Омагьосано странство

ГЛАВА СЕДМА

Хол от Кухото Дърво прескочи оградата, ограждаща нивата и навлезе в нея. Той знаеше, че е в безопасност. Контрабандистът и синовете му вършееха пшеница в другия край на нивата, а кучетата му отдавна спяха, уморени от среднощния си лов, който беше дълъг и доста неуспешен. Хол и Куун чакаха с часове до кухото дърво, ослушвайки се за неговото развитие. Един път кучетата се разлаяха в знак, че са хванали мечката, но както се разбра по-късно тя отново успя да им се изплъзне, защото скоро след това те подновиха гонитбата. Контрабандистът и синовете му следваха хрътките и на няколко пъти двамата видяха светлините от фенера им.

Тази година реколтата от пшеницата беше добра. Разбира се не благодарение на грижите на контрабандиста и недодяланото му семейство. Те я бяха прекопали само един-два пъти в самото начало, а по-късно изобщо не я бяха пипвали. Затова сега между редовете растяха огромно количество плевели. Но годината беше плодородна и натежалите класове изглеждала повече от обикновено.

Хол отмина първите пет-шест реда от нивата. Той знаеше, че мечките и катериците обират крайните редици, въпреки че отстрани това не се забелязваше лесно. Сети се как контрабандистът разправяше, че ги преследва, защото плячкосват нивата му. Но нещата не стояха точно така. В действителност контрабандистът искаше да продаде кожата им и да спечели пари. Така, както печелеше от контрабандната ракия и таралежовото месо. Защото това беше единственият начин, по който семейството му се прехранваше.

Хол започна да вършее. Искаше да привърши бързо, защото, въпреки че бе проверил къде се намират членовете на семейството, не искаше да бъде разкрит. Избра най-добрите класове, овърша ги и ги прибра в сака, който носеше.

Навън, около нивата, под есенното слънце крякаха сойки. В горичката златистите листа на орехите контрастираха на сивотата на дъбовете. Катериците се разхождаха нагоре-надолу, събирайки зърна. Гиб си помисли колко много обича есента. За него тя беше най-хубавият сезон. През тези меки, горещи, ясни дни, земята се изпълваше с плод и всеки се чувстваше доволен от спокойствието, което настъпваше. Това беше момент за отмора, преди студът и снегът отново да обгърнат всичко. Той знаеше, че тази година ще е добре запасен за зимата. Беше събрал сандъци с орехи и пшеница, сухи плодове и добри запаси от корени и семена. През следващите няколко дни трябваше да слезе до блатото и да размени малко сушена риба с Гиб, може би и със Стария Друуд или пък с някой друг от блатото. Докато мислеше за това, внезапно се сети, че от много време не се бе виждал с Гиб и му се прииска да им се отдаде възможност пак да си поговорят.

Вдигна чантата. Оказа се по-тежка, отколкото очакваше. Класовете бяха повече, отколкото възнамеряваше да събере. Намести сака на рамото си и прецени, че ще може да се справи. Когато достигна до края на нивата, спря и се ослуша. Изглежда нямаше никой. Прехвърли тежката чанта през оградата и самият той я прескочи. След това сграбчи чантата и забърза към горите.

Едва тогава се почувства на сигурно място. Никой не можеше да го улови в гората. Той познаваше всяка педя от нея на мили от тук. Отправи към огромното кухо дърво, като за целта промени малко посоката си. Докато вървеше, очите му без много усилия или внимание търсеха и отбелязваха много различни неща — искрящото тъмночервено на узрелите къпини; черният глог, отрупан с малки гроздчета от плодове, които щяха да стават за ядене при настъпването на студовете; натежалите от плод лози, замаскиращи дърветата, около които се увиваха; сребристото блещукане на изхлузилата се змийска кожа, останала от лятото, вече наполовина покрита с опадали листа.

След около половин час той достигна до дъба — един гигант, който премерен в основата си беше около десет фута в диаметър. В стъблото му на около двадесет фута височина се виждаше дупка с широчина около два фута. За да се достигне до нея, в дървото бяха забити колчета, които оформяха нещо като стълба.

Куун не се виждаше никъде. Вероятно изследваше нещо някъде навън. По това време на деня, беше твърде необичайно той да е вътре и все още да спи.

Хол облегна чантата с пшеницата на дъба, изкачи се по стълбата, промъкна се през отвора и отново слезе надолу по други колчета, разположени във вътрешната част на дъба.

Той бе издълбан отвътре и около кухината, която се оформяше, имаше стена не по-дебела от един фут. Някой ден, помисли си Хол, вятърът може би щеше да го отнесе и тогава той трябваше да си търси нов дом. Но засега вятърът не беше силен. Тук, навътре в гората, многобройните дървета му пречеха да навлезе. Предпазваше го и планинската верига, която спираше преобладаващия западен вятър. Кухината се простираше на около двадесет фута над отвора и на много места кората бе пробита, за да може слънчевата светлина да я осветява. Подът бе направен от изгнило дърво, което се бе натрупало с годините.

В едната й част се намираше малко огнище. Също маса, столове, скрин и кофа за боклук.

— Здрасти — разнесе се глас зад гърба му. Той се обърна на пети, с ръка посягаща към ножа на колана му. На ръба на леглото му седеше някакво съсухрено същество с големи уши, облечено в дрипави кожени панталони и старо, тъмнозелено яке над тъмночервената му риза. На главата му се мъдреше островърха шапка.

— Кой по дяволите си ти? — попита Хол. — Явно имаш голямо самообладание.

— Аз съм таласъмът, обитаващ тавана на университет Уалузинг — обясни му съществото — и се казвам Оливър.

— Така вече е по-добре — каза вече успокоено Хол. Все пак ще ми кажеш ли какво търсиш тук?

— Дойдох, за да се срещна с тебе — отговори му таласъмът. — Но тебе те нямаше в къщи. А пък аз ставам нервен, когато седя на открито. Разбираш ме, нали съм таласъм.

— Значи влезе вътре, за да ме изчакаш. За твой късмет Куун не е бил вътре, иначе е щял да те изкара от тук.

— Куун?

— Голяма миеща мечка. Той е мой приятел. Живее с мен.

— А, домашен любимец значи.

— Не. Приятел.

— Ще ме изгониш ли?

— Не. Ти просто ме изплаши. Гладен ли си?

— Малко — отговори таласъмът. — Имаш ли малко сирене?

— Нямам никакво — каза Хол. — Но мога да ти предложа царевична каша или ябълков пай.

— Царевична каша ми звучи добре.

— Добре тогава, това ще вечеряме. Мисля, че имам и малко мляко. Купувам го от дърваря. Вярно е, че живее далече, но наоколо той е единственият притежател на крава. Имам и кленов сироп за подслаждане.

Таласъмът облещи очи.

— Та това звучи фантастично! — каза той.

— Ще стъкмя огън. Мисля, че би трябвало да са останали въглени. Отдалече идвате, господин таласъм.

— Пътувах надлъж и нашир — обясни му таласъмът. — Краката ми са уморени, а духът ми изтерзан. Налагаше се да бъда непрекъснато на открито, а все още не съм привикнал.

Хол се отправи към огнището и разрови пепелта. Разкриха се червеникави светлинни. Той постави малко прахан и се наведе, за да раздуха въглените. Припламна малка искра, която угасна, а след това отново заблещука. Хол добави няколко съчки. Той приклекна и каза:

— Сега вече си имаме огън. Има и пшеница, но трябва да я донесем тук вътре. Това можем да свършим и по-късно. Вероятно ще се наложи да ми помогнеш.

— От все сърце ще го направя — каза Оливър.

Хол отиде към шкафа и от там взе дървена лъжица и съд за разбъркваме. От скрина, намиращ се под шкафа, взе царевично брашно и го изсипа в съда.

— Ти каза, че си дошъл, за да се срещнеш с мене.

— Да, хората ми казаха да отида и да се срещна с Хол от Кухото Дърво. Те казаха, че Хол е в течение на всичко, което се случва, а и че той познава горите и всичко в тях. Дърварят ми обясни как да намеря дървото ти. Сигурно това е този с кравата, за който вече ми разказа, въпреки че аз не я видях.

— Какво искаш да ме питаш?

— Търся един човек. Учен, казва се Корнуол. Дочух, че пътувал с товарния трен, отправил се на север. Много е важно да го намеря.

— Защо е толкова важно да го намериш?

— Защото той е в опасност. В много по-голяма опасност, отколкото предполагах.