Омагьосано странство

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

Гиб от Блатата се събуди както винаги преди изгрев слънце. Днес той имаше много работа. Именно на този ден джуджетата бяха обещали да са готови с новата му брадва. Той се нуждаеше от нея, защото колкото и да точеше острието на своята стара, вече овехтяла и изтъпяла, то се наточваше незначително.

Обикновено сутрин, по това време на годината, блатото бе обвито от ниско стелеща се мъгла. Но днес то беше напълно ясно. Единствено от едната страна на острова, където добиваха дървения материал, се виждаха няколко пласта мъгла. На изток и на юг блатото се простираше равно и огромно, преливащо между кафяво и сребърно — цвета на тръстиките и тревите. Патици крякаха из близките езерца, а водният плъх плуваше в потока, оставяйки едно красиво v след себе си. Някъде далече квакаше чапла. На северозапад дъбовете, кленовете и хикориите, вече променени от цветовете на идващата есен, оформяха гористи хълмове, простиращи се до небето.

Гиб наблюдаваше хълмовете — някъде там, в тази плетеница от гори, живееше неговият добър приятел Хол от Кухото дърво. Почти всяка сутрин, когато нямаше мъгла и хълмовете се виждаха, той се опитваше да го открие с поглед, но никога до сега не бе успявал, защото от такова разстояние не бе възможно да отличиш едно дърво от друго. Днес нямаше да може да посети приятеля си и той го знаеше. Трябваше да получи брадвата си и след това да уважи самотния, стар отшелник, който живееше във варовикова пещера в един от хълмовете отсреща в далечината. Вече бе изминал месец от последната им среща.

Гиб сгъна гъсешката наметка и вълненото одеяло, с които бе спал и ги прибра в колибата, разположена в центъра на сала. Той винаги спеше на открито с изключение на дните, когато беше студено или валеше. Той се зае да пали огън върху металната плоча, поставена в предната част на сала. Използваше сухата трева и праханта, които пазеше в изгнилия дънер, за подпалки, а търкайки кремъка и стоманата получи искрата, която да даде живот на огъня му.

Когато той се разгоря, Гиб простря ръка към мрежата, потопена зад сала и измъкна някаква пляскаща риба. Уби я с един замах на ножа и бързо я изчисти. Сложи филето в тиган, който постави на скарата над огъня. Приклекна, за да наблюдава готвенето.

Блатото беше спокойно, ако се изключи нежното крякане на патките и обичайното „плоп“ на някоя скачаща риба. Всъщност по това време на деня то винаги беше такова. Едва по-късно щяха да се появят косовете и техните врякания в тръстиките, шумящите крила на прелитащи водни птици и дрезгавите писъци на крайбрежните птици и чайки.

На изток изсветля и блатото, по-рано обагрено в кафяво и сребърно, започна да придобива нов вид. В далечината, между него и реката, се издигаше малка височина, по чийто склон се виждаше редица от върби. Папурът, разположен близко до хълма, покрит с гори, вече можеше да бъде разпознат. Неговите кафяви стъбла се полюшваха от скитащия вятър.

Салът нежно се поклащаше, докато той похапваше от тигана, защото не си струваше да се занимава с чинии. Той се чудеше как ли се живее на твърда земя, без това постоянно полюшване. С него бе прекарал целия си живот и знаеше, че то изчезва единствено когато реката замръзне, поради големия студ.

Споменът за студа му припомни за нещата, които трябваше да приготви за идващата зима. Трябваше да опуши още риба, да събере корени и семена, да улови няколко водни плъха, от чиято кожа да си ушие дреха за зимата. И да събере дърва. Но въпросът с дървата щеше да бъде по-лесно изпълним, когато се сдобиеше с новата брадва от джуджетата.

Гиб изми тигана, в който бе пържил рибата, след което постави в лодката, вързана до сала, вързопите, които бе направил вчера преди да си легне. В тях имаше сушена риба, пакетче с див ориз и подаръци за джуджетата и отшелника. В последния момент се сети да вземе и старата си брадва, защото джуджетата можеха да използват метала й и да измайсторят нещо друго от него.

Той гребеше смълчано по канала, за да не наруши утринната тишина. Слънцето изгря на изток, а върху отсрещните хълмове запламтяха с великолепието си първите есенни цветове. Почти бе наближил брега, когато обикаляйки завоя видя друг сал, чиято предна част бе привдигната върху тревата, а другите се простираха в канала. Един вече поостарял мъж, принадлежащ към Блатните хора, седеше в задната част на сала и кърпеше някаква мрежа. Веднага след като Гиб попадна в кръгозора му, старият човек вдигна поглед и тържествено издигна ръка за поздрав. Това беше Старият Друуд и Гиб се чудеше какво ли прави той тук. Последният път, когато бе чул нещо за него, салът му се намираше близо до Върбовия рид, а това не беше близо до реката.

Гиб изтегли лодката си до сала, извади греблата и я остави така.

— От много време не съм те виждал — каза той. — Кога се преместихте насам?

— Преди няколко дни — отвърна му Друуд.

Той престана да кърпи мрежата си и приседна до лодката. Вече започваше да остарява, отбеляза си наум Гиб. Той си спомняше, че още едно време го наричаха Старият Друуд, въпреки че беше млад. Но сега годините вече си личаха и сякаш се опитваха да му покажат, че си е заслужил името — бе посивял.

— Имам намерение да потърся малко дърва — там, на брега — каза Друуд. — Отвъд реката е останала само върба, а тя не гори добре.

С поклащаща се походка от колибата се появи Мисис Друуд. Тя говореше с висок, писклив глас.

— Стори ми се, че чух нечий глас. Ти ли си, млади Гиб? Тя погледна към него със слабите си очи.

— Здравейте, мисис Друуд — поздрави я Гиб. — Радвам се, че сте ми съседи.

— Сигурно няма да останем за дълго — каза Друуд. — Само искаме да натоварим малко дърва.

— Колко сте събрали до сега?

— Много малко — отвърна му Друуд. — Работата върви бавно. Няма кой да помага. Децата поеха по собствени пътища. Пък и аз не мога да работя като някога.

— На мен цялата работа не ми харесва — намеси се мисис Друуд. — Притеснявам се от многото вълци.

— Брадвата ми няма да остави някакви си вълци да ме притесняват — отвърна й Друуд.

— Значи всички деца си заминаха? — попита Гиб. — Когато ви видях последния път, Дейв и Алис все още бяха при вас.

— Алис се омъжи преди три-четири месеца — обясни му Друуд. — За един млад човек. Живее в южния край на блатото. А пък Дейв сам си построи сал — добра работа свърши. Дори не ми позволи да му помогна. Каза, че искал сам да се справи. И наистина успя — построи хубав сал. След това замина на изток. Често се виждаме — и с него, и с Алис.

— Имаме бира — каза мисис Друуд. — Искаш ли чашка? Забравих да те питам и дали си закусвал. Не се притеснявай, ще ми отнеме само минутка.

— Много ви благодаря, мисис Друуд, но вече закусих — каза Гиб. — С удоволствие, обаче, бих приел чаша бира.

— Донеси една и на мен — каза Друуд. — Не мога да оставя Гиб без компания.

Поклащайки се мисис Друуд се отправи към колибата.

— Да, господине — каза Друуд, — не е лесно да се отиде в гората. Но ако се опитам, ще успея. Там има много хубаво дърво. Преди всичко бук и клен. Много са — при това сухи и готови за огъня. Никой не ги е докосвал с години. Единствено товарните тренове, които нощуват тук наоколо, когато ги застигне нощта, взимат малко дърва. Горе на хълма има много места, където расте хикория, а това е най-доброто дърво. Много е пътят до там, въпреки че…

— Днес съм зает — прекъсна го Гиб, — но утре, а и на следващия ден мога да ти помогна с дървата.

— Няма нужда, Гиб. Мога и сам да се оправя.

— Аз самият бих си взел малко от тази хикория.

— Добре тогава. Щом и ти имаш нужда, ще отидем заедно. Да знаеш, че страшно много ти благодаря.

— Няма защо.

Мисис Друуд се върна с три чаши бира.

— Донесох една и за мен — каза тя. — Нямаме често гости. Ще поседя при вас само, докато си изпия бирата.

— Утре Гиб ще ми помогне с дървата — каза й Друуд. — Ще съберем от онази, голямата хикория.

— Хикорията е добро дърво — каза мисис Друуд.

— Сега отивам да си взема новата брадва. Старата вече за нищо не я бива. Някога баща ми ми я подари.

— Доколкото чувам, роднините ти са тук, наблизо, до Куун Холол — каза мисис Друуд.

Той кимна.

— Бях там за малко. Прекрасно място е. Има хубаво дърво, богат улов, много водни плъхове, а в малкото блато расте много див ориз. Мисля, че те ще останат там.

— Джуджетата ли ще ти дадат новата брадва? — попита Друуд.

— Точно така — отговори му Гиб. — Наложи се да изчакам малко. Говорих с тях още миналото лято.

— Джуджетата са добри работници — каза разсъдливо Друуд. — И желязото, което използват, е хубаво. Жилката, която обработват е от висококачествена руда. Непрекъснато идват товарни тренове, които натоварват почти всичко, което са произвели. Тяхната руда има добра репутация и никога няма проблеми при нейната продажба. Понякога направо се чудя, защо се чуват толкова ужасни, а понякога и презрителни неща за джуджетата. Но нашите са добри. Те са тук от години, всъщност откакто всички се помним.

— Може би нещата вървят добре, защото имат добри сърца — каза мисис Друуд.

— Джуджетата не са хора, майко — напомни й Друуд.

— Както и да е, това няма значение — каза мисис Друуд. — И те са същества, а и не са много по-различни от нас. Различията ни с хората обикновено са много повече, отколкото с тях. А най-много като че ли си приличаме с Хората от Хълма.

— Най-същественото нещо, е, че всички успяваме да се съобразяваме един с друг — каза Друуд. — Вземи например нас и хората. Те са два пъти по-големи от нас и имат гладка кожа, докато нашата е покрита с косми. Те могат да пишат, а ние не можем. Те имат пари, а ние нямаме. Ние търгуваме, за да получим това, което искаме. Хората притежават много неща, които ние нямаме, но ние не им завиждаме и те не ни подценяват. След като се разбираме добре, тогава всичко е наред.

Гиб изпи бирата си и каза:

— Трябва да тръгвам. Имам да върша много работа. Трябва да взема брадвата, а след това да се отбия при отшелника.

— Чух, че той не бил съвсем добре. — каза Друуд. — Годините му вече напредвали.

— При отшелника ли ще се отбиваш? — попита мисис Друуд.

— Ти не слушаш ли? Той току-що го каза — каза й Друуд.

— Тогава ще те помоля да почакаш малко. Искам да ти дам да му занесеш гърне с див мед. Дадоха ми го хората от Хълма.

— Този подарък ще му хареса — каза Гиб.

Мисис Друуд заприпка към колибата.

— Често съм се питал, какво ли е получил отшелникът от живота, след като почти целият го е прекарал горе на върха на хълма, в пещерата си. Той винаги си е стоял там, без да ходи някъде или пък да прави нещо.

— Роднините му го посещават — отговори му Гиб. — Събрал е много лекове — за стомах, за гърло, за зъби. Но те не винаги идват заради тях. Някои идват само, за да си поприказват с него.

— Да. Предполагам, че се среща с много хора.

Мисис Друуд се върна, носейки пакет, който подаде на Гиб.

— Да се отбиеш за вечеря — каза тя, — независимо колко е късно. Ще запазя малко от нея за теб.

— Благодаря ви, мисис Друуд — каза Гиб.

Той се отблъсна от сала и започна да гребе по извиващото се корито на канала. Косовете, издавайки писъци, се рееха в небето над него. Те се виеха, в чернокрил полет, след което поспираха върху далечните тръстики и отново се издигаха към небето.

Той се доближи до брега. Земята рязко се издигаше от повърхността на блатото. Виждаха се огромни дървета, чиито клони се простираха над тревата и водата. Един голям дъб растеше толкова близо до нея, че някои от корените му, намиращи се някога под земята, която сега бе отмита, се простираха от брега като сграбчващи пръсти.

Гиб завърза лодката за един от корените, прехвърли багажа и старата си брадва на брега, след което се изкатери върху него. Нарами багажа си и тръгна по тясната пътека, която следваше котловината, образувала се между двата извисени хълма. Достигна до една поутъпкана пътека, която се използваше от рядко минаващите товарни тренове, които или просто преминаваха или пък идваха да търгуват с джуджетата. Пресече я и продължи напред.

Блатото бе изпълнено с крясъците на косовете, но колкото повече навлизаше в гористите хълмове, толкова повече смълчаната тишина го обгръщаше. Листата шумоляха от вятъра, а от време на време той дочуваше мекото тупване на някой падащ желъд при допира му със земята. Ако беше по-рано сутринта, катеричките щяха да си бъбрят и да приветстват утринното слънце, но сега те тихо се занимаваха със своята си работа — да търсят срана. Виждаха се тъмните им сенки, които се прокрадваха по дърветата.

Наклонът беше стръмен и Гиб спря за малко, подпирайки се на един покрит с мъх камък. Помисли си колко не обича горите. Той много обичаше блатото и когато дори за малко се наложеше да се отдели от него, усещаше силно липсата му. В горите имаше нещо скрито зловещо, докато блатото беше открито. Там той винаги знаеше къде се намира, докато тук всеки много лесно можеше да се обърка и да се загуби.