс кимна.

— Без съмнение, той има това право. Той би трябвало да знае. Сигурно някой не го е казал както трябва и така се е запомнило. А между другото, там наистина има клисура. Това е същата клисура, през която преминахме, за да достигнем до тук. Знам, че е така, защото аз самият преминах през нея.

— И не видя никой от Тези, Които Пазят Планината?

— Нито един от тях — каза Джоунс. — Пътувах с мотора, а доколкото вие можете да си спомните, той издава огромен шум. Може би съм ги уплашил. Може би са искали да разберат какво е това нещо, от което трябва да охраняват. А освен това, аз пътувах и в грешна посока. Пътувах от университета, а не в посока към него. Искам да поговоря с вас за нещо. Този ваш робот…

— Какво е робот?

— Металният човек, който пътува с вас.

— За него ще ти кажа по-късно — каза Корнуол. Той се обърна към Стария Човек.

— Искам да попитам за това Здание на Познанието. Можем ли да достигнем до там?

— Смъртоносно е да опитате.

— Но би трябвало все пак някой да е преминал от там и то само преди години — един мъж и една жена…

— Те бяха различни — каза Старият Човек.

— Колко различни?

— Те идваха и си отиваха в мир. Пътуваха ръка за ръка. Не носеха никакви оръжия и в тях имаше само доброта.

— Значи те са спрели тук. А ти видя ли ги?

— Да, те останаха с нас за малко. Не можеха да говорят с нас. Те можеха свободно да отидат където си поискат. Нищо не можеше да им навреди.

Корнуол меко каза на Мери:

— Той казва, че родителите ти са били тук. А след това са отишли в университета. Той казва, че за тях това било безопасно. Казва, че нищо не можело да ги нарани. А?

— След като някой може да достигне до някъде, значи и ние можем — каза Джоунс.

— Не — каза Корнуол. — Родителите на Мери са нещо специално. Това е нещо, което е необяснимо, и извън възможностите, за да бъде разбрано…

— Счупената Мечка ми каза, че носите нещо за нас — каза Старият Човек.

— Точно така — каза Корнуол. — Но това не е подарък, не е от нас. Това е нещо, което ви принадлежи.

Той даде знак на Гиб.

— Дай им брадвичката — каза той.

Гиб подаде пакета и Старият Човек го пое с едната си ръка. Постави го на земята пред себе си и го разви. След като приключи с това, остана там загледан в него, без да обели нито дума. Най-накрая вдигна главата си и втренчи блестящият поглед на едното си око в Корнуол.

— Вие ни се подигравате — каза той.

— Да ви се подиграваме! — възкликна Корнуол. — Всичко, което правим…

— Слушай — каза Старият Човек, — слушай много внимателно.

— Какво става? — попита Гиб. — Нещо погрешно ли направих?

— Нещо не е наред — каза Корнуол, — но не знам какво е то.

— Древните истории разказват — каза Старият Човек, — че някога тази брадвичка била дадена на един човек, минаващ от тук, в знак на приятелство и дружба. А сега вие ни я връщате и с това дружбата е преустановена.

— Но аз не знам нищо такова — каза Корнуол. — Не знам нищо такова…

Старият Човек изрева.

— Главата ни е в прахта. Подаръкът ни е върнат право в лицето ни. Няма повече никаква дружба.

Той се изправи на крака и ритна брадвичката на една страна. Зад него се надигнаха други Древни, стиснали в ръка копията си.

Корнуол се изправи на крака и извади меча си.

Зад него се чу някакъв рязък звук.

— Ще ги покося всичките наведнъж — каза Джоунс. — Ти само ги дръж на една страна.

— Още не — каза Корнуол. — Може би можем да се споразумеем с тях.

— Да се споразумеем! По дяволите! — каза Джоунс с отвратен глас.

— Ние не се страхуваме от боговете — каза Старият Човек. — Няма да позволим боговете да ни се присмиват. По-добре да умрем, отколкото да ни се подиграват.

— Ние не ви се подиграваме — каза Корнуол, — но ако вие действително искате да умрете, то тогава можете да започнете още от сега.

Старият Човек, залитайки, направи крачка или две напред, вдигайки ръцете си пред себе си като че ли искаше да се защити от някакъв невидим враг. Нещо се подаде от гръдния му кош и кръв започна да се стича по корема му. Той се бореше да остане изправен, но бавно и постепенно се свлече. Уплашен, Корнуол се отдръпна назад, за да му освободи пространство, върху което да падне. Когато той падна, се видя, че гърбът му бе пронизан с копие.

Счупената Мечка стоеше с празни ръце зад него.

— И сега — каза той — старият вятърничав е мъртъв. Сега ти и аз можем да поговорим спокойно.

Настана напрегната тишина. Децата вече не пищяха и не тичаха наоколо. Жените преустановиха бърборенето си. Кучетата бързо изчезнаха нанякъде. Мъжете, които стояха до Счупената Мечка, не казаха нищо. Стояха си неподвижно, с ръка обхванали копията си. Лицата им бяха сурови.

Счупената Мечка посочи към падналия вожд.

— Той щеше да ни убие — каза той. — Някои от нас и всички от вас. Ние не искаме това, нали?

— Не — каза Корнуол, — предполагам, че не искаме.

— Все още не знам, дали вие сте богове или демони — каза Счупената Мечка. — Първо мисля за едно нещо, а след това за друго нещо. Но това, което със сигурност зная е, че ние не ви искаме тук.

— Ние с радост ще си тръгнем — каза Корнуол.

— Но ще трябва да размените живота си.

— Не съм много сигурен — каза Корнуол, — че ще трябва да разменяме нещо с вас. Казваш всички ние и може би си прав, казваш някои от вас, но нека да променим това на всички от вас. Пък и ти обещавам, приятелю мой, че вие ще бъдете първите.

— Ние няма да сме алчни — каза Счупената Мечка. — Искаме само пръчката, която гърми.

— Какво става? — попита Джоунс.

— Иска пръчката, която гърми. Иска твоето оръжие.

— Този стар глупак няма да може да направи нищо. Сигурно сам ще се застреля. Трябва да знаеш, как да използваш всяко нещо. Аз няма да се предам.

— Той казва, че това е опасно за този, който на разбира как да го ползва — каза Корнуол на Счупената Мечка. — Това може да убие този, който го притежава, ако не е приятел с него. Това е една силна магия и не е за всеки. Само велики магьосници могат да се научат как да го използват.

— Ние го искаме — настоя Счупената Мечка. — Също така и рогът, който носи жената и светещия меч.

— Не — каза Корнуол.

— Нека да поговорим мъдро — каза Счупената Мечка. — Вие ни давате пръчката, рога и меча, а ние ви даваме вашия живот — той посочи към падналия Стар Човек. — Това, което аз ви предлагам, е повече от това, което той ви предложи. При него щеше да има много мъртви.

— Не се карай с този кучи син — каза Джоунс.

Корнуол протегна ръката си и бутна оръжието на Джоунс на една страна.

— Заобиколени сме отвсякъде — каза Хол. — Помежду им сме. Жените и децата са взели в ръка тояги и камъни…

Отзад някой бутна силно Корнуол на едната му страна. Въжеобразно пипало се протегна и издърпа меча от ръката му.

— Ти не можеш да направиш това! — извика Корнуол.

Друго пипало го удари в гърдите и го свали на земята. Докато се надигаше, той видя още много други пипала — като че ли въздухът бе изпълнен от виещи се, жилещи въжета. Те се промъкваха през тълпата от Древни, които ги бяха заобиколили, притискаха ги към стената на убежището и сграбчваха копията от ръцете им. Всяко пипало беше натрупало по около дузина копия и както Корнуол забелязваше, те ставаха все повече и повече.

— Какво по дяволите става? — попита Джоунс. — Той ми взе пушката…

— Бъкет — изрева Корнуол, — какво по дяволите правиш?

Древните, които се намираха около Счупената Мечка, бяха притиснати до стената. Около огъня шумотевицата продължаваше, защото жените и децата тичаха, втурвайки се диво насам-натам. Кучетата започнаха да скимтят, свили опашки между краката си.

Бъкет хвърляше копията, които бе събрал отвъд ръба на убежището, в тъмнината на клисурата. Другите му пипала помитаха мястото около огньовете и събираха тоягите и камъните, които децата и жените бяха изоставили, след което ги хвърляха след копията в пропастта.

— Той се е побъркал — извика Мери. — Дори взе и рога.

— Ще го окова, ако нещо се случи с пушката ми! — изписка Джоунс.

От тялото на Бъкет излизаха безброй много пипала и отстрани изглеждаше като настръхнал. Приличаше на нещо, което е направено от метал и от което излизат безброй много пипала — като паяк, провесил се на увиснала, скъсана мрежа. Пипалата му като че ли излизаха от малките дупчици, които бяха надупчили тялото му. Сега пипалата ги бутаха напред, в посока към ръба, където пътеката се впускаше надолу към клисурата.

— Идеята му е много добра — каза Гиб. — Хайде да се махаме от тук.

Долу в клисурата се чуваше вой и викове. Част от децата и жените бяха или паднали или изтъркаляли се от ръба в тъмнината. Групата Древни, които бяха притиснати към стената, сега бавно и много внимателно се придвижваха напред.

Когато Корнуол и другите достигнаха до пътеката, Бъкет ги избута напред. Той върна рога — на Мери, брадвата — на Гиб, лъка — на Хол и меча — на Корнуол. Пушката на Джоунс захвърли в клисурата.

— Защо мътните те взели, направи това! — пенявеше се Джоунс. — Ще те разкъсам на парчета! Ще те разруша!

— Мърдай напред — изръмжа Корнуол. — Той знае какво прави!

Бъкет протегна едното си пипало и го уви около мечката, която се печеше на грила, задържайки я във въздуха. Капчици от цвъртяща мазнина се посипаха върху лицето на Корнуол.

— Сега си имаме вечеря — каза, облизвайки се, Оливър.

— Освен това — добави Снивли с облекчение — няма да ни се налага да ядем никакво демонско месо.