Още един прекрасен мит

ГЛАВА ВТОРА:

Веднъж в гората се озовах лице в лице със свирепа змиекотка. Друг път се сблъсках с паякомечка. Сега, застанал срещу един демон, реших да се държа по същия начин, който ме бе спасил при гореупоменатите положения. Застинах на място. Или поне (като се обръщам назад) ми е приятно да си мисля, че това е била преднамерена, добре, пресметната реакция.

Демонът разтегли устни, откривайки две редици остри като игли зъби.

Почудих се дали да не променя избрания способ на действие; накратко, запитах се дали да не припадна.

Гостът прекара пурпурен език по бърните си и бавно започна да протяга ноктеста ръка към мен. Е, туй вече свърши работа! Поех заднишком, но не с котешки грациозен скок, а драскайки на четири крака. Удивително е колко бързо можеш да се придвижваш така, когато си подходящо вдъхновен. Изхитрих се здравата да се изпотя, преди яко да си тресна главата в стената.

— Гааахх… — рекох. Може и да не изглежда Бог знае какво, ала тогава бе най-спокойният израз на болка и ужас, за който успях да се сетя.

При този мой изблик мъжът като че се задави. Нададе няколко накъсани рева, па взе да се смее. Смехът му не беше някакво ниско, заплашително хихикане, а чистосърдечният ентусиазиран кикот на човек, току-що видял нещо истерично забавно.

Това ми се стори хем обезпокоително, хем дразнещо. Дразнещо, понеже у мен нарастваше подозрението, че причината за веселостта му съм аз; обезпокоително, защото… ами… той беше демон, а пък те, демоните, са…

— Коравосърдечни, злобни и кръвожадни — изпъшка през смях отвъдният гост, сякаш бе прочел мислите ми. — И ти наистина се хвана на въдицата, нали, момче?

— Извинявай, какво рече? — вдигнах рамене, тъй като нищо друго не ми хрумна.

— Нещо слухът ти да не е наред? Казах „коравосърдечни, злобни…“.

— О, чух те. Просто се питах какво имаш предвид.

— Имах предвид, че (бас държа!) си се изплашил до смърт от няколко добре подбрани думи на моя уважаван колега — и махна с палец през рамо към тялото на Гаркин. — Съжалявам за драматизма. Почувствах, че за да стане по-светъл един иначе трагичен момент, ще е нужно мъничко комично облекчение. Сега разбираш ли?

— Комично облекчение?

— Е, всъщност не можех да пропусна сгодния случай. Само да си беше видял физиономията.

Ухили се, излезе от пентаграмата и бавно заоглежда помещението.

— Значи туй било новото местенце на Гаркин, а? Ама че кочина. Кой би си помислил, че ще стигне дотук?

Да кажа, че бях объркан, ще е живо недооценяване. Не бях сигурен как би следвало да се държи един демон, ала положително не беше по тоя начин.

Можех да се втурна към вратата, но не изглеждаше да се намирам в непосредствена опасност. Или това странно същество не възнамеряваше да ми причини нещо лошо, или бе уверено в способността си да ме спре, дори и да се опитам да офейкам. За благото на нервната ми система реших да приема първата хипотеза.

Демонът продължаваше да се озърта в колибата, а аз оглеждах него. Бе хуманоид; сиреч имаше две ръце, два крака и една глава. Беше нисък, но яко сложен — малко по-широк в раменете от обикновен мъж и много мускулест, — само че не можех да го нарека човек. Искам да уточня, че рядко се срещат лишени от косми хора с тъмнозелени люспи, покриващи тялото им, и заострени уши, плътно прилепнали към скулите. Реших да рискувам с друг въпрос.

— А-а, извинявай…

— Да, момче?

— Ами ти наистина си демон, нали?

— М-м? О, да, мисля, че би могъл да го кажеш и така.

— Тогава, ако не възразяваш, да те попитам, защо не действаш като демон?

Зеленият гост ми хвърли възмутен поглед, после с мъченически жест вдигна глава към небето.

— Аман от критици. Слушай к’во, момче, щеше ли да си по-щастлив, ако ти бях прегризал гръкляна със зъби?

— Е, не, но…

— Виж, щом си задаваме такива въпроси, ти пък кой си? Някой невинен свидетел или си дошъл заедно с убиеца?

— Ето с кого съм — побързах да отвърна, като насочих треперещ пръст към тялото на Гаркин. Тая приказка за прегризването на гръцмуля пак ме изправи на нокти. — Или най-малкото бях с него, тоест с магьосника. Онзи го викна… него!… Аз съм… аз му бях ученик.

— Да не се майтапиш? Чирак на майстор Гаркин? — той започна да се приближава към мен и протегна ръка. — Драго ми е да… к’во има?

Щом люспестият тръгна към моя милост, взех да се дърпам назад. Опитах се да го направя между другото, но той го забеляза.

— Ами… щото… ти си демон.

— Аха. И?

— Ммм… Уф, смята се, че демоните са…

— Я се успокой, бе момче. Аз не хапя и съм стар авер на Гаркин.

— Не каза ли, че си демон?

— Точно тъй. Идвам от инакво измерение. Дименционен пътешественик съм или, за краткост, демон. Загря ли?

— Какво ще рече „дименционен“?

Посетителят се начумери.

— Сигурен ли си, че си бил калфа на Гаркин? Имам предвид, той не ти ли е разправял нещичко за дименциите?

— Да — отговорих. — Искам да кажа, нищо. Аз съм му чирак, но магьосникът никога не е обелвал зъб за демон-циците.

— Произнася се дименции — поправи ме той. — Добре де, думата означава друг свят… всъщност един от няколкото светове, които съществуват едновременно с този тук, само че в различни равнини. Разбираш ли?

— Не — признах си без увъртане.

Люспестият мъж кимна:

— Хубаво. Просто приеми, че не съм от тоя на свят, и от друго измерение. Та значи там аз съм магьосник също като Гаркин. Имаме си собствена програма за обмен на кадри, така че можем да се призоваваме един друг през бариерата, за да впечатляваме евентуалните си чираци.

— Доколкото разбрах, ти каза, че си бил демон — вметнах подозрително.

— И още съм. Слушай, момче. В моя свят ти щеше да бъдеш демон, само че в настоящия момент аз се намирам в твоя, ето защо аз съм демонът. Ясно ли ти е най-после?

— Според мен ти спомена, че си бил магьосник.

— Не мога да повярвам! — отправи гневния си призив към небето гостът. — Стоя тук и споря с някакъв пишман калфа… Чувай бе, младо.

И той отново ме прониза с поглед.

— Я да опитам другояче. Желаеш ли да ми стиснеш ръката, или да взема да ти изтръгна сърцето?

След като постави въпроса по този начин… Искам да кажа, че когато за миг побесня и започна да крещи, съвсем ми заприлича на Гаркин. Това придаде достоверност на претенциите му за приятелство с бившия ми учител. Поех протегнатата десница и внимателно я раздрусах.

— Аз съм… Наричам се Скийв.

Хватът му бе студен, но здрав. Всъщност толкова здрав, че се оказа невъзможно да издърпам ръката си тъй бързо, колкото ми се щеше.

— Драго ми й да се запознаем, момче. Аз пък съм Аахз.

— Оз?

— Нищо общо.

— Общо с какво?2 — запитах, ала той отново се бе върнал към огледа на стаята.

— Е, тук определено няма кое да предизвика алчността на съществата от неговия род. Ранно примитивно, дълготрайно, но не е нещо, дето много да се търси.

— На нас ни допадаше — рекох твърде напушено. Сега, когато уплахът ми вече бе отминал, насмешката в гласа му не ми хареса. Колибата не беше кой знае какво и аз не се възторгвах прекалено от нея, обаче не понасях критикарството му.

— Не се люти, момче — спокойно каза Аахз. — Просто търся мотив.

— Мотив ли?

— Причина някой да очушка стария Гаркин. Не си падам особено по отмъщенията, но ми беше другар по пиячка и затова любопитството ми е възбудено.

Той прекъсна огледа на стаята, за да се обърне към мен:

— Ами ти, Скийв? Сещаш ли се нещо? Да е съблазнил някакви пищни доячки или да е изментил някои фермери? Разбираш ли, ти също си заинтересован. Може да се окажеш следващата мишена.

— Нали тоя, който го направи, е мъртъв — аз посочих обгорялата купчина на пода. — Това не приключва ли историята?

— Събуди се бе, момче. Не видя ли златния плащ? Тук е замесен професионален убиец. Някой го е наел и този някой би могъл да наеме и друг.

По гърба ми полазиха студени тръпки. Наистина не ге бях сетил за подобен развой на събитията. Започнах да ровичкам из паметта си за някакъв ключ.

— Ами-и… той спомена, че го е пратил Исстван.

— Що е туй „Исстван“?

— Че не… чакай малко, Аахз. Ти какво искаше да кажеш с това, че съм можел да бъда следващата мишена?

— Хитро, а? — гостът беше вдигнал въпросния златен плащ. — Подплатен и напълно обратим. Винаги съм се чудил как тъй никой не ги забелязва, докато не бъдат готови да нападнат.

— Аахз…

— Мммм? О, не съм искал да те плаша. Само че ако някой тип е обявил ловния сезон за магьосници и по-специално за Гаркин, ти би могъл да имаш известни… Хоп-па-а, туй пък какво е?

— Кое по-точно? — запитах, опитвайки се да зърна онова, което бе намерил.

— Ето — кимна той и повдигна високо плячката си. — Май аз не съм единственият демон наоколо.

Беше глава, очевидно принадлежаща на убиеца. Бе лошо обгоряла и на няколко места се провиждаше костта. Натуралното ми отвращение от гледката се усложняваше от някои очебийни черти. Брадичката и ушите на главата бяха естествено заострени, а от челото й стърчаха два къси, тъпи рога.

— Дявол! — възкликнах ужасен аз.

— Какво? О, девол. Не, този не е от Дева, този е от Импер. Имп. Гаркин на нищо ли не те е научил?

— Хайде сега пак — въздъхнах, но Аахз намръщено изследваше находката.

— Въпросът е кой може да е толкоз тъп, че да наеме като убиец някой имп. Единственият, за когото се сещам, е Исстван, обаче това е невъзможно.

— Но тъкмо той го е сторил. Не помниш ли? Обясних ти…

— Мисля, че рече „Исстван“.

— Точно така! Чакай малко. Как го каза?

— Казах Исстван. Не схващаш ли разликата?

— Не — признах.

— Хммм… сигурно е прекалено фина, за да я улови човешко ухо. Както и да е, няма значение. Впрочем това променя всичко. Ако Исстван се е захванал за старите си номера, не ни остава никакво време за губене. Ей! Я почакай секунда. Какво виждаме тук?

— Арбалет — отбелязах.

— С топлочувствителни бронепробиващи стрели? Нима е нормално за тоя свят?

— Топлочувствителни…

— Няма нищо, момче. Не мисля, че е тъй. Е, това вече решава въпроса. По-добре бързо да проверя тази работа.

Той закрачи към пентаграмата. Изведнъж разбрах, че се кани да замине.

— Хей! Чакай мъничко! Какво става?

— Ще отнеме много време да ти обясня, момче. Може би някой друг път пак ще се срещнем.

— Но ти подхвърли, че аз мога да се окажа мишена!

— Аха, така се очертава. Виж к’во, плюй си на петите и навярно няма да те открият, преди всичко да е свършило.

Главата ми се завъртя. Събитията се случваха прекалено бързо, за да ги обмисля добре. Все още не знаех кой или какво е този демон и дали би следвало да му се доверявам, ала едно ми беше ясно. Там, където очевидно бях извън всяка класация, той бе най-близкото нещо до съюзник.

— Не искаш ли да ми помогнеш?

— Нямам време. Трябва да тръгвам.

— Не мога ли да дойда с тебе? А, Аахз?

— Само ще ми се пречкаш, дори току-виж ме убили заради твоя милост.

— Но без теб ще убият мен!

Бях отчаян, обаче люспестият не се впечатли.

— Едва ли. Чуй, младок. Наистина трябва да вървя, но просто за да разбереш, че мисля… че ще оцелееш, ще ти покажа един малък номер, който можеш да използваш някой път. Виждаш ли всичките тия говна, дето Гаркин ги е впрегнал, та да ме прекара през бариерата? Е, от тях няма нужда. Гледай внимателно и ще ти демонстрирам как го правим, когато нашите чираци не ни зяпат.

Исках да изкрещя, да го накарам да спре и да ме изслуша, но той вече бе започнал. Разпери ръце на височината на раменете, пое дълбоко въздух и плесна с длани.

Нищо не се случи.