Омагьосано странство

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ВТОРА

Късно следобяда на третия ден, те попаднаха на вода. Характерът на земята се бе променил. Оголената пустиня на Поразената Равнина най-после бе отстъпила пред все още сухата, но вече по-плодородна планинска част. Първият ден, следобяд, те видяха в далечината огромните сини очертания на Мъгливите Планини, а днес, когато преминаха покрай малкия поток, планините изглеждаха на не повече от един ден път. От равнината изведнъж се стигаше до планинската верига, като че ли достигаща до небето.

Вторият ден, преди обяд останаха без вода, защото тази, която бяха намерили сред нещата, които бягащите коне бяха изоставили, се съдържаше само в една съвсем малка кожена чанта. Няколко часа напразно се опитваха да намерят достъп до кладенеца, намиращ се в двора на замъка, но той бе затрупан от падналите камъни и начупените отломки.

Запалиха лагерния огън и в момента приготвяха вечерята.

— Ще има достатъчно само и за закуска, след което приключваме — каза Мери. — В момента привършваме последната част от житената каша.

— Скоро ще попаднем на дивеч — каза Хол. — Вярно, че той ще ни е недостатъчен, но поне няма да гладуваме.

Снивли слезе по хълма и се настани край огъня.

— Нищо интересно — каза той. — Пребродих наоколо. Не видях абсолютно нищо. Никакви следи, дори стари. Никакви следи, от нищо. Ние сме единствените живи същества, които са дошли до тук. А и това не трябваше да се случи. И ние не трябваше да сме тук. Трябваше да се върнем назад.

— Беше все едно, дали ще се върнем или ще продължим — каза Гиб. — Може би по-нататък ще намерим нещо. Пък и все още носим брадвата на Древните.

— Древните… — каза Снивли. — Ако изобщо ги намерим, те ще вземат твоята скъпоценна брадвичка и ще смачкат черепите ни с нея.

— Престани да се оплакваш, Снивли — обади се Хол. — Вярно, че нямахме голям късмет. Изгубихме конете си и почти всичките си провизии, но успяхме да се измъкнем от цялата тази рутина на замъка без драскотина, а това е повече, отколкото можехме да очакваме.

— Да — каза Снивли — и сигурно, когато Този, Който Пази Планината дойде и ни вземе всичките неща и обувки, ти щеше кажеш, че сме се отървали много леко и че сме големи щастливци, че не…

— О, престанете — извика Мери. — Престанете това каране. Тук сме, нали сме тук? И все още сме живи, нали? Даже успяхме да намерим вода, преди да почувстваме нейната липса.

— Аз съм жаден — каза Снивли. — Не знам за вас, но аз бях толкова жаден, че направо плюех прах.

Бъкет се приближи полека към огъня и спря. Той застана там, без да прави нищо.

— Иска ми се — каза Гиб — да можех да разбера този. Той не прави нищо. Не може да говори, а не съм и много убеден, че даже чува.

— Не забравяй — каза Корнуол, — че той бе този, който ни предупреди за замъка. Ако не бе го направил, щяхме да сме неподготвени…

— А също така не забравяй — продължи Хол, — че той носеше повече запаси, отколкото всичките ние успяхме да спасим. Той развя тези негови въжета, които използва за ръце й сграбчи пакетите…

— Ако не беше той — възмути се Снивли, — изобщо нямаше да си навличаме тези неприятности. Тези колела бяха заради него, казвам ви. Каквито и да бяха, те не биха се занимали с нас или с онази купчина тъпанари, обитаващи замъка. Ние изобщо не бяхме важни за тях. Те се интересуваха от Тин Бъкет и Звяра на Хаоса. Те искаха да уловят именно тях.

— Ако не бяха колелата — каза Гиб, — ние все още щяхме да сме приковани към замъка. Колелата изплашиха Хрътките, а и нас малко, но все пак всичко бе за нашето добро.

— Смешно е — каза Оливър, — как безпроблемно си говорим за колелата. Преди бяхме толкова изплашени, а сега ги споменаваме като че ли са нещо обикновено. Те бяха нещо, което не разбирахме и което ни плашеше, нещо напълно непознато, за което нямахме никакви знания, а сега изведнъж като че ли разгадахме цялата им мистериозност и заговорихме за тях, като за нещо, което си съществува и което се среща едва ли не на всеки ъгъл.

— Цялата работа — каза Хол, е, че ни се случиха прекалено много неща. Свикнахме на толкова различни, странни неща, че вече не им обръщаме внимание. Всеки достига до един момент, когато престава да се чуди и започва да възприема необичайното като нещо обичайно. Там, където живяхме всички досега, животът ни бе много обикновен. Дните течаха и не се случваше нищо необикновено, а когато се случеше нещо съвсем малко, ние се задоволявахме с него. Бяхме привикнали просто нищо да не се случва. А сега, в това пътуване, свикнахме на странните неща, които ни заобикалят и те започнаха да ни се струват нещо обичайно. Изобщо дори не се чудим какво представляват. Може би нямаме време да се чудим.

— Аз дълго време си мислех за колелата — обади се Корнуол — и съм склонен да се съглася със Снивли и неговото твърдение, че тяхната цел е Бъкет или Звярът на Хаоса. По-вероятно ми се струва това да е Звярът на Хаоса, защото е малко вероятно те или тези, които са ги изпратили да са знаели, че той е мъртъв. А пък е още по-малко вероятно те да са знаели, че Бъкет изобщо съществува.

— Те може би — възрази Снивли — по някакъв начин са могли да пресметнат времето. Ако са знаели за Звяра, то те са можели да предположат времето, когато той ще мъти.

— И всичкото това ни довежда до един въпрос — каза Корнуол, — който не засяга само представата ни за колелата, а преди всичко кой е Звярът на Хаоса и какво представлява Бъкет. Дали Бъкет е друг Звяр на Хаоса?

— Ние нямаме представа как е изглеждал Звярът на Хаоса — каза Гиб. — Може би Бъкет е младият Звяр на Хаоса и когато порасне, ще заприлича на него.

— Може и така да е — каза Корнуол. — В Оксфорд имаше един човек, много известен учен, който съвсем наскоро оповести, че е разработил метод, по който чрез някаква много странна метаморфоза червеят се превръща в пеперуда. Това твърдение звучи много невероятно. Повечето от учените, които го заобикаляха, не се съгласиха с него. Дори му се подиграваха за това негово оповестяване. Но аз предполагам, че той бе прав. Има много неща, които се случват и които ние не можем да обясним. Може би неговият принцип е верен, което значи, че е възможно някога Бъкет да е бил червей, а след време да се превърне в Звяр на Хаоса.

— Предпочитам да не говориш тези неща пред Бъкет — каза Мери. — Така изглежда, сякаш той не е същество като нас, а просто някакъв предмет, който може да бъде обсъждан. Може би той чува, а може и да разбира това, което ти му казваш. И ако това наистина е така, може да го наскърбиш, като говориш така.

— Погледни Куун — каза Оливър. — Виж как дебне Бъкет.

Хол се надигна от седналото положение, което бе заел, но Корнуол се протегна и го сграбчи за ръката.

— Виж — каза той.

— Но Куун…

— Всичко е наред — каза Корнуол. — Те просто си играят игра.

Бъкет бе поставил една от ръцете си да лежи на земята и лекичко движеше края й. Именно това трептене наблюдаваше Куун, Изведнъж Куун се втурна напред, ръката се вдигна в последния момент и вече бе извън обсега му. Куун застина в устрема си и простря едната си предна лапичка към пипалото му. Лапата му я обхвана, след което се обърна по гръб. С втората си лапа започна да се боричка с него. Още едно пипало се протегна и го погъделичка по гърба. Куун пусна първото пипало и, премятайки се през глава, се опита да улови второто.

— Но защо Бъкет си играе с него? — попита Мери. — По същия начин можеш с конец да си играеш с някакво коте. А той дори му позволява да улови пипалото му.

Хол се тръшна на земята.

— Да бъда проклет — каза той.

— Бъкет е човек, въпреки всичко — каза Мери.

— Не човек — каза Корнуол, — защото такова нещо като него никога не би могло да бъде човек. По-скоро бих казал, че има инстинкта за игра, а това го кара да изглежда като малък човек.

— Вечерята е готова — каза Мери. — Бързо я изяжте. Имаме храна, колкото за закуска и с това приключваме.

Куун и Бъкет продължиха да си играят.