Още един прекрасен мит

ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА:

Почесах се и запитах:

— Вече можем ли да тръгваме?

— Още не, момче. Ще изчакаме, докато мине поне един ден, след като светлините угаснат.

— Искаш да кажеш, поне един час.

— К’вото ще да е. Сега млъквай и продължавай да наблюдаваш.

Ние дебнехме в глухия сокак от другата страна на улицата, където бе магазинът на Фръмпъл. Макар да смятахме, че сме в безопасност с новите си дрехи, не ми беше приятно да се връщам в същия град, в който ме бяха обесили. Трудно е да опишеш това чувство на човек, дето никога не го е изпитвал. Пък и беше странно отново да съм с Аахз, щом вече бях свикнал с идеята, че е мъртъв.

Очевидно вратните мускули на первектите са значително по-здрави от тези на хората. Моят другар просто си бе напрегнал жилите и те му бяха осигурили достатъчна опора, за да попречат на клупа да прекъсне достъпа на въздух.

Като любопитен щрих Аахз ме информира в добавка, че неговите люспи дават по-солидна защита, отколкото повечето ризници от метални пръстенчета или брони от плочки, каквито се намират в това измерение. Веднъж бях чул, че демоните можели да бъдат унищожени единствено със специално конструирани оръжия или чрез изгаряне. Изглежда, древните легенди наистина са имали някаква фактическа основа.

— Добре, момче — прошепна первектът. — Струва ми се, че изчакахме достатъчно.

Той се измъкна от сокака и ме поведе в широк кръг около магазина, като спря едва когато отново се върнахме към изходната точка на маршрута ни.

— Е, к’во мислиш, чирако?

— Нямам представа. Какво търсим?

— Я пак ми разкажи как си искал да станеш крадец — въздъхна Аахз. — Слушай, момче. Наблюдаваме нашата специална мишена. Така ли е?

— Така — кимнах аз, щастлив, че съм в състояние да се съглася с нещо.

— Хубаво. Колко входа и изхода от този магазин виждаш?

— Само един. Оня оттатък улицата.

— Правилно. Сега разсъждавай. Как смяташ, че ще проникнем там?

— Не зная — признах си честно.

— Хайде, момче. Ако съществува един вход…

— Искаш да кажеш, че направо ще влезем през предната врата?

— Защо не? Оттук изглежда, че тя е отворена.

— Ами… щом ти го предполагаш, друже. Аз просто си мислех, че ще е по-трудно.

— Ауу! Никой не е рекъл, че ще е лесно. Само защото вратата е отворена, не означава, че всъщност е отворено.

— Това не го разбрах съвсем, Аахз.

— Размърдай си мозъка, момче. Искаме да нападнем един девол, нали? Той има достъп до всякакви магии и джунджурии. Сега какво ще кажеш да затвориш очи и пак да погледнеш същата тази врата?

Направих го, без да се туткам. Незабавно в ума ми изскочи образът на светеща клетка, която напълно обгръщаше магазина.

— Фръмпъл е издигнал някаква защита — информирах аз моя партньор.

Сетих се, че едва преди няколко седмици щях да гледам на такава конструкция с благоговение. Днес я приемах като относително нормална — просто още едно препятствие за преодоляване.

— Опиши ми я — просъска Аахз.

— Ами-и… ярка е… белезникаво-пурпурна… има редуващи се прътове и напречници, които образуват квадрати, големи горе-долу колкото длан.

— Само входа ли обхваща тази защита, или целия магазин?

— Целия магазин. Покривът е под нея, а прътите влизат право в земята.

— Хм. Е, ще трябва някак да минем през полето й. Слушай, момче. Време е за нов бърз урок.

Отворих очи и пак се взрях в дюкяна. Сградата ми се виждаше също тъй безобидна, каквато беше, докато я обикаляхме. Разтревожих се, че не мога да почувствам присъствието на решетката така, както усещах нашите собствени щитове.

— Какво е това, Аахз? — попитах обезпокоен.

— Хмм? О, това е преграда — като онези, които използваме, обаче още по-гадна.

— Кое й е по-гадното?

— Ами този вид щитове, дето те научих да изграждаш, представляват една система за ранно предупреждение и кажи-речи нищо друго. Като те слушам, онова което е приложил Фръмпъл, може да стори значително повече. Не само че ще те убие, но и ще те разкъса на парченца, по-малки дори от прашинки. Нарича се дезинтеграция.

— И ние ще минем през нея? — вдигнах рамене недоверчиво.

— След като вземеш своя бърз урок. Сега помниш ли ония упражнения с перцето? Как да увиваш ума си около него, за да го контролираш?

— Аха — рекох аз озадачен.

— Е, искам да направиш същото, обаче без перцето. Престори се, че държиш нещо, което не е там. Оформи енергиите в тръба.

— После какво?

— После пъхаш устройството в един от квадратите на клетката и го разширяваш.

— И това е всичко?

— Именно. Хайде, опитай.

Затворих очи, сетне се пресегнах с ума си. Избрах си някакъв квадрат в центъра на отворената врата, пъхнах моята мисловна тръба и взех да я разширявам.

Щом тя докосна прътите, образуващи правоъгълника, усетих сърбеж и физически натиск, сякаш се бях сблъскал с материален предмет.

— Леко, момче — ласкаво каза Аахз. — Искаме само да поогънем туй чудо, а не да го счупим.

Продължих да работя с тръбата. Прътите бавно поддадоха, докато не допряха следващите. Тогава отново изпитах парливия сърбеж и допълнителна съпротива.

— Запомни, Скийв. Щом влезем вътре, не бързай. Изчакай очите ти да се приспособят към тъмнината. Не ни е нужно да предупреждаваме Фръмпъл, като се препъваме и събаряме разни вещи.

Сега вече трябваше да се напрягам. Моето устройство бе стигнало до друга рамка от защитата, така че натисках навън общо дванайсет пръта.

— Направи ли я най-после? — шепотът на Аахз звучеше тревожно.

— Само една секунда… Да!

Ето че тръбата стана достатъчно широка, за да пропълзим през нея.

— Сигурен ли си?

— Да, приятелю.

— Добре. Води, момче. Аз съм след теб.

Много странно, ала не усетих никое от моите обичайни съмнения, когато смело закрачих през улицата към магазина. Явно доверието в собствените ми способности растеше, защото дори не се поколебах, започвайки да лазя из тръбата. Единственият ми лош момент беше, щом отведнъж осъзнах, че пъпля във въздуха на около фут над земята. Явно бях поставил устройството малко височко, но нямаше значение. То се държеше! Следващия път щях да знам.

Измъкнах се от края на енергийния ръкав и се озовах във вътрешността на дюкяна. Докато изчаквах очите ми да се нагодят към мрака, чувах меките звуци от преминаването на Аахз след мен.

— Дръпни се от вратата, момче — прошепна демонът току над ухото ми, когато се изправи навън. — Застанал си на осветено от луната петно. И сега можеш да разрушиш тръбата.

— Ясно.

Надлежно уведомен, аз се изместих от лунната светлина. Беше ми приятно да забележа обаче, че освобождаването от онзи ръкав не предизвика значителна промяна в умствената ми стабилност. Бях се усъвършенствал до степен да правя по-трудни неща с по-малко енергия, отколкото когато начевах. Наистина започвах да се чувствам като магьосник.

Зад гърба си дочух лек шум и извих врат да погледна. Аахз тихичко придърпваше завесите над вратата. Аз безжалостно се усмихнах на себе си. Хубаво! Не ни трябваха свидетели.

Очите ми вече почти се бяха пригодили. Различавах форми и сенки сред мрака. В ъгъла имаше тъмна купчина, която дишаше тежко. Фръмпъл!

Усетих длан на рамото си. Люспестият показа една лампа върху близката маса и вдигна четири пръста.

Кимнах и бавно започнах да броя до четири. Когато стигнах последното число, насочих бърза искра енергия към лампата и фитилът й се запали, за да освети вътрешността на магазина.

Моят спътник бе коленичил с нож в ръка до Фръмпъл. Очевидно беше успял да намери в тъмното поне някои от нашите оръжия.

Ето че собственикът приседна, примигвайки, сетне замръзна на място. Върхът на Аахзовия нож витаеше на косъм от гърлото му.

— Здрасти, Фръмпъл — усмихна се той. — Помниш ли ни?

— Вие! — ахна деволът. — Смяташе се, че сте мъртви.

— Мъртви ли? — измърка Аахз. — Как може да ни се случи нещо лошо, щом добричкият стар приятел Фръмпъл ни помага да се смесим с гражданите?

— Господа! — изпищя нашата жертва. — Изглежда, че е станала грешка!

— Вярно — отбелязах аз. — И я направи ти.

— Вие не разбирате! — настоя Фръмпъл. — Бях изненадан и ужасѐн, когато чух за вашата смърт.

— Аха, ние също не бяхме много щастливи.

— После, Скийв. Слушай, деволе. В тоя миг и двамата имаме възможността и основанието да те убием. Така ли е?

— Но аз…

— Питам: така ли е?

Аахз премести ножа тъй, че върхът се впи в кожата около гърлото на Фръмпъл.

— Така е! — прошепна търговецът, сетне преглътна мъчително.

— Добре тогава — Аахз отстрани сечивото и го затъкна в своя пояс. — Сега дай да си поговорим делово.

— Аз… аз не проумявам — заекна Фръмпъл, като си потриваше гръцмуля с ръка, сякаш да се увери сам, че той все още е там.

— Което ще рече — обясни первектът, — че искаме твоята помощ повече, отколкото търсим отмъщение. Обаче не се успокоявай прекалено много. Изборът не беше твърде лесен.

— Ама аз… разбирам те… Ясно, какво мога да направя за вас?

— Стига, Фръмпъл. Можеш да изпълниш първоначалната ни сделка. Трябва да признаеш, че оставихме една адски добра фалшива следа за онези двама бегълци. Вече е твой ред. Просто възстановяваш способностите ми и ние си отиваме.

Деволът пребледня или най-малкото си смени боята от червена на розова.

— Не мога да го сторя! — възкликна той.

— Какво-о?

Ножът отново се появи в ръката на Аахз като по магия.

— Слушай сега, двулични беглецо. Или ще върнеш моите вълшебни умения, или…

— Ти не разбираш — умоляващо произнесе Фръмпъл. — Нямам предвид, че не искам да възстановя способностите ти; имам предвид, че не мога. Не знам кое не е наред при теб, нито как да го оправя. Точно затова ви подредих да се срещнете с тълпата. Боях се (както ви казах и по-рано), че няма да ми повярвате. Твърде много време прахосах да се настаня тук, за да рискувам един недоволен клиент да разкрие на всички кой съм. Съжалявам… наистина съжалявам и зная, че вероятно ще ме убиеш, но не съм в състояние да ти помогна!