Още един прекрасен мит

ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА:

— Хайде, Глийп — казах аз.

— Глийп — отвърна моят дракон и тръгна след мен.

Сега, когато бях не чак дотам горд собственик на един за постоянно недозрял звяр, жадувах повече от всякога да открия Аахз. В момента се намирах сам в някакво странно измерение, нямах пукнат грош, а отгоре на всичко разполагах с дракон, който се мъкнеше подире ми. Единственият начин нещата да станат още по-зле бе ситуацията да се превърне в неспасяема — това би могло да се случи, ако демонът решеше да се върне на Буна без своя чирак.

Мястото, което по-рано беше заемано от первската шатра-ресторант, определено бе празно дори и при внимателен оглед. Ето защо сметнах за благоразумно да попитам търговеца, обслужващ съседния щанд:

— Ъъъ… извинете, господине.

Бях си обещал, че по време на престоя ми на Дева ще бъда толкова вежлив, колкото е възможно. Последната придобивка, от която се нуждаех сега, беше друг диспут с някой девол. Изглежда обаче, в настоящата ситуация нямаше за какво да се тревожа.

— Не са необходими никакви извинения, млади гу’сине — усмихна се с готовност собственикът, разкривайки впечатляващ брой зъби. — Вие се интересувате да си купите пръчка?

— Моля?

— Разбира се! — деволът с апломб направи жест към витрината си. — Тук се предлагат най-хубавите пръчки във всички измерения.

— Ах… благодаря, но в своя роден свят си имаме много такива.

— Не и като тези, млади гу’сине. Вие сте от Буна, нали?

— Да, защо?

— Мога да ви гарантирам, че при вас изобщо няма нищо подобно. Те са от едно измерение, до което само моя милост си е извоювала достъп, а пък аз не съм ги продавал нито на Буна, нито на някой, който отива там.

Без да искам, любопитството ми се разпали. Отново погледнах мострите, подпрени върху стените на щанда. Приличаха на съвсем обикновени пръчки, каквито могат да се намерят навсякъде.

— Ами какво правят? — запитах предпазливо.

— Аах! Различните вършат различни неща. Някои контролират животни, други — растения. Част от най-редките ти позволяват да призовеш цяла армия войни направо от скалите. Неколцина сред най-могъщите магьосници във всяко измерение притежават жезли от същото дърво, от което са издялани тия пръчки, но за нуждите на повечето хора по-малкият модел е достатъчен.

— Глийп! — рече драконът, като подуши някаква шарена мостра.

— Не я пипай! — креснах аз и блъснах главата му встрани от витрината.

Само туй ми липсваше — моят капризен звяр да изяде целия запас на един от тези супертърговци.

— Разрешете да попитам, млади гу’сине, това ваш дракон ли е?

— О, ами… така да се каже.

— В такъв случай вие можете да използвате някоя от изложените пръчки по чудесен начин, по какъвто мнозина магьосници нямат шанс.

— И какъв е той?

— Можете да я използвате, за да биете животното си.

— Глийп! — отбеляза драконът, като ме погледна с големите си сини очи.

— Всъщност на мен на практика не ми е нужна подобна стока.

Помислих си, че е по-добре да се върна към своето първоначално намерение, преди нашият разговор да излезе от контрол.

— Странно, млади гу’сине. Всеки би трябвало да има пръчка.

— Причината да спра тук преди всичко е, че се чудех дали знаете какво се е случило с оная шатра?

— Коя по-точно, млади гу’сине?

Изпитах любопитното усещане, че този диалог съм го водил и по-рано.

— Шатрата, която беше ей тука, до вашия щанд.

— Первският ресторант? — във въпроса на девола се долавяше ужас.

— Глийп — вметна драконът.

— Защо ви трябва да дирите такова място, млади гу’сине? Вие изглеждате добре възпитан и образован.

— Когато търсената от мен шатра изчезна, вътре се намираше един приятел.

— Вие имате приятел перверт? — гласът му бе загубил дружелюбната си интонация.

— Е, всъщност… ммм… това е дълга история.

— Слушай, хлапак, туй поне мога да ти кажа. Тя не е изчезнала, тя се премести — озъби ми се деволът без никаква следа от вежливостта, която беше демонстрирал малко по-рано.

— Премести ли се?

— Аха. Издадохме нова наредба. Всички заведения, дето сервират первска храна, трябва да мигрират. Те не могат да бъдат изградени постоянно или дори временно в която и да е точка на Пазара.

— Защо? — попитах.

— Никога ли не си помирисвал гозба от Перв? Миризмата й е достатъчна да накара някой лешояд да си повърне червата. Ти би ли искал да обслужваш цял ден един щанд, който е от подветрената страна на такова чудо? В тая жега?

— Разбирам накъде биеш — признах аз.

— Или те трябваше да се преместят, или Пазарът, а ние бяхме по-многочислени.

— Но какво точно искаш да кажеш с това, че…

— Шатрите им, бе! Всичко, което беше нужно, бяха едно-две елементарни заклинания. Днес тези ресторанти или постоянно се движат бавно, или стоят нейде за кратко време и после се изнасят на нова позиция, обаче всички се местят.

— Тогава щом пътуват непрекъснато, как може да ги открие човек?

— Лесна работа, просто върви подир обонянието си.

Подуших за проба наоколо. Гъстият непогрешим „аромат“ все още се долавяше.

— Глийп! — драконът бе опитал да ми подражава и сега търкаше с лапа носа си.

— Е, благодаря ти… за твоята…

Говорех на въздуха. Собственикът вече беше отишъл в противоположния край на щанда, оголил зъби към друг клиент. Хрумна ми, че гражданите на Дева не са особено загрижени за социалните любезности, като се изключат онези, които са необходими да се осъществи една продажба.

Поех подир миризмата на первския ресторант с дракона, следващ ме предано по петите. Въпреки нарастващото ми желание отново да се събера с Аахз, скоростта ми бе значително по-ниска от оная, която поддържаше демонът, когато пристигнахме в началото. Бях напълно хипнотизиран от този странен Пазар и исках да разгледам колкото се може повече от него.

Ако човек го опознаваше на спокойствие, щеше да забележи, че тук цари някакво подобие на ред. Различните щандове и будки бяха по принцип групирани според вида на продаваните артикули. Това, изглежда бе по-скоро поради случайност, отколкото по план. Очевидно щом някой девол наредеше витрина (да кажем, с невидими плащове), за нула време наоколо се събираха купчина конкуренти — всеки от тях умираше от мерак да бие другия с качество на стоките или пък с примамлива цена. Повечето неясно тътнещи гласове идваха от разправиите между търговците за разположението на техните евентуални сергии или за мястото, което те вече заемаха.

Миризмата ставаше все по-силна, докато аз бродех сред зона, специализирана в екзотична и магическа бижутерия, устоявайки на изкушението да я разгледам по-подробно. Още по-настойчиво бе изкушението, когато преминавах през един район, в който се показваха оръжия. Дойде ми наум, че тук бих могъл да открия нещо интересно, за да го използваме срещу Исстван, но вонята на первската храна се бе усилила и аз събрах кураж да привърша търсенията си. Явно можехме да се оглеждаме за оръжие едва след като намеря Аахз. Заради интензивността на „аромата“ бях сигурен, че скоро ще стигна до моята цел.

— Хайде, Глийп — насърчих дракона.

Звярът беше поизостанал и реагира само с леко ускоряване на хода.

Тръпнейки в очакване, аз свих зад последния ъгъл и рязко спрях. Ето го източника на мириса.

Бях се озовал в задната част на един голям обор с непознати чуждоземни животни за продан. Пред мен имаше високо хълмче от някаква влажна жълто-зелена субстанция. Докато зяпах, от щанда се появи млад девол, който носеше лопата, пълна със същата субстанция. Той ме измери с недоумяващ поглед, изтърси товара си върху грамадата отпреде и се върна на своя щанд. Купчина тор! Значи бях проследил миризмата на купчина тор!

— Глийп?! — рече драконът, като ме гледаше въпросително.

Може би ме питаше какво ще правим сега. Няма що, хубава гатанка.

Стоях и обмислях следващия си ход. Вероятно най-добрият ми шанс беше да извървим обратно дирята си до продавача на пръчки и да опитаме отново.

— Ще отделиш ли малко време на едно момиче, хубавецо?

Извърнах се светкавично. Там забелязах девойче, каквото никога досега не бях виждал. На външен вид беше бунатка и ако не бяха тенът и косите й, можеше да мине за човек от моето измерение. Нейната кожа грееше с чуден златисто-маслинен оттенък, а главата й бе увенчана с грива от светлозелени косми, която блестеше на слънцето. Беше мъничко по-висока от мен и с такива невероятни криви на тялото, че личеше как щедрата й фигура се бори срещу ограниченията на дрехите.

— Или купчините тор наистина ти навяват разни мисли? — заключи тя.

Имаше бадемовидни котешки очи, които палаво играеха, докато бъбреше.

— Ъъъ… на мене ли говориш, госпожице? — заекнах аз.

— Разбира се, че на теб — измърка момичето, като ме доближи и обви ръце около врата ми. — Положително не говоря на твоя дракон. Искам да кажа, че той е умничък и всичко такова, но просто вкусът ми не е насочен в това направление.

— Глийп! — рече звярът.

Почувствах, че телесната ми температура се повиши. Допирът на ръцете й предизвикваше гъделичкащо усещане, което сякаш напълно объркваше моя метаболизъм.

С известни усилия избъблих:

— Хмм… всъщност търся приятел.

— Е, значи си намерил — промърмори тя, сетне притисна тялото си към мен.

— Аах… аз… ммм — изведнъж установих, че трудно се концентрирам. — Какво искаш?

— Макар и да не ми е според обичая, мисля, че бих желала да ти кажа какъв ти е късметът… безплатно.

— О? — трепнах изненадан.

За пръв път, откакто бях дошъл на Пазара, някой ми предлагаше нещо без пари. Не знаех дали следва да съм щастлив или подозрителен.

— Ти ще участваш в сбиване — прошепна в ухото ми девойката. — Голям тупаник.

— Какво? — възкликнах аз. — Кога? И с кого?

— Спокойно, хубавецо — предупреди ме тя, затягайки прегръдката около врата ми. — „Кога“ е само след няколко минути. „С кого“ е онази банда шушумиги зад моето рамо… Не зяпай направо към тях!

Последното й рязко предупреждение предотврати рефлективния ми поглед. Движейки се по-предпазливо, аз успях да ги мярна с крайчеца на окото си.

Подпрени върху стената на един магазин, внимателно ни наблюдаваха към дузина от най-грозните и най-противни образи, които някога съм виждал.

— С тях ли? Искам да кажа, с всичките ли?

— Ъхъ! — потвърди младата дама, като се гушна в гърдите ми.

— Защо? — удивих се.

— Може би не трябва да ти го съобщавам — усмихна се тя, — но заради мен.

Само туй, че ме беше стиснала здраво, ми попречи да я отблъсна и да се освободя от нея.

— Как така? Защо заради теб?

— Ами те са една ужасно алчна банда. Смятат тъй или иначе да изкарат малко пари от тази среща. В обичайния случай ти щеше да дадеш мангизите на мен, а аз щях да им отпусна техния дял. В слабовероятния случай това да не свърши работа, те щяха да се престорят, че защитават моята чест, и да ги извадят от тебе.

— Чакай, ти не разбираш! Аз не нося никакви пари.

— Знам, господинчо. Точно затуй ще се биеш, чактисваш ли?

— Като си била наясно, тогава що…

— О-оо, когато те спрях в началото, не знаех. Открих го едва сега, докато те претърсвах.

— Претърсила си ме?

— Я стига, хубавецо. Можеш да опипаш някой човек не само с ръцете си — и тя ми намигна.

— Добре де, защо не им кажеш, че в момента съм без пукната пара?

— Няма да ми повярват. Единственият начин да се убедят е да те пребарат собственоръчно.

— Ако това ще ги убеди, бих ги оставил да го сторят.

— Не мисля, че ще е разумно — ухили се непознатата и погали с длан лицето ми. — Едно от нещата, което ще проверят, е дали не си погълнал парите си.

— Ох! Разбирам какво имаш предвид. Но аз не мога да се бия. Нямам никакви оръжия.

— Имаш онзи малък инструмент под ризата си отзад на кръста — изтъкна тя.

Бях забравил моя нож за дране. Ето че започнах да вярвам в нейната техника за претърсване без ръце.

— Ама виж, аз никога до днес не съм се бил.

— Е, мисля, че сега ще трябва да се научиш.

— Слушай, впрочем защо ми казваш всичко това?

Зеленокосото момиче сви рамене:

— Знам ли… Харесва ми как действаш. Първо, точно затова те избрах. После, чувствам се малко виновна, загдето те забърках в тази каша.

— Ще ми помогнеш ли?

— Не се усещам чак толкоз виновна, но бих могла да направя още нещо за теб.

И девойката взе да ме придърпва към себе си.

— Госпожице, чакай! — запротестирах аз. — Така няма ли…

— Отпусни се, хубавецо — измърка тя. — Както е тръгнало, ще те натупат, понеже си опетнил честта ми. Спокойно можеш заедно с горчилката да получиш мъничко от сладкото.

Преди да успея да продължа с протеста си, момичето ме целуна. Целуна ме — дълго и топло, и наистина сладко.

Никой по-рано не беше го правил освен майка ми. Това се оказа по-различно! Сбиването, драконът, Аахз, всичко изчезна от моя ум. Аз се загубих в чудото на този вълшебен миг.

— Хей!

Една груба ръка се стовари върху рамото ми и ни раздели.

— Безпокои ли ви тоя негодник, лейди?

Личността на другия край на мръсната лапа не беше по-висока от мен, но бе два пъти по-широка, а от устата й стърчаха къси криви бивни. Неговите помощници бяха застанали ветрилообразно наоколо и твърде успешно ме притискаха към купчината тор.

Погледнах девойчето със зелените коси. То скърши рамене, сетне се дръпна встрани.

Изглежда, щях да се бия с всички тях. Аз и драконът. Страхотно.

Сетих се за моето ножче за дране. Не бе кой знае какво, обаче нямах нищо друго. Колкото по-небрежно можех, извих назад ръка и подръпнах ризата си, опитвайки се да я повдигна, за да докопам сечивото. Ножът бързо падна в панталона ми.

Групата отрепки тръгна напред.