Още един прекрасен мит

ГЛАВА ШЕСТА:

Ужасът не парализира война за дълго. Всъщност изобщо не го парализира! Щом направи откритието, той предприе съответни мерки. Странно, но те се заключаваха в това да се облегне назад в седлото си и трескаво да затършува в една от торбите, прикрепени отстрани — положение, най-малкото рисковано.

Очевидно не само аз бях забелязал нестабилността в позата му. Аахз скочи напред с крясък, като заразмахва ръце пред муцуната на животното. Бидейки разумна твар, еднорогът се изправи върху задните си крака, после хукна и изтърси пришълеца на главата му.

— О, богове мои! — изрева оня, опитвайки се да се освободи от неугледната купчина оръжия и доспехи. — Убивал съм хора даже за по-малко!

Реших, че ако искам да избягна заплахата му, трябва лично да се включа в цялата работа. Посегнах с ума си, докопах голям колкото юмрук камък и го запокитих към незащитената му от шлема вежда. Мъжът се строполи като биче под брадвата на касапин.

Затаили дъх, няколко дълги мига двамата оглеждахме падналия войн.

— „Отпусни се, Скийв! Тая е лесна, Скийв! Вярвай ми, Скийв!“ Абе, Аахз, когато оплетеш конците, то е здравата, нали?

— Трай, момче!

И той пак започна да ровичка из кесията си.

— Не ща да трая, искам да знам какво стана с глупакоустойчивата магия, на която ме научи.

— Аз самият се занимавах с подобен въпрос — извади отново огледалцето и се взря в него. — Слушай, младок, провери аурата му и си отваряй очите за нещо необичайно.

— „Трай, момче! Провери му аурата, младок!“ Да не смяташ, че съм ти някакъв… Хей!

— Какво има?

— Ами… неговата аура! Цялата е червеникаво-жълта, ако се изключи една синя кръпка на гърдите му.

— Така си и мислех! — с бърз скок Аахз прехвърча през поляната и като хищен звяр клекна до падналия мъж. — Виж това!

На ремъче около врата на война забелязах груб сребърен амулет, изобразяващ саламандър с едно око в центъра на челото.

— Какво е туй, друже?

— Не съм сигурен, но ми хрумна интересна идея. Сега ми помогни да се оправим. Искам да премахнеш магията за преобразяване на чертите.

Вдигнах вежди.

— Каква магия?

— Хайде, момче, събуди се! Същата, която промени лицето ми.

— Точно това имам предвид. За какво говориш?

— Виж, Скийв, недей да ми оригиналничиш. Просто го направи! Той скоро ще се свести.

Затворих с въздишка очите си и се заех с наглед безсмислената задача. Този път беше по-лесно да си представя физиономията на Гаркин, сетне да отстраня ненужните черти, докато пред мисловния ми взор не се появи злобарски ухиленото лице на люспестия. Тогава отворих клепачи и прецених стореното. Изглеждаше си досущ като зелен демон. Страхотно!

— И сега какво? — запитах.

Сякаш в отговор войнът изстена и седна. Тръсна глава, като че ли да я проясни; взря се в нас. Погледът му попадна право върху Аахз, при което човекът примигна, облещи се пак и посегна за меча си, колкото да открие, че го няма. Кинжалът и бойната му секира също бяха изчезнали. Очевидно докато аз премахвах магията, моят спътник не бе стоял с празни ръце.

Пръв подзе Аахз:

— Успокой се, страннико. Нещата не са такива, каквито изглеждат.

Мъжът скочи на крака и застана в нападателна поза със стиснати юмруци.

— Пази се, демоне! — напевно и глухо проточи той. — На мен не ми липсват защити.

— О, тъй ли? Я изброй поне три. Но, както ти казах, не се вълнувай. Преди всичко аз не съм демон.

— Знай, изчадие, че този амулет ми дава възможност да прозирам през всякакви магии и да те виждам такъв, какъвто си всъщност.

Значи туй било! Увереността в собствените ми способности се възвърна стремглаво.

— Приятелю, може и да не ми повярваш, обаче видът на тоя талисман ме изпълва с радост, защото той ще подкрепи онова, което възнамерявам да ти кажа.

— Не си прахосвай лъжите с мен. Твоята маска е смъкната! Ти си демон!

— Правилно, господине. Все пак би ли ми направил една услуга? — без да припира, Аахз седна с кръстосани крака на земята. — Можеш ли за момент да свалиш амулета?

— Да го сваля? — Ето че мъжът се озадачи, но после бързо събра сили. — Не, демонска главо. Опитваш се да ме подлъжеш да махна моята защита, за да ме убиеш!

— Слушай, глупако. Ако искахме да те ликвидираме, щяхме да го сторим, докато лежеше като труп.

За пръв път човекът сякаш се замисли.

— Воистина, това е факт.

— Тогава ще ми доставиш ли за миг удоволствието да смъкнеш амулета?

Войнът се поколеба, сетне бавно откачи талисмана. Погледна втренчен Аахз и се намръщи:

— Колко странно. Ти все още изглеждаш като демон!

— Вярно, а сега нека ти задам един въпрос. Прав ли съм да схващам от думите ти, че ти имаш известни познания за нашето племе?

— Да, повече от петнайсет години аз съм ловец на демони — гордо заяви онзи.

— О, така ли?

За минута се изплаших, че Аахз ще издъни целия гамбит, но той отново се овладя и продължи:

— Тогава кажи ми нещо, приятелю. При твоя дълъг опит по темата случвало ли ти се е поне веднъж да се срещнеш с някого, който прилича на демон?

— Разбира се, че не! Те винаги използват своята магия, за да се преобразят.

Леле колко знаеше за демонологията!

— Следователно това доказва моята мисъл.

— Каква мисъл?

Изведнъж ми се стори, че Аахз ще го хване за раменете и ще го раздруса. Хрумна ми, че може би в този свят фините методи на люспестия не вървят.

— Нека опитам аз, драги Аахз. Виж, господине. Онова, което той се мъчи да ти каже, е, че ако беше демон, то не би изглеждал като такъв… само че той изглежда като демон, така че на практика не е.

— Ох! — изпухтя мъжът с внезапно просветление.

— Май не ме разбра — промърмори моят наставник. — Или…?

— Но ако не си демон, защо тогава създаваш подобно впечатление?

— Ахх… — въздъхна Аахз, — ей тук е цялата работа. Виждаш ли, просто съм прокълнат!

— Прокълнат?

— Да. Слушай, и аз като теб съм ловец на демонски изчадия. Всъщност имах доста успехи. Изградил съм си бая свястно име в нашата област.

— Никога не съм те чувал — измрънка войнът.

— Е, и ние никога не бяхме чували за твоя милост — подпях на свой ред.

— Вие дори не знаете как се казвам!

— О, съжалявам — едва сега си припомних добрите обноски. — Аз се наричам Скийв, а пък този… демоноловец е Аахз.

— Приятно ми е да се запознаем. Известен съм с името Куигли.

— Ако мога да продължа…

— Извинявай, Аахз.

— Както споменах, благодарение на моя безпрецедентен успех бях постигнал определена слава сред жертвите си. От време на време това се оказваше доста досадно, тъй като щом научеха, че пристигам, повечето демони предпочитаха да избягат от своята територия или да се самоубият.

Куигли ми кимна:

— Той винаги ли се фука толкова?

— Тепърва започва.

— Хм, както и да е… Един ден се бях вкопчил в битка с някакъв демон, особено грозен гад, когато той ме стресна, обръщайки се към мен по име. „Аахз! — рече. — Преди да нанесеш удара си, би трябвало да узнаеш, че кариерата ти е на привършване!“ Разбира се, аз му се изсмях, защото съм очиствал далеч по-свирепи чудовища, понякога и по две наведнъж. „Смей се, колкото си щеш — прогърмя гласът му, — но нарочен конклав5 от демони ме упълномощи да се разправя с теб. Независимо дали ще ме унищожиш, или не, ти си обречен да свършиш по същия начин, който си наложил на мнозина от нас.“ Убих го, то се знае, смятайки, че блъфира, ала оттогава животът ми вече не е същият.

— Защо да не е?

— Заради проклятието! Когато се върнах при коня, този предан оръженосец тук ме погледна и припадна.

— Нищо такова не съм правил! Искам да кажа… това беше от жегата.

— Да, Скийв, разбира се — Аахз лукаво намигна на Куигли. — Във всеки случай за мой ужас бързо открих, че преди да издъхне, онзи гад ме е омагьосал да изглеждам като демон в очите на всички, които ме зърнат.

— Пъклено дело. Хитро, но пъклено.

— Сам виждаш колко е ловък техният план! Аз, най-яростният от ловците на демони, на свой ред съм преследван от събратята си човеци. Принуден съм да се крия като животно и едничък моят син ми прави компания.

— Струва ми се, ти спомена, че той ти е оръженосец.

— И оръженосец също. О, колко е иронично всичко.

— Тц-тц, страшна работа. Щеше ми се да ти помогна с нещо.

— Може би ще успееш — чаровно се усмихна люспестият, вдигайки рамене.

Куигли се сви. Стори ми се успокояващ факт, че и друг споделя моята реакция на Аахзовата усмивка.

— Ъ-ъ… как? Искам да кажа, аз съм само един ловец на демони.

— И точно с това можеш да ни съдействаш. Виждаш ли, в момента ни преследват няколко демона. Дойде ми наум, че бихме могли взаимно да си бъдем полезни. Ние ще ти осигурим мишени, а ти от своя страна ще ни избавиш от кошмарна напаст.

— Кошмарни ли са? — Куигли бе ужасен.

— Просто думата е такава. Е, к’во ще речеш? Става ли?

— Не знам. Вече съм се заел с една мисия и обикновено не се захващам с нова задача, докато не приключа с предишната. Човек, който не ме познава, може да си помисли, че съм се отказал, че съм се уплашил или нещо такова. Тези работи развалят репутацията.

— Туй изобщо не е проблем — настоя Аахз. — Едва ли ще ти се наложи да се отклониш от пътя си. Само изчакай тук и те ще пристигнат.

— Между другото, защо ви преследват?

— Един коварен магьосник ги е пратил подир нас, след като излязох такъв глупак да се обърна към него за помощ. Заради проклятието, нали разбираш?

— Естествено… я чакай малко. Случайно тоя магьосник да се нарича Гаркин?

— Ами да. Защо? Познаваш ли го?

— Е, че как — моята специална мисия се отнася тъкмо до него. Това е човекът, когото смятам да убия.

— Хм, защо? — намесих се аз. — Майстор Гаркин не е демон.

— Но е ятак на демони, хлапе — Аахз предупредително свъси вежди към мен. — Факт, достатъчен за всеки ловец на изчадия. Така ли е, Куигли?

— Така е. Запомни го, хлапе.

Аз енергично закимах, чувствайки се изведнъж страшно изнервен от цялата тази среща.

Умълчахме се.

— Откъде впрочем чу за Гаркин, Куигли? — небрежно подпита Аахз.

— Много необичайно, но от един ханджия… мисля, че се казваше Исстван… малко странен, ала действително искрен. Преди около три седмици езда… обаче ние говорехме за вашия проблем. Защо е пратил демоните след вас?

— Ами (както вече обясних) потърсих го, за да се опитам да го предумам да отстрани всички възможни проклятия. Тогава не разбрах, че всъщност самият той се е съюзил с гадовете. Беше чувал за мен и направо отказа да ме подкрепи. Нещо повече, когато си тръгнахме, насочил няколко от неговите демони по следите ни.

— Аха. Колко спомена, че са?

— Само двама — увери го Аахз. — От време на време ги зърваме.

— Чудесно — кимна Куигли. — Ще го направя. Ще ти помогна в твоята битка.

— Това е прекрасно, като се изключи едно нещо. Ние няма да сме тук.

— Защо не? Мислех си, че като ловец на демони ще се зарадваш на възможността, щом силите се изравнят. Или не познах?

— Ако остана с тебе, никаква битка няма да се получи — високомерно заяви Аахз. — Както намекнах, имам известна репутация сред демоните. Видят ли ме тука, те просто ще офейкат.

— Честно казано, не ми се вярва — забеляза Куигли.

Бях склонен да се съглася с него, но си затраях.

— Е, трябва да призная, че част от нежеланието им да влизат в бой е свързано с моя магически меч.

— Магически ли?

— Да — Аахз потупа канията върху хълбока си. — Това оръжие някога е принадлежало на прочутия убиец на демони Алфанс де Кларио.

— Никога не съм го чувал.

— Как така никога? Сигурен ли си, че си ловец на най-коварното племе? Ами че той е ликвидирал над двеста изчадия с този меч! Разправят, магията му е такава, че който го владее, не може да бъде сразен от демон.

— Де Кларио от какво е умрял?

— Бил заклан с нож от една изпълнителка на екзотични танци. Ужасяващо.

Войнът въздъхна:

— Да, те са си такива мръсници. А мечът действа ли все още?

— Разбира се, като всеки друг меч. Може би му е малко тежичък върхът, обаче…

— Не. Имам предвид магията. Тя действа ли?

— Мога да се закълна, че откакто съм започнал да го използвам, не съм бил убит от демон.

— И тези гадове наистина го разпознават и бягат от притежателя му?

— Точно така, господине. Естествено аз от години не съм имал сгода да го употребявам. Бях прекалено зает да премахна това проклятие. От време на време съм си мислил да го продам, но ако някога пак се върна към занаята, той ще ми помогне много за… ъ-ъ… за възстановяването на репутацията ми.

Изведнъж осъзнах каква цел преследваше Аахз. Куигли се нахвърли на стръвта като гладна щукокостенурка.

— Хмм — рече той. — Знаеш ли какво? Просто за да подам ръка на един колега ловец на демони, комуто не е провървяло, ще го взема от тебе за пет жълтици.

— Пет жълтици! Шегуваш се. Аз съм платил за него цели триста. Едва ли мога да го отстъпя за по-малко от двеста.

— О, жалко, това ме изключва от купувачите. У себе си имам само петдесетина златни монети.

— Тъй ли?

— Да, никога не пътувам с повече от…

— Но пък времената са трудни и като си давам сметка как ще го използваш, за да се биеш със злодеите, дето ме проклеха… Да, мисля, че бих ти го продал за петдесет жълтици.

— Ама туй са всичките пари, които нося!

— Така е, но каква полза от една пълна кесия, ако те разкъса демон?

— И това е вярно. Дай да го погледна.

Пое меча, претегли го на ръка и замахна няколко пъти за опит.

— Лош баланс — направи той гримаса.

— Свиква се.

— Калпава стомана — забеляза Куигли, като присви очи срещу острието.

— Обаче е добре заточена.

— Е, моят треньор винаги ми разправяше: „Ако се грижиш за меча си, и той ще се грижи за теб!“

— Трябва да сме имали един и същ треньор.

Двамата се усмихнаха взаимно. Аз се почувствах малко кофти.

— Все пак не знам. Петдесет златни парета са много.

— Ти само погледни тези скъпоценни камъни по ръкохватката.

— Абе, видях ги. Фалшиви са.

— Да-да! Направени са да изглеждат фалшиви. Това скрива цената им.

— Ловко са ги докарали. Какви са те впрочем?

— Ласкаещи камъни — изсумтя Аахз.

— Ласкаещи ли?

— Да. Твърди се, че осигуряват популярността ти сред дамите, ако схващаш какво имам предвид.

— Но петдесет жълтици са всичките ми пари…

— Виж к’во ще ти кажа. Свали ги на четирийсет и пет и добави твоя меч. Ясно?

— Моя меч?

— Разбира се. Този красавец ще се погрижи за теб, а пък твоята калъчка ще предпазва оръженосеца и мен от възможността да се окажем беззащитни в тая езическа земя.

— Хмм. Вижда ми се доста справедливо. Е, струва ми се, че ти сключи добра сделка, приятелю.

Двамата си стиснаха церемониално ръцете и се заеха да осъществяват споразумението. Аз използвах пролуката да ги прекъсна:

— Колко жалко, че трябва да се разделим тъй бързо.

— Защо да е тъй бързо? — озадачи се войнът.

— Няма нужда да припираме — увери го Аахз, като здравата ме халоса с лакът в ребрата.

— Но, драги Аахз, нали щяхме да повървим още малко преди залез слънце, пък и на Куигли му трябва време да се приготви за битката.

— Какво толкова има да приготвям? — запита онзи.

— Твоя еднорог — твърдоглаво продължих аз. — Не искаш ли да го хванеш все пак?

— Моят вълшебен кон! Всичката ми броня е на това животно!

— Едва ли се е запилял надалеч — изръмжа люспестият.

— Има бандити, дето не биха се зарадвали на нищо така, както ако сложат ръка върху един добър боен еднорог — Куигли се вдигна на нозе. — А и аз предпочитам да е с мен, за да ми помогне да се бия с демоните. Да, трябва да потеглям. Благодаря ви за съдействието, приятели. Безопасно пътуване, докато се срещнем отново.

С неопределено махване на десницата той изчезна от гората, като подсвиркваше на ездитното си животно.

— Сега ми кажи за какво беше всичко това! — избухна гневно моят партньор.

— Кое, Аахз?

— Голямото бързане да се избавиш от него. Какъвто си е наивен, щях да изтъргувам и гащите му, и всичко що-годе ценно, което би могъл да носи със себе си. Най-вече ми се щеше да пипна този амулет.

— Всъщност исках да му видя гърба, преди да е съзрял недостатъка в семплата ти басничка.

— Кой? Че изтърсих онуй за сина оръженосец? Куигли не би…

— Не, другото.

— К’во друго?

Въздъхнах тежко:

— Слушай, той прозря твоята маскировка, понеже медальонът му позволява да наднича зад магиите, нали?

— Точно така реагирах и аз, като казах, че съм жертва на демонско проклятие…

— … което е променило външния ти вид чрез магия. Само че ако Куигли не ни излъга, наистина би трябвало да може да пробие през тази „завеса“ и да те види като нормален човек. Прав ли съм, а?

— Хмм… Май е по-добре, след като знаем къде е Исстван, да тръгваме още сега.

Аз обаче не бях склонен да изтърва тъй лесно малкия си триумф.

— Кажи ми, Аахз, какво би сторил, ако се сблъскаме с някой ловец на демони, който е толкова умен, колкото съм аз?

— Лесна работа — той се усмихна и потупа арбалета. — Ще го убия. Позамисли се над това.

Позамислих се.