Омагьосано странство

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА

Четвъртият ден, следобяд пред тях се разкри Замъкът на Звяра на Хаоса. Те го видяха, след като изкачиха един висок, стръмен хребет, който рязко преминаваше в дълбоко врязана клисура, издълбана от водата, която някога бе текла по тази земя. Сега тя бе оголена и ронеща се. Цветовете на пръстта преливаха между червено, розово и жълто.

Замъкът имаше гаден вид. Може би някога е бил внушителен, но днес представляваше само купчина руини. Кулите бяха паднали, покрай стените имаше натрупани купчини счупена зидария. По стените се виждаха огромни пукнатини, които зигзагообразно ги покриваха. Тук и там между бойниците растяха малки дървета.

Те спряха на върха на хълма, за да огледат просторната, поразена клисура.

— Такова страшно име — каза Снивли, — а виж само каква развалина.

— Да, но все още е заплаха — каза Оливър, — Все още таи огромна опасност.

— Тук няма никакви признаци на живот — каза Гиб. — Изглежда необитавано. Почти започвам да си вярвам, че нищо не обитава тези земи. От четири дни не сме срещнали жива душа, освен някакви си зайци и от време на време лалугер.

— Може би трябва да се опитаме да го заобиколим — предложи Мери. — Ще се върнем назад.

— Ако наоколо има някой, той знае, че ние сме тук — каза Хол.

Мери се обърна към Марк.

— Ти какво мислиш за това, Марк?

— Хол е прав — отговори той. — На мен ми изглежда, като че ли има някакъв път, минаващ през клисурата. Вероятно това е единственото място, от където тя може да бъде премината. Може и Гиб да е прав — мястото да е необитавано.

— Но когато идвахме насам — каза тя, — всички говореха за Звяра на Хаоса, като че ли той съществува и все още е тук.

— Легендите замират много трудно — каза й Снивли. — Един път да се разкаже някаква история и тя продължава да се разнася. Предполагам, че тези, които преминават от тук са много малко. Затова няма кой да донесе нови вести.

Хол се отправи по пътеката, водеща към равнината, водейки единия кон със себе си. Другите го последваха бавно, пътеката бе стръмна и несигурна.

Корнуол, който следваше Хол, погледна към Куун, който едва успяваше да се задържи върху меховете с вода, поставени върху коня, който Хол водеше. Куун направи физиономия и заби надълбоко ноктите си, за да се задържи, тъй като конят допадна на несигурна почва, след което се възстанови и продължи напред.

Куун вече не беше онова наперено животно, каквото бе преди. Но така сме и ние, другите, мислеше си Корнуол. Дните и милите бяха взели своя дан. Пътуването бе тежко и никой не знаеше кога ще свърши, защото нямаха представа от земите разположени в Опустошената Земя. Единственото, което знаеха, бяха няколко отправни точки, но понякога дори те бяха зле обяснени или пък изобщо ги нямаше. Първо Къщата на Магьосницата, помисли си той, преброявайки основните им отправни точки, след това Поразената Равнина, сега най-накрая и Замъка на Звяра на Хаоса, а след това Мъгливите планини, където и да се намираха те. Той си спомни, че му бяха казали за Този, Който Пази Планината, който обикалял наоколо и евентуално пазел Мъгливите Планини.

Но веднъж да достигнеха до Мъгливите Планини, Древните нямаше да са далеч — така поне му каза Джоунс.

Трябваше да се има предвид, че това, което му бе казал Джоунс, можеше да е само някакъв слух, който той да е дочул от малките същества. Нямаме никакви сигурни доказателства, мислеше си Корнуол, никаква достоверна информация. Човек се отправя на някъде към нещо и през цялото време се надява навреме да попадне на това, което търси.

Те достигнаха дъното на клисурата и се заизкачваха по някакво нанагорнище. Конете се придвижваха бавно напред, изпълнени със страх от криволичещата, несигурна пътека, с мъка задържащи се на крака.

Корнуол не гледаше нагоре за да види как се придвижват. Той следеше пътеката с очи и следваше коня пред себе си. Така краят й дойде по-бързо, отколкото той очакваше. Пътеката достигна до своя край и най-после под краката му имаше равна земя.

Той се изправи от наклоненото си положение и огледа равнината. И сега вече тя не беше празна, както беше преди. Сега тя бе почерняла от Адски Хрътки.

Те все още бяха далеч, но се придвижваха много бързо. Пред тях тичаше гигантът, с който взаимно си викаха при Къщата на Магьосницата.

Гигантът тичаше леко прегърбено, краката му, с форма на палачинки, издаваха звука „плоп“, при допира си със земята и вдигаха малки облачета прах. Въпреки това, той продължаваше да напредва и се придвижваше по-бързо от зверовете, които тичаха след него.

Хол бе застанал на една страна и бе поставил стрела в лъка си. Той като че ли изобщо не се вълнуваше. Стоеше изправен и спокоен, изчакваше събитията, като че ли се намираше на някакво състезание по стрелба.

И той знае, мислеше си Корнуол с паника, при това не по-зле от мен, че не можем да се противопоставим на такава сила, че това е краят ни. Напливът им ще ни върне обратно в клисурата и там ще ни разбият.

Но от къде бяха дошли Адските Хрътки, чудеше се той. Преди нямаше никакъв помен от тях. Възможно ли е те да са обитателите на Замъка и досега да са били скрити там? Той постави ръката си на дръжката на меча и с едно движение освободи острието от ножницата. Донякъде се изненада, забелязвайки с известна гордост, колко красиво заблестя острието на слънчевата светлина. По някакъв начин този блясък събуди у него действие, героично усещане, което преди това той си мислеше, че не притежава. Той пристъпи бързо напред, без изобщо да има идея защо го направи, след което вдигна меча си и го размаха енергично, при което той заприлича на огнено колело.

И докато го развяваше, през устата му излезе боен вик едно предизвикателство без думи — просто тътнещ звук, който приличаше на яростно мучене, което бикът би надал, ако някой нашественик се появи на пасбището му. Той изви меча в блестяща дъга, след това отново го изви, без да преустановява ръмженето, приличащо на бойна песен и когато за трети път го изви, дръжката се изплъзна от ръката му и той остана на колене, чувствайки се глупак — без съпротива и невъоръжен.

Мили Боже, помисли си той, най-после го направих. Не трябваше да напускам Уалузинг. Не трябваше да съм тук. Сега какво ще си помислят другите за мен, един глупак, който дори не може да държи меча си?

Той се надигна, за да го намери, като се надяваше той да не е паднал твърде надалеч и това да е възможно.

Но той видя, че мечът не падаше. Той все още се въртеше в небето, а огненото кълбо продължаваше да си седи и дори се отправяше към гиганта. Тичащият гигант се опита несръчно да се махне от пътя му, но бе твърде бавен и бе прекалено късно. Острието на меча го достигна и преряза гърлото му, след което гигантът започна да пада, като че ли се бе препънал, тичайки, без да може да се задържи, за да не падне. От гърлото му изблика огромен фонтан от кръв. Той се разпръсна по земята и покри главата и гърдите му. Удари в земята, след което отскочи от нея и отново пак се строполи. През това време, въртейки се, мечът се върна при Корнуол, който протегна ръка и го хвана за дръжката.

— Казах ти — каза Снивли, — че в острието има магия. Но дори не съм сънувал, че е толкова много. Вероятно и мечоносецът е съпричастен. Много добре се справяш с нея, наистина!

Корнуол не каза нищо. Той просто не можеше да каже нищо. Стоеше с меч в ръка, останал напълно без думи. Предната редица Адски Хрътки неусетно бе изчезнала.

— Дръжте се — каза Хол. — Те ще се върнат.

— Не съм съвсем сигурен — каза Гиб. — Не им хареса мечът. Уплашиха се от него. Много ми се иска и моята брадва да има магията на меча. Тогава щяха да видят.

— Там става нещо — каза Мери тихо. — Погледнете към замъка.

Лента от мъгла се появи през една от портите на замъка и бързо се отправи към тях.

— Сега какво? — попита Хол. — Сякаш си нямаме достатъчно неприятности, че и тази.

— Бързо! — каза Снивли. — Влизайте в мъглата. Следвайте я до замъка. Стойте в нея. Адските Хрътки няма да се осмелят да влязат в нея. Така ще се спасим от тях.

— Но замъкът — възкликна Корнуол.

— Ние знаем, че да останем тук, е равносилно да си и умрем тук — каза Снивли. — Аз лично предпочитам Звяра на Хаоса.

— Съгласен съм със Снивли — каза Оливър.

— Добре тогава — каза Корнуол. — Хайде да тръгваме. Мъглата вече почти бе достигнала до тях.

— Вървете напред — извика Корнуол. — Аз ще остана последен.

— Също и аз, господин Учен — каза Гиб. — Надявам се, че има място и за мен.

Те се втурнаха в коридора от мъгла. Отстрани се чуваше обезумелият, хленчещ вой на измамените Адски Хрътки.

Тичайки, те достигнаха до портата на замъка и преминаха през нея. Чуха как тежките порти се затвориха зад тях. Дворът на замъка бе изпълнен с мъгла, но сега тя започна да се разпръсква и да изчезва. Пред тях стоеше редица от чудовища. Никой от групата не смееше да помръдне. Те си седяха там, където бяха и се изследваха взаимно.

Нямаше дори две чудовища, които взаимно да си приличат. Никой от тях не проговаряше. Някои бяха тумбести, с висящи крила, които се влачеха по земята. Други приличаха на получовеци с огромни усти, от които се стичаха отвратителни лиги. Някои от тях бяха люспести и люспите им приличаха на петната на прокажен. Между тях имаше един с огромен корем и лицето му също се намираше на корема му. Имаше и много други. Беше ужасно.

Мери се обърна и скри лице върху гърдите на Корнуол.

Гиб повърна.

Големият Корем се премести от линията и, поклащайки се, се приближи към тях. Малката уста, разположена в корема му проговори.

— Търсим вашата помощ — каза тя. — Звярът на Хаоса е мъртъв.