Омагьосано странство

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА

Сега добрите спътници в странстването си бяха отишли. Машината на Джоунс ги отнесе със себе си.

Корнуол бавно се обърна и последва по ливадата останалите, отправяйки се към красивата сграда, която блещукаше на лунната светлина. Малките същества подскачаха весело наоколо. Пазителят бе заобиколен от тях и изглеждаше, като че ли се носи бавно напред. Някъде зад тях като че ли отделен по някакъв начин, вървеше напред със смешната си походка и самият Бъкет.

Значи това бе краят, мислеше си Корнуол. Краят на дългото пътешествие, което започна в Уалузинг, след намирането на древния ръкопис. Краят бе много по-различен от това, което той някога си бе представял. Той бе тръгнал, за да открие Древните, а сега те не го интересуваха, защото се оказаха нещо много по-различно от това, което очакваше.

Спомни си за нощта, когато намериха за пръв път вода, след като бяха прекосили Поразената Равнина и когато той се обвиняваше, че е започнал странстването. Тогава се чудеше какво ли ще прави, когато настъпи краят, още повече, че той най-вероятно щеше да бъде смъртта им, като се имаше предвид пътя, който бяха поели. А сега всичко свърши и нямаше нужда да се връща назад, защото пред него имаше работа, за която дори човешкият живот не би му стигнал. Тази доживотна работа се намираше тук, в тази малка равнина, заобиколена от върховете на Мъгливите Планини.

Тук, ако разбира се Пазителят не грешеше, се очертаваше възможността три велики цивилизации да се обединят в една още по-велика, като това щеше да стане и с помощта на странни учени, идващи от странни планети, екипирани с незнайни изкуства и философии. А тук имаше и този неизвестен фактор, заложен в този вървящ с клатушкане Бъкет, който можеше да даде на проекта мащаби, за които все още никой не предполагаше. До него Мери се обади:

— Не го приемай толкова надълбоко, Марк. Те се връщат у дома. Така искат самите те.

Той кимна с глава.

— Нямаше нищо, което да им кажа. В най-последния момент, просто нямаше нищо, което да им кажа. Мисля, че всеки от нас загуби по нещо там. А те направиха толкова много за мен…

— Но и ти не си направил по-малко — каза Мери. — Ти им даде живот. Сега те ще прекарват безброй зимни вечери и ще разказват за пътуването. Снивли в своята мина, Хол и Куун в тяхното кухо дърво, Гиб в неговото блато.

— Благодаря ти, Мери — каза Корнуол. — Ти винаги знаеш точно какво да кажеш. Премахваш болката.

Известно време вървяха в тишина, след което Мери каза:

— Фидълфингърс ми каза, че скоро ще имаме нови дрехи, приготвени специално за нас, а това е нещо, от което се нуждаем. На теб вече ти липсват лактите и колената на дрехата, а пък тази моя стара рокля не става за нищо друго, освен за парцал за прах. Той каза, че ако искам, мога да имам рокля от злато. Можеш ли да си ме представиш облечена в рокля от злато? Ще бъда като принцеса!

Той протегна ръка, за да я спре и да я обърне към себе си.

— И без рокля от злато — каза той — ти си принцеса. Аз те обичам и в тази рокля, която носиш. От нея все още се носи вонята на Звяра на Хаоса. Тя е изхабена, изпокъсана, парцалива и нацапана от мазнината на бекона, готвен край огъня. Затова искам да ми обещаеш, че никога няма да я използваш за парцал за бърсане на прах!

Тя се приближи и обви ръцете си около него. Той я притисна към себе си.

— Това ще бъде един хубав живот, Марк — прошепна тя. — С или без рокля от злато, животът ни ще бъде хубав.