Още един прекрасен мит

ГЛАВА ДЕСЕТА:

— Сигурен ли си, че можем да се справим с един девол, Аахз?

Съзнавах, че през последните няколко дни съм задавал този въпрос безброй много пъти, но все още се нуждаех от уверения.

— Ще се успокоиш ли, момче? — изръмжа моят наставник. — Не бях ли прав за имповете?

— Май да — признах колебливо.

Не ми се щеше да му казвам, обаче не се чувствах чак дотам щастлив заради инцидента с двамата наемни убийци. Беше ми се видял твърде опасен, за да способства за душевното ми спокойствие. От срещата насам имах повтарящи се кошмари, в които участваха импове и арбалети.

— Погледни на нещата от добрата им страна, момче. С малко късмет тоя Фръмпъл ще успее да възстанови моите способности. Така ти ще слезеш от горещия стол.

— Надявам се — кимнах аз без ентусиазъм.

Откакто беше научил за девола, той неведнъж бе повдигал тази тема. Всеки път, щом я зачекнеше, изпитвах все същото усещане за дискомфорт.

— Скийв, да не би нещо да те безпокои? — рече демонът, като килна глава към мен.

— Ами… просто… Аахз, ако си възвърнеш уменията, ще искаш ли още да съм ти чирак?

— Това ли те тормозеше? — той изглеждаше действително изненадан. — Разбира се, че ще искам. Хей, ти за какъв магьосник ме имаш? Аз не си избирам помощниците с лека ръка.

— Нямаш ли чувството, че съм ти в тежест?

— Отначало може би, ала сега не. Ти беше на място в увода на тази история с Исстван и си заработи правото да присъстваш на края.

Да си кажа честно, не горях чак толкоз от желание да видя сблъсъка между Аахз и майстор Исстван, но комай това бе цената, която трябваше да заплатя, ако смятах да продължа своето другаруване с люспестия.

— Ъ-ъ… Аахз?

— Да, момче?

— Може ли само още един въпрос?

— Обещаваш?

— Туй пък какво значи?

— Нищо. Какъв е въпросът, приятелю?

— Ако си възстановиш способностите и аз все така съм ти чирак, в кое измерение ще живеем?

— Хм. Да ти призная от сърце, това много-много не съм го мислил. Виж к’во, тоя мост ще го изгорим, когато стигнем до него. Става ли?

— Става, Аахз.

Опитах се да не разсъждавам повече по темата. Може би первектът беше прав. Защо да се тревожим за някакъв проблем, преди да сме се уверили, че той наистина съществува? Може би Аахз нямаше да си възвърне уменията. Може би в края на краищата щеше да се наложи аз да съм войнът, който да се бие с Исстван. Страхотно.

— Ей! Внимавай за животното, Скийв!

Гласът на демона прекъсна мислите ми. Водехме бойния еднорог между нас и той бе избрал точно този момент, за да се изяви.

Звярът процвили, вдигна се до половина на задните ги крака, сетне тупна с копита и отметна глава.

— Я мирно… Оу!

Аахз протегна ръка, опитвайки се да хване юздата и бе възнаграден за старанията си с яко бодване в предмишницата.

— По-кротко, Батъркъп — рекох успокояващо аз. — Ха така, добро момче.

Животното отвърна на моите увещания, като първо се усмири, нервно подраска земята с копито и най-накрая потърка муцуна в мен. Макар да беше приятелски жест, това не е най-безопасното нещо, което еднорозите биха могли да ти сторят. Ловко се гмурнах под люшналия се рог и отчаян се огледах наоколо. Откъснах един оранжев цвят от близките храсти, после му го подадох с изпъната десница. Той прие дара и доволно го захрупа.

— Не мисля, че този звяр харесва демоните — мрачно измърмори Аахз, разтривайки натъртената си ръка.

— Съвсем разбираемо е — остро реагирах аз. — Виждаш ли, искам да кажа, че той беше собственост на ловец на демони.

— Да, ама изглежда, че теб те приема с готовност. Сигурен ли си, че не си девствен?

— Определено не съм — отговорих с най-обидения си тон.

Всъщност аз си бях, но по-скоро бих се съгласил да ме хвърлят за храна на вампироплужеците, отколкото да го призная пред моя наставник.

— Като стана дума за демоноубийци, по-добре огледай нашия приятел — предложи Аахз. — Може да му докривее, ако преди да го съживим, му строшим я крак, я нещо друго.

Побързах да се подчиня. Бяхме стъкмили една носилка за Куигли-статуята и я влачехме по земята, за да не се налага всяка вечер да го товарим и разтоварваме (да не говорим пък за досадата от оседлаването и разседлаването на бойния еднорог). Камарата сбруя и броня делеше носилката заедно с Куигли — факт, който сякаш невероятно ощастливяваше звяра. Очевидно му бе далеч по-лесно да тътри всичката тая тежест, отколкото да я носи върху гърба си.

— Пленникът изглежда наред, Аахз — съобщих след огледа.

— Хубаво — насмешливо каза той. — Щеше да ми е адски неприятно, ако му се случи случка.

Люспестият все още не се радваше на нашите спътници. Доста неохотно бе отстъпил пред моята логика да ги вземем в екипа, вместо да ги оставим някъде. Бях изтъкнал, че могат евентуално да ни бъдат от полза при сделката с девола или поне — при окончателното разчистване на сметките с Исстван.

Всъщност тези доводи нямаха нищо общо с истинските ми подбуди. Чувствах се малко виновен, загдето пратихме Куигли да го очукат имповете, и не ми се щеше това да стане причина да го сполети още нещичко.

— Ако го възстановим, здравата ще си облекчим пътуването — подметнах с надежда.

— Тая я забрави, момче.

— Но, Аахз…

— Казах ти да я забравиш! В случай че не си спомняш, главната част от свободното време на точно този джентълмен, изглежда, е отивала да търси и убива демони. На мен ми е ясно, че моята очарователна личност може и да ти е замъглила очите за факта, обаче аз също съм демон. И като такъв не съм склонен да приема за спътник един жив, дишащ и, най-важното, действащ ловец на…

— Значи тогава го излъгахме!

— Не и за постоянно. Освен туй кога ще си упражняваш магията, ако го съживим? Докато не се срещнем с девола, ти, Скийв, си оставаш най-голямата ни надежда срещу Исстван.

Щеше ми се да престане да подмята за това. Чувствах се невероятно неудобно. В добавка не можех да измисля свестен контрааргумент.

— Сигурно си прав, Аахз — признах с половин уста.

— По-разумно е да повярваш, че съм прав. Впрочем, доколкото и така комай сме спрели, моментът е не по-лош от всеки друг да получиш следващия си урок.

Настроението ми се повдигна. Като изключим естествения ми стремеж да разширя магическите си способности, предложението на демона съдържаше в себе си и признанието, че засега е доволен от моя напредък в по-раншните упражнения.

— Добре, приятелю — въздъхнах аз, после направи примка с юздите на еднорога около най-близкия храст. — Готов съм.

— Чудесно — усмихна се Аахз и потри длани. — Днес ще те учим да летиш.

Ето че настроението ми пак помръкна.

— Да летя?

— Точно това казах, момче. С други думи, да хвърчиш из небесата. Вълнуващо, нали?

— Защо?

— К’во що? Още щом за пръв път погледнем с ревниви очи въздушните създания, ние помечтаваме да летим. Сега ти получаваш шанса да се научиш. Ей затова е вълнуващо!

— Имах предвид — защо пък трябва да искам да се уча да летя?

— Ами… тъй като всеки желае тази придобивка.

— Аз не ща — натъртих.

— Защо не щеш?

— Знаеш ли, страх ме е от високото.

— Това не е достатъчна причина да не се обучаваш — свъси вежди Аахз.

— Добре де, още не съм чул нито една причина защо аджеба трябва да го правя — начумерих му се в отговор.

— Виж, момче — взе да ме увещава первектът, — то не е толкова летене, колкото плаване във въздуха.

— Нещо не схващам разликата — сухо заявих аз.

— Чакай малко, Скийв. Тогава нека да ти го кажа другояче. Ти си ми чирак, така ли е?

— Да — отвърнах с известно подозрение.

— Е, аз пък нямам никакво намерение да завъждам чирак, който не може да лети! Загряваш?!

— Ясно бе, Аахз. Как става? — наистина усещам, когато са ме прецакали.

— Така е по-добре. Всъщност туй не включва нищо, което вече да не знаеш. Нали умееш да левитираш разни вещи?

Озадачен, кимнах бавно.

— Ех, летенето е просто да левитираш себе си.

— Това пък сега какво е?

— Вместо да застанеш здраво на земята и да повдигнеш някой предмет, ти се отблъскваш с волята си от нея и се повдигаш сам.

— Но ако не докосвам тази земя, откъде ще черпя сили?

— От въздуха! Хайде, момче, ти си магьосник, не си някакъв там елементен дух.

— За какъв дух говориш?

— Остави го. Имам предвид, че не си привързан към който и да било от четирите елемента, ами си вълшебник. Ти ги контролираш или, ако не друго, им влияеш и изтегляш енергия от тях. Докато летиш, не правиш нищо повече, освен да черпиш мощ от небето, а не от земята.

— Щом така казваш, Аахз — промълвих със съмнение.

— Добре, първо открий една силова линия.

— Ама ние я оставихме, когато потеглихме да дирим девола — възразих аз.

— Младо, силови линии — много. Като сме зарязали някоя от земните, съвсем не значи, че напълно сме се откъснали от света. Потърси подобно явление във въздуха.

— Във въздуха?

— Довери ми се, момче. Провери.

Въздъхнах и затворих очи. Извърнах лице към небето и се опитах да си представя двувърхото копие. Отначало все не успявах да го направя, но сетне изведнъж с изненада осъзнах, че — да, ето го! — виждам едно копие, само че различен чешит. Без да е толкова ярко, колкото онова, то сияеше меко в леденосиньо и бяло.

— Мисля, че напипах нещо, Аахз! — възкликнах с ентусиазъм.

Той ми се присмя язвително:

— Бяло и синьо, нали?

— Да, обаче не е тъй светещо като предишното.

— Вероятно е по-далеч. Както и да е, намира се достатъчно близо, за да можеш да черпиш мощ от него. О’кей. Хайде, момче, опитай. Закачи се за тази силова линия и отблъсни земята. Сега бавно.

Постъпих според инструктажа, като се пресегнах с ума си да извлека енергия от това ледено видение. Приливът на сила, който получих, се отличаваше от всичко изпитано до днес. Докато по-рано, щом призовях мощта, се чувствах загрят и набъбнал чрез нея, в момента бях хладен и отпуснат. Енергийният поток всъщност ме правеше да се усещам по-лек.

— Отблъсни се, Скийв! — долетя гласът на Аахз. — Нежно!

Лениво докосвах почвата с моя мозък, като само сегиз-тогиз осъзнавах странното впечатление, че не възприемам нищо физически с краката си.

— Отвори очи, момче! Нагласи си наклона!

Този път виковете на люспестия достигнаха до мен под необичаен градус. Изненадан, аз се ококорих.

Носех се на десетина фута над земята под ъгъл, който бързо клонеше към хоризонтално положение. Летях! Хвърчах!

Ето че земната твърд се втурна насреща ми. Преживях един миг на втрещено удивление, преди тя да се тресне в мене с разтърсваща реалност. Сега лежах и с мъка вкарах въздуха обратно в дробовете си, чудейки се дали съм си строшил нещо.

— Добре ли си, момче? — Аахз изведнъж се надвеси отгоре ми. — Какво всъщност стана?

— Аз… аз летях! — избълвах най-накрая.

— Да, и? Аха, разбрах. Толкова си се изненадал, че си забравил да поддържаш енергийния поток.

Само кимнах, без да намеря сили и дума да издумам.

— От всички тъпи… Слушай, младок, когато ти казвам, че ще летиш, повярвай!

— Но…

— Не ми нокай! Или имаш вяра в моя милост като в учител, или нямаш! По тоя въпрос да не чувам никакви но-та!

— Съжалявам, Аахз — отново възвърнах ритъма на дишането си.

— Ахх… не съм искал да ти се нахвърлям така, момче, ама с твоето падане ме изплаши почти до смърт. Трябва да проумееш, че сега започваме да навлизаме в разни бая могъщи магии. Ти си длъжен да очакваш, че те ще действат. Някое сепване от изненада като туй последното може да те убие или, ако е там въпросът, да убие мен.

— Ще се постарая да го запомня, друже. Да опитам ли пак?

— Просто се отпусни за няколко минути, Скийв. Летенето би могло да ти коства много, дори и без падането.

Затворих очи и изчаках главата ми да спре да се върти.

— Аахз? — обадих се най-после.

— Да, момче?

— Разкажи ми за Перв.

— Какво да ти разкажа?

— Току-що се сетих, че когато разбраха, че си первект, онези импове ми се видяха уплашени донемай къде. Що за репутация има твоят свят?

— Ами — започна той — Перв е самодостатъчно, тежкарско измерение. Може и да нямаме най-добрите бойци, но са почти върхът, така че останалите дименционни пътешественици не ни притесняват. Техниката и магията вървят при нас заедно, преплетени са една в друга. Като цяло се получава твърде привлекателно малко пакетче.

— Че защо някой ще се бои от това?

Демонът кимна замислен.

— Както ти споменах, Перв има доста неща, с които да се похвали. Един от страничните ефекти на успеха обаче е изобилието на паразити. Навремето едва не се удавихме от бегълци и емигранти от разни измерения. Щом взеха да стават прекалено досадни, сложихме край на тази работа.

— Как? — подканих го аз.

— Най-напред изловихме нищо недопринасящите чужденци и ги изгонихме. После (като допълнителна осигуровка) подпомогнахме разпространяването на слухове за някои антисоциални настроения между первектите спрямо онези от другите светове.

— Какви слухове?

— О-о, обичайните. Че изяждаме враговете си, че измъчваме хуманоиди за забавление и че упражняваме известни сексуални практики, които се считат за съмнителни по стандартите на което и да е измерение. Хората не са сигурни колко от всичкото е истина и колко е преувеличение, ала не горят от желание да го разберат от първа ръка.

— И колко от това е вярно, Аахз? — полюбопитствах, като се надигнах на лакът.

Той злобно ми се ухили.

— Достатъчно, за да ги кара да бъдат честни.

Канех се да попитам какво е нужно, та да те сметнат за допринасящ емигрант, но реших за някое време да си премълча.