Омагьосано странство

ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА

Бе уморителен ден. Не направиха никаква почивка. Придвижваха се колкото се можеше по-бързо. По пътя им се изпречи някакво жилище, което се наложи да заобиколят — колибата на дърваря. Не спряха дори да похапнат малко. Корнуол се бе притеснявал за момичето, но тя успяваше да върви с другите почти без усилия и оплаквания.

— Сигурно съжаляваш, че тръгна с нас — каза й Корнуол веднъж.

Но тя само поклати глава, без да каже нещо, запазвайки дъха си за по-неприятната работа, свързана с изкачването и спускането на хълмовете, които преминаваха, стараейки се да прекосяват по-откритите ридове.

Най-накрая, когато падна сумракът, те си дадоха почивка. Този път убежището им не беше някаква пещера, а сухото корито на едно малко поточе. Пролетното пълноводие на рекичката бе образувало на това място водопад и той бе издълбал тази хлътнатина, защитена от трите си страни с високи ридове. От така получената ниша имаше един-единствен проход — там откъдето поточето се отичаше.

С векове водата се бе стичала по ръба на твърдия варовик. Сега тя бе издълбала пръстта и мекия шист и бе достигнала до твърдия слой пясъчник. В средата на хлътнатината имаше малко езерце с вода, а наоколо го заобикаляше ивица сух пясъчник. Те запалиха огън близо до стената, където се стичаше поточето, защото там се образуваше козирка на височина няколко фута. Прегладняли, те лакомо поглъщаха храната си и затова почти не обелваха дума. Едва когато приключиха с нея, насядали край топлината на огъня, започнаха да си говорят.

— Напълно ли си сигурен — попита Корнуол Хол, — че това бе компанията на Бекет?

— Не бих могъл да зная със сигурност — отвърна му Хол. — Но кажи ми кой друг би могъл да бъде? Конете бяха подковани, а товарният трен не подкована конете си. Освен това, те преди всичко използват мулета. Сред онези, вчерашните нямаше мулета, а само коне. И кой друг, според теб, би извършил такова ужасяващо, безсмислено отмъщение върху невинни?

— Те може да не са знаели, че са невинни — каза Корнуол.

— Може и да не са — продължи Хол. — Искам просто да ти покажа, че на тях им е хрумнало да ги обвинят. Те вероятно са подложили на мъчения ханджията, но той не е бил в състояние да им каже нещо и затова са го обесили. Според мен, стопанката си е изгоряла с хана, докато си е седяла в килера.

Той погледна към Мери, която седеше срещу него от другата страна на огъня.

— Много съжалявам — каза той.

Тя вдигна ръка и прекара пръсти през косата си.

— Няма нужда — каза тя. — Аз жалея за тях така, както би трябвало да прави всяко човешко същество. Не е хубаво да умреш по такъв начин и затова аз изпитвам мъка. Но те двамата не означаваха нищо за мен. Нека да не прозвучи немилосърдно, но дори бих казала, че те заслужаваха това, което им се случи. Аз се страхувах от него. Нямаше нито един момент през цялото време, което прекарах в хана, в който да не съм се страхувала от него. А и жена му не беше цвете за мирисане. За нищо или по-скоро поради лошия си характер ме биеше с дърва, приготвени за огъня. Мога да ви покажа местата — все още са сини и черни.

— И защо тогава си останала? — попита Гиб.

— Защото нямаше къде другаде да отида. Но когато ме открихте на тавана, вече бях решила, че ще се махам от там. С първата утринна светлина щях да тръгна на път. Беше страхотен късмет, че попаднах на вас и че можем да пътуваме заедно.

— Значи казваш, че Бекет се е отправил на северозапад — попита Корнуол Хол. — А какво ще се случи, ако достигнем до Свещеника от Кулата и открием, че той и компанията му са някъде преди нас? Дори само да е минал и от там и вече да си е заминал, когато ние пристигнем, той ще е предупредил свещеника за нашето идване и може да не ни приемат особено благосклонно. Има вероятност да са решили направо там да ни сгащят.

— Марк — каза Хол. — Мисля, че няма защо да се опасяваме от това. Няколко мили по-нагоре по пътеката, където бе обесен ханджията има две разклонения. Лявото води към Свещеника от Кулата, а дясното към Опустошената Земя. Сигурен съм, че Бекет ще избере десния път. Може би трябваше да проследя следата им чак до там, но сметнах, че беше по-важно да се върна, за да можем веднага да потеглим на път.

— Опустошената Земя? — попита Мери, — Той отива към Опустошената Земя?

Хол кимна. Тя погледна всички насядали покрай нея.

— Вие също ли пътувате към Опустошената Земя?

— Защо питаш? — попита я Оливър.

— Защото може би, когато съм била малка съм дошла от там.

— Ти?

— Не знам със сигурност — каза тя. — Не си спомням. Бях толкова малка, че не си спомням нищо или почти нищо. Имам, разбира се, някакви спомени — за една голяма, просторна къща, разположена на върха на хълма, за хората, които би трябвало да са ми родители, за странни приятели в игрите. Но дали това бе в Опустошената Земя — не знам. Родителите ми — всъщност не родителите ми, а двойката, която ме взе и ме отгледа, ми казаха, че ме намерили, докато съм вървяла по пътеката, идваща от Опустошената Земя. Те живееха близо до нея. Бяха двама честни, но много бедни стари хора, които нямаха собствено дете. Те ме прибраха и ме отгледаха. Обичаха ме като истински родители.

Всички седяха мълчаливо и гледаха в нея. Накрая тя отново проговори.

— Те работеха много упорито, но не притежаваха почти нищо. Наоколо имаше малко съседи, а и те не живееха много наблизо. Къщата им бе много близо до Опустошената Земя, а това не е място, което хората предпочитат за живот. Не се чувстват удобно. Но нас този проблем никога не ни притесни. Всъщност, нямаше нищо, което да може да ни притесни. Отглеждахме малко жито и пшеница. Също и домати — имахме градина. Имаше много дървета, които да сечем. Имахме крава, но тя умря една зима от чума и повече нямаше откъде да намерим друга. Отглеждахме прасета. Баща ми — аз винаги така го наричах, въпреки, че не беше — от време на време убиваше мечки, сърни или някакви други животни, защото ни трябваха кожите им.

Разменяхме ги за малки прасенца — такива малки, сладки прасенца. Държахме ги в къщата, докато пораснат малко, защото се притеснявахме да не ги изядат вълците. Спомням си, когато баща ми се връщаше с по едно малко прасенце под мишница — носеше ги с мили.

— Но ти не си останала с тях — каза Корнуол. — Въпреки че каза, че си била щастлива, не си останала с тях.

— Миналата зима — каза тя — бе много сурова. Бе голям студ и падна много сняг. А те бяха стари. Стари и крехки. Хванаха някаква болест и умряха. Направих, каквото можах, но и то бе малко. Първо умря тя, а на следващия ден и той. Направих огън върху земята, за да мога да им изкопая гроб — на двамата заедно. Стана много плитък — прекалено плитък, защото земята бе много замръзнала. След това не можех да остана. Вие разбирате, нали? Нямаше начин да остана.

Корнуол кимна.

— И затова ли отиде в хана?

— Точно така — каза тя. — Те се зарадваха, че можеха да ме имат на разположение, въпреки че с държанието си никога не го показаха. Бях млада, силна, с желание за работа. Но така или иначе си ме биеха.

— Ще можеш да си починеш, когато достигнем до Кулата — каза Корнуол. — Ще можеш да решиш какво точно искаш да правиш. Знае ли някой какво точно представлява това място?

— Не много — обади се Хол. — Някакъв стар, защитен пост, построен срещу Опустошената Земя, но вече изоставен. Някога е бил военен, но вече не е. Там живее единствено свещеникът. Никой не знае защо той все още е там и какво прави, след като никой няма нужда от него. Има и малко прислуга. Една-две ферми. Това е.

— Вие не ми отговорихте на въпроса дали отивате към Опустошената Земя — каза Мери.

— Някои от нас да — отговори и Корнуол. — Аз отивам. Предполагам, че и Оливър идва също. Няма как да го спра. Ако знаех как, бих го направил.

— Аз започнах всичко — каза Оливър. — Аз ще го завърша.

— На какво разстояние е? — попита Гиб. — Колко ни остава до Кулата?.

— Три дни — отговори Хол. — След три дни ще сме там.