Омагьосано странство

ГЛАВА ДВАДЕСЕТА

Когато достигнаха до горната част на планинския хребет, който обикаляше около чашоподобния амфитеатър, където откриха останките от битката, видяха един мъж, който ги очакваше. Бе напълно ясно, че той очакваше именно тях. Беше се разположил удобно между корените на едно огромно дъбово дърво, облегнал гръб на ствола му. Наблюдаваше ги с интерес, докато се изкачваха по пътя. До дървото имаше някакво странно съоръжение, боядисано в червено и бяло. То се държеше на две колела и като че ли пазеше равновесие без какъвто и да било проблем. Колелата му бяха много особени, защото рамките им не бяха направени нито от дърво, нито от желязо, а от някаква много странна черна субстанция. Те не бяха плоски, каквито бяха обикновенните рамки, а някак си заоблени. Имаше твърде много спици и те също не бяха направени от дърво, а от някакви много заоблени, тънки ивици от нещо, което приличаше на блестящ метал. Всеки, който бе наред с ума си знаеше, че толкова тънки и лесно чупливи спици не могат да бъдат издържливи.

Когато го приближиха, мъжът се изправи, изчисти седалището си и изтупа насъбралите се листа и мръсотия, които бяха полепнали по бричовете му от седенето на земята. Те бяха бели и му пасваха добре. Носеше риза от някакъв червен материал, а над нея жилетка също от бял плат. Ботушите му бяха изкусно направени.

— Значи се справихте — каза той. — Не бях сигурен, че ще можете.

Корнуол посочи назад с глава.

— Там долу ли имате предвид?

— Точно така — каза мъжът. — Цялата страна е на крак. Случи се точно преди два дни. Трябва да сте доволни, че избегнахте примката.

— Нямаме никаква представа за това — каза Корнуол. — Идваме от Кулата. Хората там долу са минали по друг път.

— Е — каза човекът, — вие успяхте да преминете безопасно и това е важното. Аз ви търсех.

— Вие сте знаел, че ще дойдем?

— Чух за това вчера. Казаха ми за някаква разнородна група. Сега вече виждам, че бяха прави.

— Те?

— О, става дума за моите малки приятели. Капитаните на гъсталаците, Пратениците из тревите. Те са само очи и уши. Няма почти нищо, което те да пропуснат. Знам за рога и за главата, която се е претърколила до лагерния огън. Затова много нетърпеливо ви очаквах, исках да ви поздравя.

— Значи знаете кои сме?

— Само имената ви. Моля да ме извините. Казвам се Александър Джоунс. Подготвил съм място за вас.

— Мистър Джоунс — каза Мери. — Това не ми харесва. Ние имаме пълната възможност да…

— Извинете ме, ако съм ви обидил, мис Мери — каза Джоунс. — Исках само да ви предложа гостоприемство. Убежище за през нощта, хубав огън, топла храна и място за спане.

— Според мен всичко това — каза Оливър — ще ни е добре дошло. Ако пък можете да ни предложите глътка вино или пък чаша бира. Вонята от там, долу, все още е в гърлото ми. Имам нужда от нещо, което да я премахне.

— Но разбира се, че имаме бира — каза Джоунс. — цяла бъчва, подготвена за вашето идване. Вие съгласен ли сте, сър Марк?

— Да — отговори Корнуол. — Съгласен съм. Не виждам нищо лошо, а напротив — само добро. Но ви моля да не ме наричате сър, аз съм само един учен.

— В такъв случай — каза Джоунс, — моля дръжте здраво конете си, защото този, моят е много шумен звяр.

Той се отправи към съоръжението, което се държеше на две колела. Прехвърли крака си над него и се разположи върху нещо, което приличаше на седалката на съоръжението. Протегна ръце и се хвана за двете ръкоподобни проекции, простиращи се над и от двете страни на предното колело.

— Чакайте за момент — каза Гиб. — Има още нещо, което не сте ни казал. Как така вие сте оживял при тази касапница там, долу? Вие сте човек, нали?

— Струва ми се, че да — каза Джоунс. — А отговорът на въпроса ви е много прост. Народът наоколо вярва, че аз съм магьосник, но аз разбира се не съм такъв.

Той балансираше на единия си крак, а с другия ритна нещото. Съоръжението се съживи със сърдито ръмжене, издишвайки облак от пушек. Уплашени, конете се изправиха на задните си крака. Оливър, който яздеше зад Снивли, падна от коня и бързо изпълзя на четири крака, за да избегне копитата на следващия кон.

Съоръжението замести ръмженето с шумолящо, гърлено мъркане.

— Съжалявам — извика Джоунс към Снивли. — Предупредих ви да внимавате.

— Това е дракон — каза Снивли. — Дракон на две колела, въпреки че досега не съм чувал за такива. Та нима има нещо друго, освен дракона, което да може да издава такова ръмжене и да издиша огън и жупел.

Той протегна ръка на Оливър и му помогна да се изправи.

Джоунс накара дракона да се задвижи и се отправи надолу по пътя.

— Струва ми се — каза Хол, — че не ни остава нищо друго, освен да го последваме. Той спомена за топла храна, а аз имам нужда от такава.

— Това не ми харесва — оплака се Снивли. — Изобщо не ми харесва. Не искам да се замесвам с дракони, дори и когато са опитомени и със седалка.

Драконът бързаше напред и те трябваше да пришпорят конете си в бърз тръс, за да могат да го догонят. Пътят не беше толкова набразден, колкото когато навлизаха в клисурата. Сега той следваше някакво плато, което се простираше между редиците от борове и брези, тук-там разнообразени с дъбови дървета, издигащи се в рядката гора. Пътят постепенно навлезе в една приятна долина и там, на поляната, те видяха три палатки, в горния край, на които се развяваха триъгълни знамена.

Драконът спря пред най-голямата палатка и Джоунс слезе от него. От едната му страна имаше маса, направена от груби дъски, а близо до нея огън, на който бяха сложени да се пекат шишчета. От другата страна имаше огромна бъчва със затикнат чеп в канелката. Около огъня и шишчетата имаше дрипава компания от браунита, тролове и таласъми, които, вършейки работата си, предизвикваха огромен шум с тракането на съдовете и тиганите. Някои от тях изоставиха заниманията си и изтичаха да се погрижат за конете им.

— Елате — каза Джоунс. — Нека да седнем и да поговорим. Знам, че има за какво да си поприказваме.

Половин дузина тролове се занимаваха с бъчвата с бира: Те пълнеха огромни чаши от канелката и ги носеха на масата.

— Сега вече всичко е наред — каза Джоунс. — Можем да си поговорим, преди храната да е готова. Защото, както би трябвало да ви е ясно, тя никога не е готова, когато трябва. Моите малки приятели работят с желание, но са много неорганизирани. Разположете се удобно и нека да си поговорим.

Оливър се забърза към масата, сграбчи една чаша бира, потопи муцуната си в нея и отпи една голяма глътка. След това избърса пяната от мустаците си.

— Това е страхотна бира — каза той. — Не е като оная помия, която предлагат в кръчмите на Уалузинг.

— Снивли нарича твоя кон дракон — каза Хол на Джоунс, — но аз знам, че не е, въпреки че издишва огън и дим и бучи много убедително. Никога през живота си не съм виждал дракони, но съм чувал много истории за тях. Описанията, които им дават в тези разкази, изобщо не съвпадат с външния вид на твоя. Той няма глава и криле, а драконите имат и двете, а аз вярвам също, че имат и опашка.

— Прав си — доволно каза Джоунс. — Това не е дракон, въпреки че много други са изказвали същото предположение като Снивли. Това изобщо не е живо същество. Това е машина, нарича се мотор.

— Мотор ли? — попита Гиб. — Никога не съм чувал за нещо такова.

— Разбира се, че няма да си чувал — каза Джоунс. — Този тук е единственият в целия свят.

— Казваш, че е машина — обади се Корнуол. — Ние също притежаваме машини, но не като тази. Имаме машини, с които водим война — обсадни машини, с които хвърляме огромни камъни, град от стрели или пък горящ материал срещу обкръжен град.

— Или пък воденичното колело — каза Гиб. — И воденичното колело е машина.

— Но воденичното колело се задвижва от силата на падащата вода — каза Мери, — а машините, служещи за война — от извитите въжета. Можеш ли да ни кажеш как действа тази твоя машина?

— Не особено много — каза Джоунс. — Не мога да ви я обясня съвсем добре. Мога да ви кажа някои неща, но те едва ли ще имат някакъв смисъл за вас.

— В такъв случай, ти не знаеш как работи?

— Да, наистина не знам.

— Значи е някаква магия?

— Мога да ви уверя, че не е магия. В моя свят тя не съществува. Трябва да се дойде до вашия свят, за да се намери магия.

— Но това е смешно — каза Мери. — Трябва да има магия, защото тя е част от живота.

— В моя свят — каза Джоунс — магията вече я няма. Хората говорят за нея като за нещо, което вече е изчезнало. Може би някога е имало магия, но след това е изчезнала.

— И вие трябваше да дойдете до този свят, за да откриете магията, която светът ви е загубил?

— Точно така — каза Джоунс. — Дойдох, за да я изучавам.

— Много странно — каза Корнуол. — Всичко, което казвате, е много странно. Би трябвало да ви е останала някаква магия, въпреки че го отричате. Защото тези малки същества работят с желание за вас или поне така ми изглежда. Занимават се с храната и огъня ви, носят ви бира, грижат се за конете. През цялото време те ни следваха, но не дойдоха нито веднъж да ни помогнат. Само се криеха и ни наблюдаваха.

— Дайте им време — каза Джоунс. — Така беше и с мен в началото, когато пристигнах. Просто се криеха и ме наблюдаваха, а пък аз си гледах мойта си работа и не им обръщах никакво внимание. След известно време те започнаха да се показват пред мен, идваха да си говорим. От някои неща, с които се занимавах и някои неща, които правех те решиха, че съм магьосник. А след като бях магьосник, вече заслужавах тяхното внимание.

— Ти имаш предимство пред нас. — каза Корнуол. — Около нас няма нищо магьосническо.

— Аз пък чух друго — каза Джоунс. — Малките ми приятелчета ми разказаха друго. Те го чули от вашите малки приятелчета и веднага дойдоха да ми кажат. Измежду вас има един, който може да извади рога на еднорог от дъбово дърво, един друг, който носи магически меч и трети, който носи много специален вид камък.

— От къде знаят за камъка? — попита Гиб. — Той е добре увит и прибран на сигурно място. Ние дори не сме говорили за него.

— О, ами те просто знаят — каза Джоунс. — Не ме питайте от къде. Просто го знаят. Поправете ме, ако греша — камъкът е направен от Древните преди много години и сега ще им бъде върнат.

Корнуол се наведе напред нетърпеливо.

— Какво знаете за Древните? Можете ли да ми кажете, къде бихме могли да ги открием?

— Знам само това, което са ми казали и на мен. Първо трябва да достигнете до Къщата на Магьосницата, а след това да прекосите Поразената Равнина, да заобиколите Замъка на Хаоса, да отидете до Мъгливите Планини и ако имате късмет, там може би ще ги откриете. Доколкото знам не са останали много от тях, защото са хора, които измират. Те са много уплашени и се крият. Но ако случайно попаднете на тях, ще ви е много трудно да се съпротивлявате.

— Споменахте за Къщата на Магьосницата, нали? — нетърпеливо попита Мери. — Нали именно за нея говорите? Една много, много стара къща, почти пред срутване? Разположена е на един малък хълм до един поток. А над него има стар каменен мост. Една стара, двуетажна къща с много, много комини и огромна веранда отпред.

— Описвате я много точно — като че сте била там.

— Била съм — каза Мери. — Това е къщата, в която живях, когато бях малко дете. Там имаше един трол — казваше се Бромли. Той живееше под моста. Имаше и една брауни; името й е Фидълфингърс.

— Бромли ли беше този, който дойде снощи да си поговори с теб? — попита Хол.

— Да, той дойде да ме види. Другите си стояха на сигурно място, но той дойде да ме поздрави. Той ме помнеше. И ако някой не беше хвърлил тази ужасна глава.

— Опасявах се, че това може да се случи — каза Джоунс, — когато се приближите към полесражението. Аз съм страхливец и затова чаках: Трябваше да дойда и да ви посрещна, но се страхувах, че може да предизвикам нещо, което не би трябвало да се случи. Аз бях тръгнал към вас, но в последния момент се върнах.

— Но там нямаше нищо, което да ни нарани — каза Корнуол. — Вярно, беше ужасно, но нямаше никаква опасност. Та около нас имаше само троли, таласъми и други малки същества.

— Приятелю — каза Джоунс, — радвам се, че сте си мислел така. Вярата, че около вас са били само троли и таласъми, ви е помогнала да се спасите. Без да имам каквото и да е желание да ви плаша, трябва да ви кажа, че там не бяха само те.

— А кои други? — попита остро Снивли.

— Адските Хрътки — отговори Джоунс. — Едно ужасно племе. И те, както и малкият народ ви наблюдават, откакто преминахте брода.

— Адските хрътки? — помита Корнуол. — Имаше някакви други същества там, долу, в останките от битката — имаха опашки и кучешки зъби. Да не би тях да имате предвид?

— Точно тях — каза Джоунс.

— Познавам ги — каза тихо Снивли. — Те са част от нашата история. Но досега никога не бях срещал никой от тях, нито пък познавам някой, който да ги е срещал — обясни той на Корнуол. — Те са принуждачите, изпълнителите, професионалните убийци на Опустошената Земя.

— Но те — каза Джоунс — ни позволиха да преминем.

— Те ще ви позволяват и занапред - каза Джоунс, — ако продължите, както досега. Те не са се настроили срещу вас. Но направите ли едно погрешно движение и те ще започнат да ви преследват.

— А какво ще кажете за себе си? — попита Корнуол. — И вас ли ви наблюдават?

— Може би — каза Джоунс. — В началото със сигурност, а сега вече не знам. Но вижте, аз си изградих несигурна репутация на вълшебник, а пък и може да ме смятат за луд.

— И това според теб те предпазва?

— Имам някаква надежда, че е така. Не съм направил нищо, с което да им покажа, че това не е така, ако разбира се изобщо са ми повярвали.

— Някой идва по пътя — каза Снивли.

Всички се обърнаха, за да погледнат.

— Това е Госипър — каза Джоунс. — Той е голяма напаст. Надушва храната от седем мили разстояние, а бирата от два пъти повече.

Пристъпвайки тежко Госипър се приближи по пътя. Фигурата му бе висока и слаба. Беше облечен с мръсна роба, която се влачеше в прахта зад него. На едното му рамо бе кацнал гарван. Също там, провесен на някакъв ремък, се поклащаше издължен пакет, обвит в овча кожа. В лявата си ръка държеше тояга и енергично я използваше при всяка крачка, която правеше. Следваше го малко, накуцващо кученце. То бе бяло, като се изключат черните петна около очите му, които го правеха да изглежда, като че ли носи очила.

Госипър се приближи съвсем близо до масата и спря точно пред Корнуол, който се обърна, за да го погледне в лицето. Сега, когато мъжът се бе приближил достатъчно, стана ясно, че робата му беше не само мръсна, но също така много употребявана и парцалива. По нея имаше много скъсани места, закърпени с разноцветни, лошо зашити кръпки, които слънцето и мръсотията така бяха избелили, че бяха добили мърлявия цвят на самата роба. Перата на гарвана опадваха и сега няколко от тях висяха парцаливо от опашката му. Изглеждаше като наяден от молци. Малкото кученце седна на земята и със задния си крак започна да се чеше, поради бълхите.

Трудно можеше да се каже, че Госипър бе човек, ако разбира се изобщо беше такъв. Ушите му се издигаха до една определена точка, а очите му бяха наклонени по много особен начин. Носът му бе някак си набутан в лицето му, а зъбите му приличаха на кучешки. Несресаната му, прошарена коса приличаше на сгърченото свърталище на някой плъх. Ръката, с която държеше тоягата, бе издължена и грапава, с мръсни нокти.

Той се обърна към Корнуол и каза:

— Ти би трябвало да си ученият — Марк Корнуол? От Уалузинг?

— Това съм именно аз — отвърна Корнуол.

— Ти ли си водачът на тази малка група от странници?

— Не съм водач. Ние сме заедно.

— Както и да е — каза Госипър. — Искам да ти кажа някои мъдри неща. Приеми го като приятелско предупреждение. Не отивай по-далеч от Къщата на Магьосницата. Странниците могат да отиват само до там, толкова им е позволено.

— На Бекет не му позволиха да отиде дори до там.

— Бекет не беше странник.

— А сигурен ли сте, че ние сме?

— Това не го мисля аз, сър Учен. Така мислят те. Аз само ви предавам техните думи.

— А кои, за Бога, са те?

— Кажете искрено сър, защо се правите на толкова, невинен? Ако вие действително не знаете, то сред вашата група има други, които не са толкова невежи!

— Ако говорите за Оливър или за мен — каза Снивли, — бих ви посъветвал да си мерите думите. Аз, като джудже и Оливър, като таласъм тук сме си на родна земя. Можем да отидем, където си поискаме.

— Не съм съвсем сигурен в това — каза Госипър. — Вие напуснахте Братството.

— Ти все още не си ми отговорил — каза Корнуол — кои са тези „те“, за които говориш.

— Чули сте за Адските Хрътки, нали?

— Да, чухме — каза Корнуол.

— А също и за Звяра на Хаоса и за Този, Който Пази Планината?

— Чувал съм и за тях. В древните истории на разни пътешественици. Но имам само някаква обща представа какво представляват.

— Тогава би трябвало да се молите — каза Госипър — да не ви се налага скоро да се запознавате с тях.

Корнуол се обърна, за да погледне Джоунс. Той само му кимна леко и каза:

— Той ми каза същото, а вие вече знаете, че съм страхливец. Затова и не съм отивал по-нататък от Къщата на Магьосницата — след това се обърна към Госипър. — Какво ще кажеш за една бира?

— Струва ми се, че искам — отговори му Госипър. — Парче месо също ще ми дойде добре. Пътувам от далеч и съм много гладен и жаден.