Още един прекрасен мит

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА:

— Ха! Какъв блестящ пример за цивилизация! — изхили се весело Аахз, озъртайки се наоколо, доволен като дете от първата си разходка.

Двамата се шляехме нехайно по една от по-рядко населените улици на Туикст. Край нас беше осеяно с боклуци плюс просяци, а от затъмнените врати и прозорци ни изучаваха мънистени плъши очички — човешки и нечовешки. Градът представляваше купчина постройки, разположили се около скромен армейски аванпост, в който поддържаха някакъв състав предимно по навик, отколкото поради необходимост. Войниците, които от време на време срещахме, бяха дотолкова дегенерирали в сравнение с изрядния рекламен плакат за набиране на аскери, че често пъти бе трудно да се каже кой изглежда по-заплашително и противно — стражите или очевидно престъпните типове, наблюдавани от тях.

— Ако питаш мен, ми се струва по-скоро като най-лошия образ на човечеството! — промърморих мрачно аз.

— Нали това ти думам: блестящ пример за цивилизация!

Е, сега нямаше какво повече да добавя, защото не бях склонен да налапам стръвта и да попадна на поредната философска лекция на демона.

— Аахз, драги, аз ли си въобразявам, или пък хората се зазяпват в нас?

— Спокойно, момче. В такива градчета жителите винаги инстинктивно кроят шапка на чужденеца. Опитват се да преценят дали ние сме жертви, или разглеждаме другите като жертви. Нашата задача е се постараем да стигнат до извода, че сме от втората категория.

За да илюстрира думите си, той внезапно се извъртя и приклекна досущ като котка, хвърляйки огнен поглед по улицата, с десница върху дръжката на меча. Зад джамовете и в проходите изведнъж нещо се разшава и кажи-речи дузина едва видими форми се загубиха назад в тъмнината.

Една фигура обаче не помръдна. На рамката на шарен прозорец се бе облегнала някаква уличница — скръстила ръце, така че да показва слабо прикритите си гърди — и му се усмихна подканящо. В отговор демонът се ухили, помаха й с въодушевление, а тя бавно прекара по устните си крайчеца на безсрамния си език и подчертано му намигна.

— Ъ-ъ-ъ… Аахз?

— Да, момче? — отвърна той, без да сваля очи от мацето.

— Неприятно ми е да те прекъсвам, но дали ще си спомниш, че се предполага да си една стара лисица?

Люспестият все още бе преобразен като Гаркин — факт, който (изглежда!) за момент се бе изплъзнал от ума му.

— А? О, да. Май си прав, Скийв. Само че тука сякаш никой друг не се безпокои от това. Може би в този градец са навикнали на палави старчета.

— Добре де, не би ли могъл поне да спреш да се хващаш за меча? Нали мислехме той да е нашето тайно оръжие? Защо да се издаваме тъй евтино?

Сега Аахз носеше плаща на убиеца и бързо го придърпа напред, за да прикрие ножницата си.

— Момче, ще престанеш ли да ми вадиш душата? Нали ти казах, че едва ли някой ни е забелязал по-специално?

— Това никой ли е? — и аз кимнах към дамичката на прозореца.

— Тя ли? Тази особа не ни обръща повече внимание, отколкото на когото и да било другиго по улицата.

— Наистина ли?

— Е, ако ни отделя някакво внимание, то е предимно заради теб, не толкова заради мен.

— Така ли? Хайде стига бе, Аахз.

— Не забравяй, момче: ти сега си доста впечатляваща личност.

Аз примигнах. Това не ми беше хрумвало. Бях изтрил от главата си, че в момента съм преобразен като Куигли.

Ние бяхме скрили ловеца на демони досами градчето… всъщност го бяхме заровили в земята. Първоначално идеята ме бе потресла, но (както изтъкна Аахз) статуята не се нуждаеше от никакъв въздух, а и туй бе единственият абсолютно сигурен начин тя да не бъде открита от друг. Дори бойният еднорог, който ни съпровождаше — напоследък вече в пълна сбруя и броня, — не ми помагаше да усещам моята нова идентичност. Прекалено дълго бяхме пътували заедно.

Предполагам, би следвало да изпитвам съответното задоволство от факта, че сега мога да поддържам цели две маскировки, без съзнателно да мисля за тях. Уви, не изпитвах. Изнервяше ме, дето трябва да помня, че останалите хора ме виждат не така, както се виждам аз сам. Хвърлих един белтък към уличницата. Щом погледите ни се срещнаха, нейната усмивка забележимо се разшири. Тя показа нарасналия си ентусиазъм, като се занавежда все повече и повече от перваза, докато не взех да се безпокоя, че мацето ще изпадне… я от прозореца, я от роклята си.

— Какво ти рекох, момче! — въодушевено ме тупна по рамото Аахз и похотливо намигна.

— Бих предпочел да ме харесва такъв, какъвто съм в действителност — мрачно измърморих аз.

— Това е цената на успеха, скъпи ми Скийв — философски отвърна демонът. — Както и да е, няма значение. Тук сме по работа, нали помниш?

— Вярно — кимнах твърдо.

Обърнах се да продължим нататък, но можах единствено здравата да шляпна Аахз по крака с моя меч. Кофти номер.

— Хей! Внимавай, момче!

Изглежда, че в носенето на по-дълги оръжия има някакъв майсторлък, който окото не забелязва.

— Съжалявам, приятелю — извиних се аз. — На туй чудо върхът е малко тежичък.

— Ами-и-и? И откъде знаеш? — озъби се моят другар.

— Ама… нали ти каза…

— Аз съм казал? Няма да стане, момче. Онова, което за мен означава тежък връх, за теб може да не е. Балансът на оръжието е лична работа.

— Добре… смятам, че всъщност не съм свикнал да стопанисвам меч — признах.

— Лесно е. Просто забрави, че го носиш. Възприемай го като част от теб самия.

— Точно същото си мислех и тогава те ударих.

— Хмм… това ще го доразискваме по-късно.

С крайчеца на окото си все още виждах уличницата. Тя събра длани в безшумно ръкопляскане и ми прати въздушна целувка. Отведнъж осъзнах, че е решила, че аз нарочно съм цапнал Аахз — уместна постъпка за обуздаване на противника. Нещо повече, мадамата бе одобрила жеста ми. Погледнах я отново, този път по-внимателно. Може би по-късно ще успея да се измъкна от демона за малко и…

— Трябва да открием Фръмпъл — гласът на люспестия прекъсна блуждаещите ми мисли.

— Ммм…? О! Как, Аахз?

— С измама и лукавство. Гледай сега, момче.

И щом рече това, той бързо се озърна нагоре-надолу по трасето. Някаква групичка от трима много заети хлапаци тъкмо завиваше иззад ъгъла; двама от тях си подхвърляха един на друг шапката на третия.

— Хей! — приветства ги Аахз. — Къде мога да намеря Абдул Търговеца на килими?

— На втората улица вляво, пет пресечки направо — викнаха те, като размахаха десници в нужната посока.

— Видя ли, момче? Не беше трудно.

— Страхотно — отвърнах аз, без да се впечатля.

— Сега пък какво не е наред, чирако?

— Мислех си, че се опитваме да не привличаме ненужно вниманието.

— Не се тревожи, момче.

— Да не се тревожа? Тръгнали сме да се срещнем с един девол уж под секрет, а ти сякаш си решил да накараш куцо и сакато да ни забележат и да разберат къде сме се запътили.

— Слушай, Скийв, как обикновено се държат хората, когато влязат в нов град?

— Не знам — признах. — Не съм бил в чак толкова много градове.

— Добре, тогава да ти нахвърля картинката. Действително всички пришълци искат да ги забележат. Разиграват разни сцени и вдигат бая шум. Зазяпват се по жените и махат с ръце на хора, дето никога преди туй не са виждали.

— Но ние тъкмо това правим.

— Точно така! Сега разбра ли?

— Не.

Аахз изпусна ядна въздишка.

— Хайде, момче. Помисли малко, няма да те заболи. Двамата се държим като всеки друг, който се разхожда в непознат град, тъй че никой няма да ни погледне втори път. Няма да ни обърнат повече внимание, отколкото обръщат на всички останали. Е, ако последваме предложението ти и вземем да се движим крадешком из улиците, без да говорим с никого и без да се интересуваме от нищо, и ако наистина много здраво се опитваме да минем незабелязани, тогава всеки срещнат и на шурея му шуренайката ще се вторачат в нас, мъчейки се да разберат какво сме си наумили. Сега схващаш ли?

— Аз… така мисля.

— Хубаво… защото ей я там нашата мишена.

Примигнах и погледнах накъдето сочеше протегнатия му пръст. Магазинът се бе притаил между една ковачница и изложените на показ изделия на някакъв кожар. Както казах, градският живот бе нов за моя милост, но пак бих познал, че това е дюкян на търговец на килими, дори и да не беше украсен с голям надпис, оповестяващ този факт. Цялата му предна страна бе щедро изрисувана с ярки геометрични фигури, които очевидно трябваше да имитират шарките на тъканите вътре. Предполагам, че е било направено с цел да създава впечатление за богатство и процъфтяване, ала според мен беше непростимо крещящо и бедно.

Разговорът така ме бе погълнал, че за миг бях забравил нашата мисия. Но сега, когато магазинът се оказа насреща ни съвсем близо, всичката ми нервност се възвърна стремглаво.

— Какво ще правим, Аахз?

— Ами най-напред бих желал да пийна нещо.

— Да пийнеш?

— Точно така. Ако си въобразяваш, че смятам на празен стомах да си меря акъла с един девол, по-добре си докарай някоя нова мисъл.

— Да пийнеш? — повторих аз, обаче демонът вече бе закрачил целеустремено към близката кръчма. Не ми оставаше нищо друго, освен да го последвам, водейки еднорога.

Заведението бе доста неугледно дори за моето селяшко око. Избеляло чергило хвърляше сянка върху няколко скупчени изподраскани дървени маси. Рояк мухи бръмчаха около котката, която спеше на една от масите… или поне на мен ми се щеше да вярвам, че спи.

Докато привързвах рогатия звяр към подпорка на платнището, чух как Аахз ревна на кръчмаря да донесе две от най-големите си бутилки с вино. Въздъхнах — вече започвах да се отчайвам, че люспестият някога напълно ще се приспособи към своята старческа маскировка. Онзи обаче, изглежда, не усети никакво противоречие между външния вид на Аахз и пияндурските му навици. Хрумна ми, че первектът може и да е прав с шантавата си теория за това как да останеш незабелязан. Навярно градските люде бяха обръгнали от гръмогласни груби индивиди на всякаква възраст.

— Сядай, Скийв — изкомандва моят спътник. — Изнервяш ме, като ми висиш така над главата.

— Мислех, че ще идем да поприказваме с девола — измрънках аз, изхлузвайки се надолу в стола си.

— Спокойно, момче. Няколко минути повече или по-малко нямат кой знае какво значение. Освен туй я гледай!

В магазина за килими тъкмо влизаше млада, добре облечена двойка.

— Видя ли? И бездруго не бихме могли да свършим каквато и да е работа. Поне докато не си тръгнат. Този разговор, дето ни чака, не трябва да се води пред свидетели. Ахх!

Кръчмарят пристигна и с помътнял поглед дрънна две бутилки вино на масата.

— Най-сетне! — отбеляза Аахз, като сграбчи по шише във всяка ръка и незабавно пресуши едното. — Няма ли да пийнеш нещо, момче?

Отмятане на главата и втората бутилка бе опустошена.

— Докато моят приятел тук намисли какво да избере, донес’ ми още двенки… и този път гледай да са с прилична големина, та ако ще и в кошница да ги домъкнеш!

Кръчмарят се оттегли видимо потресен. Аз не бях, разбира се. Вече бях ставал свидетел на алкохолните възможности на Аахз, изумителни в една епоха, известна с яките си пиячи. Обстоятелството, което ме пораздразни, бе, че оня се изниза, без да вземе моята поръчка.

Накрая си получих бутилката вино — колкото да открия, че стомахът ми е прекалено нервен, за да я приеме с готовност. В резултат се ориентирах да отпивам по малко, по малко. Не и Аахз. Той продължи да ги обръща с обезпокояваща скорост. Пи доста време. Фактически седяхме близо час, а от двойката, която бе влязла в магазина, все още нямаше и следа.

Най-подир демонът почна да става нетърпелив.

— Чудя се какво ли ги забави толкова — измърмори той.

— Може би им е трудно да вземат решение — предположих.

— Я стига бе, момче. Дюкянът не е чак толкоз голям. Не може да има кой знае какъв избор.

Довърши остатъка от виното и се изправи.

— Достатъчно чакахме — заяви. — Хайде да разтъркаляме шоуто.

— Ами онази двойка? — напомних му аз.

— Просто ще ни се наложи да ги подтикнем… хм, да приключат работата си някак по-бързичко.

Това ми прозвуча леко зловещо, пък и зъбатото ухилване на Аахз бе допълнително доказателство, се задава нещо неприятно.

Таман се наканих да го заразубеждавам и той отвори такава крачка да пресича улицата, че ме остави сам като бастун в пустиня. Разбързах се да го догоня и насред суматохата зарязах еднорога. Въпреки туй не успях да го стигна, преди да влезе в килимарския магазин.

Рипнах вътре след него, опасявайки се от най-лошото. Оказа се, че не е имало за какво да се тревожа. Ако се изключи собственикът, помещението бе празно. От двойката нийде нямаше и следа.