Омагьосано странство

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА

Великанът Човекоядец натъпка кекс в устата си и дяволито погледна Корнуол.

— И кое е това мамино синче — попита той Мери, — което се представя за ваш ескорт?

— Той не е мамино синче — каза Мери — и ако продължавате с подобни любезности, ще почувствате тежестта на ръката му. В действителност, той не мисли така — обърна се тя към Корнуол. — Просто се опитва да бъде любезен, а това е единственият начин, по който умее да го прави.

— Ако това е начинът му да се държи любезно — каза Корнуол, — бих казал, че не ми се иска да го видя, когато е в лошо настроение.

— Е, стига си стоял прав — обърна се Великанът Човекоядец към Корнуол. — Ела тук и седни от другата ми страна. Пийни чаша чай. Бих ти предложил и парче кейк, но се страхувам, че те някъде изчезнаха. Никога през живота си не съм виждал такова хищно сборище. Нахвърлиха се на кекса като че ли не бяха яли от години.

— Не е възможно — каза Мери; — особено след големия пир предишната нощ.

— Те са ужасно лакоми — каза Великанът Човекоядец. Това им е в природата. Въпреки привлекателността и хубавите си личица, те не са нищо повече от един търбух, изпълнен с огромни черва.

Корнуол седна до Великана Човекоядец и някаква фея му подаде чаша чай. Чашата бе малка и той имаше доста големи проблеми да я задържи с ръката си. Тя бе пълна до половина, защото сега вече и чаят не достигаше.

— Великанът Човекоядец — каза Мери, — точно ми разказваше за моите родители. Оказа се, че той ги е познавал много добре.

— Особено твоя баща — каза Великанът Човекоядец. — Помежду ни имаше много общи неща. Много вечери седяхме тук — ние тримата — и разговаряхме с часове. Той бе интелигентен и възприемчив човек. За мен бе голямо удоволствие да разговарям с него. Той бе учен и джентълмен едновременно. Таеше огромно уважение към нашата земя и хората, които я обитават. Не се страхуваше от тях, което е качество много рядко срещано сред хората. Въпреки че общувах със съпругата му много по-малко време, отколкото с него, бях доволен и от двамата. А тяхното сладко дете обичах като собствена дъщеря, въпреки че самата мисъл да имам такава дъщеря е смешна. Аз си лежах в бърлогата, докато тя хвърляше в нея камъни и мръсотия, и си мислех как след това тя ще избяга, симулирайки детски страх, а пък аз ще се треса от смях.

— Някак си — каза Корнуол — ми е много трудно да си представя как ще се тресеш от смях.

— Това е така, скъпи господине, защото не ме познаваш. Аз имам много прекрасни, бих казал дори ласкави качества, които не могат веднага да бъдат забелязани.

— Има още едно нещо — каза Мери, — което не дава мира от вчера и това е дали моите родители са дошли от света, от който Мистър Джоунс казва, че идва.

— Вярвам — каза Великанът Човекоядец, — че това е напълно възможно. — Това не става ясно от техните думи и дела, а от появяването на Мистър Джоунс. Аз забелязах помежду им известни прилики — малко дяволития им темперамент, погледът им върху нещата, известната, някак си мека сигурност, която понякога прераства във високомерие. Вярно е, че те не дойдоха с всичките магьоснически машини, които Джоунс докара със себе си, а напротив, пристигнаха като скромни странници, нарамили на гръб багажа си. Случи се така, че аз си правех слънчеви бани, когато те тримата дойдоха надолу по хълма и преминаха по моста. И с тях бе най-сладкото дете, което моите стари очи като на кукумявка, някога бяха виждали. Носеха такива неща, които можеха да бъдат притежавани само от хора, живеещи извън Опустошената Земя. Много пъти съм се чудил, дали не ги бяха избирали нарочно, за да се представят като такива, каквито в действителност не са.

— И ти ги хареса? — попита Мери.

— Да, много. Денят, когато се отправиха на запад към Поразената Равнина, бе много тъжен за мен. Те искаха да те вземат със себе си, мила моя, но аз ги разубедих. Знаех, че няма смисъл да ги убеждавам да не ходят самите те, защото отдавна вече го бяха решили. Както вече казах, те не се страхуваха от нищо. Те вярваха, че след като са могли да дойдат в мир, така ще могат и да си отидат. Вярваха почти по детски в добротата. Мисля, че единствената причина, поради която те оставиха тук, бе, защото и за момент даже не се съмняваха, че няма да се върнат. Те се съгласиха да те оставят, защото мислеха, че ще ти спестят неудобствата при пътуването. Изобщо не допускаха, че може да има някакви опасности.

— Значи заминаха на запад? — попита Корнуол. — Какво търсеха там?

— Не съм сигурен, че изобщо някога съм знаел — отговори Великанът Човекоядец. — Те никога не ми казаха. По едно време ми се струваше, че знам, но сега вече не съм сигурен. Те търсеха нещо и ми се струваше, че знаеха много добре къде да го намерят.

— И ти мислиш, че сега те са мъртви? — попита Мери.

— Не, в действителност не мисля. Аз си седях тук, където сме сега, година след година и наблюдавах земята. Ако трябва да бъда искрен, никога не съм очаквал, да ги видя как се връщат обратно. Но ако все пак ги бях видял, нямаше да остана учуден. Около тях имаше нещо неразрушимо, въпреки цялата им нежност. Като че ли те не можеха да бъдат убити като че ли смъртта не бе за тях. Знам, че това сигурно ви звучи много странно. Сигурно не съм прав, но понякога се случва да усещаш нещата по начин, който не е особено логичен. Видях ги, когато си тръгваха, наблюдавах ги, докато се скриха от погледа ми. Предполагам, че ще ви изпратя и вас, когато си тръгвате, защото предполагам, че ще ги последвате. Както виждам и тя също идва с вас.

— Надявах се да има някакъв начин да я спра — каза Корнуол.

— Няма такъв — каза Мери. — Особено, след като има някакъв шанс да ги намеря.

— Какво ми остава да направя, след тези думи? — попита Корнуол.

— Нищо — отвърна му Великанът Човекоядец. — Само се надявам да въртиш меча по-добре, отколкото ми изглежда, че го правиш. Изобщо не ми приличаш на боец. Миришеш ми на книги и мастилници.

— И си прав — каза Корнуол, — но имам голяма компания. Приятелите ми са много верни и силни, а пък аз притежавам меч, който е направен от магически метал. Единственото, което бих искал, е да можех да се оправям малко по-добре с него.

— Предполагам — каза Великанът Човекоядец, — че може да добавите още един член към вашата смела компания, който да ви направи още по-силни.

— Имате предвид Джоунс? — попита Корнуол.

Великанът Човекоядец кимна.

— Той претендира, че е страхливец, но страхливците имат много добри качества. Смелостта е болест, понякога твърде фатална. Тя е едно от нещата, които спомагат да бъдеш убит по-лесно. Джоунс няма да поема рискове. Той не би направил нищо, ако не е напълно сигурен, че ще има полза от това. Предполагам, че сигурно притежава и много мощни оръжия, въпреки че нямам никаква представа какви биха могли да бъдат те. Той притежава някаква магия, но тя е много по-различна от тази, която ние тук имаме. Неговата е по-неуловима, но по-груба. Не е лошо да имате такъв човек със себе си.

— Не знам — каза колебливо Корнуол. — Има нещо около този човек, което ме кара да се чувствам неудобно.

— Това е силата на неговата магия — каза Великанът Човекоядец. — Силата и обхватът й. А също и непознатото у нея.

— Може би сте прав. Въпреки, че се чувствам неудобно, ще му предложа.

— Мисля — каза Мери, — че може би той чака именно това. Той иска да навлезе навътре из Опустошената Земя, но се страхува да го направи сам.

— А ти? — попита Корнуол Великана Човекоядец. — Ще се присъединиш ли към нас, за да се обединим в общи усилия?

— Не, няма — каза той. — Много отдавна приключих с глупостите. Като си помисля, бих казал, че даже никога не съм ги вършил. Вече съм достигнал до етапа, в който освен да си поспивам в бърлогата и да наблюдавам как тече животът, не искам да правя нищо друго.

— Но ти би могъл да ни кажеш какво да очакваме.

— Знам само на думи. Пък и това, което знам, вие сигурно сте го чували. Всеки може да ви ги каже. Не трябва да им обръщате внимание. Ще ви сметна за глупаци. Той погледна внимателно Корнуол. — Мисля, че ти не си глупак — каза му той.