Още един прекрасен мит

ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА:

— Аахз, минувачите ни гледат.

— Спокойно, момче. Така и трябва да бъде.

За да илюстрира твърдението си, той кимна и махна с ръка на групичка местни хора, които кръвнишки ни гледаха с поглед. Те обаче не му махнаха в отговор.

— Не виждам защо аз трябваше да бъда момичето — възроптах по някое време.

— Това вече го обсъждахме, драги Скийв. Твоята походка прилича повече на девича, отколкото моята.

— Туй си го решихте двамата с Фръмпъл. Аз изобщо не мисля, че вървя, както го правят момичетата!

— Добре, тогава да кажем, че аз вървя по-малко като момиче в сравнение с тебе.

С подобна логика беше трудно да се спори, така че смених темата:

— Не можем ли поне да избираме по-безлюдни улици?

— Защо? — възрази Аахз.

— Ами много-много не ми се ще сума ти хора да ме видят, когато съм се предрешил като девойче.

— Я стига, момче. Та цялата идея е, че никой няма да ге познае. В добавка ти също не познаваш никого в този град. Защо те интересува какво ще си помислят за теб?

— Чисто и просто не ми харесва и толкоз — измърморих.

— Не е достатъчно убедително — твърдо заяви демонът. — Част от сделката ни с Фръмпъл е да ни забележат. Ако си имал някакви възражения, да си ги казал, преди да приключим преговорите.

— Аз изобщо нямах такава възможност — изтъкнах. — Но тъй като стана дума, наистина разполагам с няколко въпроса.

— Например?

— Например какво точно вършим?

— Ти, момче, не внимава ли? Оставяме лъжлива следа за…

— Туй го загрях. Искам да кажа, защо правим това, което правим? Защо изработваме услуга на Фръмпъл, вместо да му платим, колкото пожелае?

— Ако поне веднъж си беше кръстосвал шпагата с девол, нямаше да питаш — изсумтя Аахз. — Цените са високи до небето, особено в случай като нашия, когато знаят, че клиентът е в окаяно положение. Просто бъди благодарен, че сме сключили такава добра сделка.

— Съвсем същото имам предвид, друже. Ние сигурни ли сме, че ще излезем на далавера?

— Какво искаш да намекнеш?

— Ами от това, което съм чувал… ако си мислиш, че си сключил изгодна сделка с един девол, това обикновено означава, че не си догледал нещо.

— Разбира се, ти говориш въз основа на големия си опит — язвително ми се озъби Аахз. — Кой ти е разказвал толкова много за търгуването с хората от Дева?

— Ти — натъртих аз.

— Хммм. Имаш право, момче. Май съм избързал малко.

При друг случай щях да изпадна във възторг, загдето демонът е признал, че съм прав. В сегашното положение обаче това някак си ме накара единствено да се почувствам доста по-неуютно.

— Така че какво ще предприемем? — запитах.

— Е, обикновено аз действам честно, освен ако си помисля, че са ме изгъбаркали. Но този път ти възбуди у мен достатъчно съмнения, тъй че смятам за разумно мъничко да поизменим правилата.

— Пак ли ситуационна етика?

— Точно така!

— Добре, какво предлагаш?

— Започваме да се оглеждаме за относително усамотено местенце, където можем да се отървем от тия преображения, без да ни забележат.

Взех да се озъртам из улиците и сокаците пред нас. Безпокойството ми прерастваше в паника и това придаде на моите търсения допълнителна сила.

— Ще ми се да бяхме въоръжени все пак — измърморих.

— Само го чуйте — подигра ми се Аахз. — Не беше толкова отдавна, когато ми обясняваше най-подробно защо на магьосниците не им трябват оръжия. К’во щеше да направиш с меча си, ако го носеше в момента?

— Ако искаш да бъда по-точен — сухо казах аз, — предпочитах ти да имаш оръжие.

— О-о-о? Добра идея. Слушай… а-а-а… Хей, момче? Все още ли се оглеждаш за някое усамотено място?

— Да, вече набелязах две възможности.

— Е, хубаво, забрави ги. Започни да търсиш нещо, дето да е широко отворено и снабдено с много изходи.

— Защо е тая промяна в стратегията? — попитах.

— Озърни се през рамо… по-небрежно.

Направих каквото ме посъветва, макар и да не излезе толкова небрежно, колкото би могло. Оказа се, че бойните ми способности са най-малката ни грижа.

Една тълпа вървеше подир нас. Хората ни гледаха мрачно и си мърмореха под нос. Страшно ми се искаше да вярвам, че не ние сме мишена на тяхното внимание, но беше явно, че случаят не е такъв. Те очевидно ни преследваха и междувременно набираха свежи членове.

— Аахз, потеря! — прошепнах.

— Ей, момче. Не помниш ли, че аз ти я посочих?

— Ама защо си правят труда? Какво искат?

— Ох, не знам със сигурност, разбира се, но мога да предположа, че има нещо общо с нашата премяна.

Хвърлих нов поглед към навалицата. Интересът към нас комай изобщо не бе намалял. Напротив, тълпата бе станала още по-голяма и изглеждаше още по-гневена. Страхотно.

— Слушай, Аахз — промълвих с половин уста.

— Да, Скийв?

— Ако ни гонят заради нашата маскировка, защо просто не се преобразим обратно?

— Лош план, момче. По-скоро бих поел риска те да имат някакъв карез на младежите, в които сме се превъплътили, отколкото да се сблъскам с последствията от това да открият, че сме магьосници.

— Тогава какво ще правим?

— Ще продължим да вървим и да се надяваме, че ще попаднем на патрул войници, който може да ни осигури известна защита.

Един камък, голям колкото юмрук, издумка на улицата пред нас. Вероятно го бе хвърлил някой от хората, които ни следваха.

— Или… — бързо преразгледа нещата Аахз — в състояние сме да спрем веднага и да открием защо е всичко туй.

— Бихме могли да побегнем — с надежда предложих аз, ала первектът вече работеше по предишната си идея.

Той рязко стопира и се извъртя на пети, за застане срещу тълпата.

— Какво означава това? — ревна към напредващото множество.

При прякото обръщение навалицата се люшна и закова, като ония отзад се блъснаха в тия отпред, които току-що бяха спрели. Те изглеждаха малко стреснати от действията на демона и взеха да се мотаят насам-натам без посока.

Бях приятно изненадан от успешния маньовър на моя компаньон, но Аахз не беше човек, дето може спокойно да го оставиш сам.

— Е? — настоя той, приближавайки се към тях. — Чакам обяснение.

За момент тълпата отстъпи пред него. После някъде изотзад се извиси яростен глас:

— Искаме да разберем какво става с парите ни!

Това отприщи бента.

— Да! Къде са парите ни?!

Още няколко гласа подеха тоя вик, сганта заръмжа и пак пое напред.

Аахз не мръдна нито инч и със заповеднически жест вдигна ръка за мълчание.

— Какво им е на вашите мангизи? — високомерно попита той.

— О-о-о, не! Не се опитвай — долетя един особено заплашителен бас. — Този път няма да се измъкнеш само с приказки!

Ето че масивен плешив мъж, който размахваше касапски сатър, си проби пътечка през тълпата и застана пред первекта.

— Слушай, добри човече — изсумтя презрително Аахз, — ако намекваш…

— Нищо не намеквам! — изръмжа гражданинът на Туикст. — Направо ти го казвам. Ти и тая твоя уличница сте мошеници!

— Хайде сега, не прибързваш ли мъничко…

— Да прибързвам! — ревна мъжът. — Да прибързвам! Господинчо, ние вече проявихме прекалено много търпение към теб. Трябваше да те изгоним оттук веднага щом ти се появи с твоите лъжливи антидемонски амулети. Точно тъй, думата е лъжливи! На някои от нас това им беше ясно от самото начало. Всеки, дето е малко от малко образован, знае, че такива неща като демони няма.

За момент се изкуших да изоставя маскировката на Аахз. После отново огледах тълпата и реших да не го нравя. Не беше групичка, с която да се шегуваш.

— Е, едни си взеха от амулетите, защото са лековерни; други — наместо шмекерия, а трети пък, понеже… абе, понеже целият град ги купуваше. Да, всички ние си ги купихме, също както налапахме вашата въдица, че трябвало да бъдат индивидуално изработени и че парите ти били необходими предварително.

— Та туй ви беше обяснено още тогава — възрази моят партньор.

— Естествено, че беше. Ти си цар на обясненията. Размъти ни главите, както успя да го направиш и предишните два пъти, щом ви спипвахме да напускате града.

— Ами… ние… ъ-ъ… — започна Аахз.

— Всъщност — прекъснах го — ние само…

— Е, писна ни от вашите обяснения. Нали това заявихме преди три дни, когато ви дадохме две денонощия аванс или да дойдете с амулетите, или да ни върнете заграбеното.

— Но за тия неща трябва време…

— Същото извинение вече го използвахте. Срокът ви изтече вчера. Казвайте, днес получаваме ли си парите, или…

— Разбира се, разбира се — вдигна умиротворяващо ръце люспестият. — Просто ми отпуснете една минутка да поговоря с моята колежка.

Като се усмихна на тълпата, той ме хвана за лакътя и ме отведе встрани.

— Какво ще правим, Аахз?

— Сега ще бягаме — гласеше спокойният му отговор.

— А? — попитах интелигентно.

Приказвах си на въздуха. Демонът вече бързо биеше крак по улицата. Понякога може бавно да загрявам, но не съм чак толкоз бавен. Само миг и моя милост го следваше плътно по петите.

За нещастие сганта разгада какво възнамерява Аахз горе-долу по същото време заедно с мен. Туиксците нададоха вой и ни подгониха. Изненадващо, обаче съвсем скоро настигнах первекта. Или той забавяше крачка, така че да мога да наваксам, или аз бях по-уплашен, отколкото си мислех, което пък бе невъзможно.

— Ха, сега накъде? — изпухтях в ухото му.

— Трай и бягай, момче — лавна Аахз, като заобиколи групичка хора.

— Ама те ужасно скъсиха дистанцията! — изтъкнах аз.

Всъщност групата, която току-що бяхме отминали, се бе присъединила към преследването, но ефектът бе същият, сякаш разярената тълпа ни застигаше.

— Няма ли да млъкнеш и да ми помогнеш да се озърна? — изръмжа демонът.

— Разбира се. За какво по-конкретно се озъртаме?

— За някоя двойка, която е облечена горе-долу като нас.

— И как ще действаме, щом я видим?

— Проста работа — отговори Аахз. — Забиваме се в нея с всички сили, ти разменяш нашите лица с техните и оставяме тълпата да разкъса тях.

— Това някак си не ми звучи справедливо — кимнах не без съмнение.

— Момче, помниш ли к’во ти казах за ситуационната логика?

— Да.

— Е, в момента стигнахме до една от тези ситуации.

Оставих се да бъда убеден, макар и не толкова от логиката на Аахз, колкото от камъка, който профуча на косъм от главата ми. Не зная как навалицата се изхитряше да поддържа скоростта си и все пак да успява да докопва разни неща за хвърляне, но така или иначе го правеше.

Започнах да се озъртам за двойка, издокарана като нас. Това е по-трудно (отколкото изглежда на приказки), когато бягаш на живот и смърт, а врагът те преследва по петите.

За нещастие не се виждаше никой, който донякъде да отговаря на заявката. Съвсем не знам кои превъплъщавахме, ама те комай бяха доста уникално облечени.

— Ще ми се да имах оръжие — оплака се Аахз.

— Този въпрос вече го обсъждахме — отзовах се кисело. — И освен туй, какво щеше да направиш, дори да си въоръжен? Единственото, с което разполагаме и дето би могло да ги спре, е огненият пръстен.

— Хей! Аз го бях забравил — изненада се люспестият. — Той е все още на пръста ми.

— И каква е файдата? — попитах. — Не можем да го използваме.

— Хайде бе! Защо смяташ така?

— Защото ще разберат, че сме магьосници.

— Това няма да има никакво значение, ако са мъртви.

Ситуационна етика или не, но стомахът ми се, при мисълта да убием толкова много хора.

— Чакай, Аахз! — изкрещях.

— Гледай сега, момче — первектът се ухили и насочи ръка към тях.

Нищо не се случи.