ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА:

Чудесата на вековете, събрани на едно място за ваше просвещение, образование и забавление — срещу определена цена.

Ф. Т. БАРНЪМ

Макар да знаех, че родното ми измерение не е особено колоритно, никога не съм го смятал за наистина изтъркано… докато моите очи не съзряха за първи път Пазара на Дева.

Въпреки че и Аахз, и Фръмпъл, и дори имповете бяха споменали за този феномен, аз на практика така и не бях седнал да се опитам да си го представя. Все тая. Каквото и да бе нарисувала фантазията ми, щеше да изглежда като преплакнато пред действителността.

Пазарът сякаш се разпростираше във безкрайно всички посоки, докъдето стига погледът. Палатки и навеси с всевъзможни цветове бяха скупчени в неправилни форми, които се избутваха взаимно в борба за повече пространство. Навсякъде имаше хиляди деволи от пълния набор възрасти и калибри. Високи деволи, дебели деволи, куци деволи, плешиви деволи — те до един се движеха насам-натам, така че гъмжилото напомняше вряща маса с многобройни глави и опашки. Сред тълпата бяха разпилени и по-различни същества. Някои от тях приличаха на оживели кошмари; за други пък не можех да разбера, че са живи, докато не мръднеха, но всички без изключение вдигаха шум.

Шумът! След моя усамотен живот с Гаркин Туикст ми се бе видял негостолюбив, обаче патърдията, която сега нападна ушите ми, не се поддаваше на никакво описание. Чуваха се писъци и глухи експлозии, а странни гъргорещи звуци, издавани от вътрешността на павилиончетата около нас, се състезаваха с постоянното бучене на разменните покупко-продажби. Комай никой не говореше по-тихо от викане. Независимо дали жално плачеше, крещеше гневно или показваше досадно безразличие, цялата търговия сякаш трябваше да се извършва на предела на възможностите, демонстрирани от твоите бели дробове.

— Добре дошъл в измерението Дева, момче — широко разпери ръце Аахз. — Какво мислиш?

— Шумно е — забелязах аз.

— Какво-о?

— Казах „Шумно е“! — ревнах в отговор.

— О, да. Малко е по-оживено от вашия среден селскостопански пазар или рибарски кей, но се срещат и още по-кресливи места.

Тъкмо да отвърна и някакъв минувач налетя върху мен. Той (или тя) имаше пръснати по цялата си глава очи и покрити с козина пипала вместо ръце.

— Узклп! — рече създанието, като размаха едно пипало, продължавайки по пътя си.

— Аахз!

— Да, момче?

— Ей сега ми хрумна. Какъв език говорят на Дева?

— Ммм? Уф! Не се безпокой за това, драги Скийв. Тук използват всички езици. Няма девол, който след като се е излюпил, да остави някоя сделка да се провали само защото не владее нужното наречие. Просто им пусни няколко фрази на бунатски и те ще се нагодят достатъчно бързо.

— Добре, приятелю. Щом вече сме пристигнали, къде ще идем най-напред?

Отговор не последва. Откъснах очи от Пазара, за да хвърля един поглед към моя партньор. Той стоеше неподвижен и душеше наоколо.

— Аахз?

— Ей, момче, туй помирисваш ли го? — нетърпеливо запита демонът.

Аз съсредоточих обонянието си върху въздуха.

— Да! — задавих се. — Какво е умряло?

— Хайде, чирако, след мен.

Той се гмурна в тълпата, като не ми остави друга възможност, освен да хукна подир него. Както минавахме покрай тях, десетки ръце ни дърпаха за ръкавите и различни деволи се привеждаха от своите сергии и палатки, за да ни подмамят, но Аахз не намали ход. Не можех да видя ясно нищо от излаганото, докато вървяхме. Ако исках да бъда в крак с люспестия, бе необходима по-голямата част от моята концентрация. Някаква шатра обаче привлече окото ми.

— Аахз, гледай! — викнах аз.

— К’во?

— В оная палатка вали дъжд!

Сякаш в отговор на думите ми, от витрината избумтя гръмотевица, сетне изплющя светкавица.

— Аха. Е, и? — Аахз й метна разсеян поглед и не й обърна повече внимание.

— Какво продават там? Дъжд ли?

— Не. Устройства за контролиране на климата. Разпръснати са из целия Пазар, вместо да ги наблъскат в една секция. Разправят, че те нещо си пречели помежду си.

— Всички ли демонстрации са толкова зрелищни?

— Това не е зрелищно, момче. Преди време се бяха научили да правят торнада, но от другите павилиони се оплакали и им се наложи да ограничат своите онагледявания до по-кротки изяви. Сега побързай!

— Аахз, къде впрочем отиваме? И какво мирише така?

Отвратителната вълна във въздуха забележимо се усилваше.

— Това — обяви демонът, като спря пред нечия куполообразна палатка — е миризмата на первската кухня!

— Храна? Извървяхме целия този път, за да можеш да ядеш?

— Всичко по реда си, момче. Не съм хапвал нищо прилично, откак Гаркин ме измъкна насред едно парти и ме завря във вашето идиотско измерение.

— Ама нали щяхме да търсим нещо, което да използваме срещу Исстван?

— Спокойно бре, младок. Аз се пазаря по-добре на пълен стомах. Просто ме изчакай наблизо. Няма да се бавя.

— Да те изчакам тук? А не може ли да вляза вътре заедно с теб?

— Не мисля, че ще ти хареса, момче. За всеки, дето не е раждан на Перв, храната изглежда дори още по-лошо, отколкото мирише.

Беше ми трудно да го повярвам, но охотно подхванах спора:

— Виж какво, Аахз, стомахът ми съвсем не е чак толкова слаб. Когато живеех в пущинака, аз самият ядях някои доста чудати неща.

Моят наставник въздъхна и кимна:

— Виж к’во ще ти кажа аз пък, Скийв. Главният проблем с первската кухня е да попречиш на манджата да изпълзи от купата, докато я консумираш.

— Ще те почакам тука — реших накрая.

— Хубаво. Нали ти обещах, че няма да се забавя. В мое отсъствие можеш да позяпаш драконите ей там.

— Да зяпам ли? — промълвих механично, ала той вече бе изчезнал през чергилото на палатката.

Бавно се обърнах и огледах платформата зад мен.

Дракони!

Тази дума сякаш ме обсеби.

На има-няма петнайсет фута от мястото, където стоях, се издигаше огромна барака, натъпкана с приказна плът. Повечето от зверовете бяха привързани към задната стена, което ми бе попречило да ги забележа при идването ни, но при непосредствения поглед не остана никакво съмнение, че това са дракони.

Любопитството ме накара да направя няколко крачки и да се присъединя към малката тълпа пред бараката. Вонята беше задушаваща, обаче след едно смръкване на миризмата от первските гозби ми се струваше почти приятна.

Да си призная, никога по-рано не бях виждал дракон, но изложените в обора напълно отговаряха на очакванията на моята фантазия. Бяха грамадни: като нищо десет-петнайсет фута високи на холката9 и трийсет метра дълги. Вратовете им бяха източени и змиевидни; ноктестите им нозе дълбаеха големи бразди в земята, когато нервно преместваха тежестта си на другия крак.

Сърцето ми се разтуптя.

С изненада открих колко много разновидности бяха събрани тук. Въобще не ми бе хрумвало, че може да съществува повече от един тип дракон, ала пред себе си наблюдавах живите доказателства за противното. Освен характерните зелени екземпляри, дето винаги си бях представял, забелязах червени, черни, златисти и сини дракони. Мярна ми се дори някакъв лилав звяр. Някои имаха криле, други — не. Някои имаха широки масивни челюсти, а пък други — тесни зурли. Някои имаха присвити и косо поставени очи, а други — огромни, кръгли като луна очища, които сякаш никога не мигаха. Те обаче се отличаваха с две общи черти: всички бяха големи и всички изглеждаха ужасно злонамерени.

Вниманието ми привлече тучната фигура, която провеждаше сеанса. Това бе най-едрият девол, който бях виждал — най-малко осем фута висок и с ръце, дебели досущ като дървета. Трудно можеше да се каже кой прави по-страховито впечатление — драконите или техният пазач.

Той заведе един от червените зверове в центъра на манежа и с театрален жест го освободи. Странното животно повдигна глава, за да обходи тълпата със злобни жълти очи. Зрителите отстъпиха десетина крачки назад пред погледа му. Аз сериозно си помислих дали да не си тръгна.

Деволът извика няколко думи към публиката на език, който не разбирах, сетне си избра меч от раклата до стената.

Бърз като котка, аленият дракон изви врат и издуха огнен поток към своя страж. По някакво чудо пламъкът се раздели, щом се блъсна в девола, и мина от двете му страни, без да му причини вреда.

Настъпи малка пауза.

Пазачът се усмихна и се обърна, за да изкрещи още няколко думи към тълпата. В тоя момент животното скочи върху му с намерение да го убие. Деволът се хвърли на земята и се изтърколи под атакуващия звяр, който се приземи така, че бараката се разтресе. В следващия миг неговото туловище се извъртя вихрено, обаче стражът отново бе на крака, вдигнал високо един медальон пред очите на противника.

Аз не разбрах хода му, но драконът очевидно го схвана, защото се дръпна назад и приседна. Ето че деволът заповеднически посочи задната страна на манежа и червената твар се шмугна обратно към мястото си.

Вяли ръкопляскания заваляха от публиката. Явно ги беше впечатлила злобата на драконовата атака. Аз пък бях впечатлен от медальона.

Пазачът прие аплодисментите и се впусна в друга неразбрана скороговорка, този път насечена от жестове и възклицания.

Реших, че вече ми е време да си тръгна.

— Глийп!

Някой ме дръпна за дрехата. Озърнах се стреснат. Там, зад мен, стоеше един малък дракон! Е, той все пак беше около четири фута висок и към десет фута дълъг, но след като се бях нагледал на другите му събратя, тоя наистина ми се видя дребен. Бе зелен, имаше големи сини очи и нещо, което приличаше на увиснали бели мустаци.

За секунда-две се паникьосах, ала паниката бързо отстъпи пред любопитството. Той не ми се струваше опасен. Изглеждаше съвсем доволен просто да стои там и да дъвче…

Ръкавът ми! Звярът ядеше парче от моя ръкав! Сведох поглед и се уверих, че част от ризата, която носех, действително липсва.

— Глийп — каза пак драконът, протягайки шия за нова хапка.

— Махай се! — аз го треснах с юмрук, преди да съобразя какво точно правя.

— Глийп? — попита той озадачен.

Започнах да се измъквам назад. Не бях сигурен как ще реагирам, ако животното пусне някоя огнена струя, и поради това много ми се щеше да го избягна.

— Глийп — рече то, като се затътрузи подире ми.

— Газабкп! — ревна нечий глас след мен.

Аз се извъртях и установих, че гледам тучен космат стомах. Вдигнах поглед нагоре, доста нагоре и видях надвесеното над нас лице на пазача на драконите.

Побързах да се извиня с готовност:

— Съжалявам. Не говоря вашия език.

— Охо, бунат! — компетентно избумтя деволът. — Нищо. Уговорката си остава в сила. Плащай!

— Защо да плащам?

— За дракона! Какво си мислиш — че раздаваме безплатни мостри?

— Глийп! — каза звярът, като притисна глава към бедрото ми.

— Изглежда, че е станала някаква грешка — спешно се оправдах аз.

Суровият страж изръмжа:

— Не само изглежда, ами си я направил ти. Тук на Дева не обичаме много крадците!

— Глийп! — рече драконът.

Нещата рязко се изплъзваха от контрол. Ако някога съм имал нужда от помощта или съвета на Аахз, това беше сега. Хвърлих тъжен поглед към шатрата-ресторант, в която бе хлътнал, с безумната надежда да го видя да излиза. Нямаше го. Всъщност я нямаше и самата шатра! Бе изчезнала, беше се изпарила във въздуха, също както и моят компаньон от Перв!

Загрузка...