Още един прекрасен мит

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА:

— Хммм… Е, не е костюм за скокове, ушит от някой майстор, но ще трябва да свърши работа.

Опитвахме се да екипираме Аахз с комплект дрехи и той наблюдаваше резултатите в откритото от него помътняло малко огледало, като го въртеше ту насам, ту натам, за да види на части отражението си.

— Ако можехме да намерим нещо в друг цвят, а не в такова ужасно кафяво. Пфу!

— Това е всичко, което имаме тук.

— Сигурен ли си?

— Положително. Разполагаме с две ризи, и двете кафяви. Ти си облякъл едната, аз нося втората.

— Хммм — проточи отново гостът, изучавайки ме въпросително. — Може би щях да изглеждам по-добре с по-светлата дрешка, не мислиш ли? О, хайде, за туй можем да си поговорим и по-късно.

Вниманието, което отдаваше на външния си вид, ми бе забавно. Искам да кажа, че едва ли смяташе да се срещне с някого. Гледката на един зелен люспест демон би разстроила мнозина от местните жители, независимо от факта как е облечен. Засега обаче намирах, че ще е най-разумно да си трая и да се отнасям със снизхождение към неговите усилия.

Всъщност този комплект му стоеше доста прилично. Ръкавите се оказаха възкъсички заради дължината на ръцете му, но съвсем малко, тъй като аз бях по-висок и с това наваксвах повечето сантиметри от разликата. Наложи ни се да отрежем част от крачолите на панталоните, за да не личи, че краката на госта са по-къси, ала самите панталони (както впрочем и ризата) не му бяха прекалено тесни. Дрехите си ги бях кроил собственоръчно и те висяха малко като чувал — поне докато бяха върху мен. Шивашкият занаят не е най-силната ми страна.

Аахз беше нахлузил обувките на Гаркин, които му прилепнаха изненадващо добре. Понечих да протестирам, но той изтъкна, че майсторът вече не може да ги използва, а пък ние можем. Нарече го прагматизъм. Ситуационна етика. Заяви, че щяла да ни бъде от голяма полза, ако не на шега съм решил да ставам магьосник…

— Хей, момче — гласът на демона прекъсна размишленията ми. Той изглеждаше увлечен в тършуване из различните ракли и кухненски шкафове в колибата. — Няма ли тук нещо като оръжия?

— Оръжия?

— Да, разбираш ли, от ония работи, дето са убили стария Гаркин. Мечове, ножове, лъкове и прочие.

— Знам какво представляват. Просто не очаквах, че уважаемият господин Аахз ще се заинтересува от тях, нищо повече.

— Защо не?

— Ами-и… струва ми се, ти каза, че си бил магьосник.

— О, нали няма пак да минаваме през това, а, момче? Пък и какво общо има с последния ми въпрос?

— Виждаш ли, никога не съм познавал магьосник, който да използва други оръжия освен своите вълшебни способности.

— Наистина ли? И колко такива колеги познаваш?

— Един — признах аз.

— Страхотно. Слушай, чирако, ако старият Гаркин не е бил склонен да употребява оръжие, това си е негов проблем. Що се отнася до мен, аз бих искал няколко. Нали забелязваш, че в момента майстор Гаркин лежи мъртъв?

С подобна логика е трудно да се спори.

— В добавка — продължи той — действително ли желаеш да се захванеш с Исстван и неговата хайка, без да имаме нещо повече освен твоите магии и моята ловкост?

— Ще ти помогна в търсенето.

Започнахме да тършуваме за оръжия, но като се изключи арбалетът, с който бе убит Гаркин, не намерихме кой знае какво. От по-голямата ракла извадихме меч, в чиято ръкохватка бяха инкрустирани скъпоценни камъни, а върху работния тезгях на домакина открихме два ножа — единият с бяла дръжка, другият с черна. Ако не броим споменатото, в колибата нямаше нищо, което дори донякъде да прилича на бойна принадлежност.

Аахз не изпадна във възторг.

— Не мога да повярвам. Някакъв меч със скапано острие, лош баланс и фалшиви камъни в ефеса и две ножлета, дето не са точени, откакто са направени. Всеки, който стопанисва оръжията си по такъв начин, трябва да бъде пронизан с шиш.

— Него го пронизаха.

— Съвсем вярно. Е, щом това е всичко, което имаме, значи се налага да използваме този материал.

Той препаса меча на хълбок и затъкна ножа с бялата дръжка в своя колан. Помислих, че ще ми даде другия с черната ръкохватка, но вместо туй Аахз се наведе и го пъхна в обувката си.

— Аз няма ли да получа някакво оръжие?

— Можеш ли да си служиш с него?

— Ами… Ако…

Демонът продължи заниманията си. Под ризата ми, закрепен в собствения ми колан, носех малък резач, с който дерях дребния дивеч. Дори и за моето неопитно око бе ясно, че той е по-качествен от двата ножа, които Аахз току-що беше заграбил. Реших да не привличам вниманието му към темата.

— Добре, Скийв. Дядката къде си криеше парите?

Показах му. Един от камъните на камината бе разхлабен и отдолу измъкнахме семпла кожена кесия. Той подозрително се взря в посипалите се върху дланта му монети.

— Момче, я ме светни дали не бъркам. В това измерение медта и среброто не струват особено много, нали така?

— Ами среброто е донякъде ценно, но не се уважава толкова като златото.

— Тогава защо ни е тази ярма за пилета? Къде са истинските пари?

— Никога не сме държали кой знае колко.

— Я стига… През живота си не съм виждал магьосник, който да не е скътал нейде някой вързоп. Това, че Гаркин изобщо не е харчил, съвсем не означава, че не е притежавал богатство. Хайде размисли. Не си ли забелязвал тъдява нещо златно или със скъпоценни камъни?

— Ех, има няколко вещи, обаче те са защитени с проклятия.

— Момче, я поразсъждавай още малко. Ако ти беше някоя изкуфяла стара развалина, която не може да се измъкне и от книжна торба, как щеше да си пазиш съкровищата?

— Не зная.

— Браво бе. Ще ти обясня, след като ги съберем.

На бърза ръка натрупахме връз масата скромна купчинка трофеи — повечето от тях предмети, към които дълго време се бях отнасял със страхопочитание. Тук личаха една златна статуетка на мъж с лъвска глава, Трите перли на Кроул, тежковат златен медальон (слънце, част от лъчите на което липсваха) плюс пръстен с голям камък. Него, разбира се, свалихме от десницата на Гаркин. Аахз вдигна медальона нагоре.

— Ето ти пример за онова, дето намеквах току-що. Предполагам, че знаеш някаква история как точно са изчезнали тези бляскави лъчи?

— Да, господине — казах аз. — Имало едно загубено племе, което обожествявало огромна змийска жаба…

— Прескочи го. Това е класически номер. Занасяш златцето си на някой занаятчия и го накарваш да го оформи с множество ситни издатъци като пръсти, спици или… — той вдигна още по-високо украшението — слънчеви стрелички. Така съчетаваш най-доброто от два свята. Първо, разполагаш с нещо мистично и свръхестествено; добавяш тъмна история с призраци и вече никой не се осмелява да го докосне. Второ, това си има предимството, че ако са ти нужни малко пари в наличност, просто ще отчупиш едно пръстче или лъч и ще го продадеш на цената на златото. Вместо да загуби стойност, остатъкът я увеличава заради своята митична биография и чудноватите обстоятелства — естествено напълно измислени, — при които е бил потрошен.

Много странно, обаче не бях изненадан. Бях започнал да се питам дали нещо от онова, което ми е разправял майстор Гаркин, е истина.

— Значи нито един от тия предмети не крие в себе си някаква реална магическа сила или проклятие?

— Не, не съм теглил такъв извод. Понякога човек се натъква на същинска находка, но обикновено те са твърде малко и не се срещат често.

— Само че как можеш да различиш натуралния образец от фалшификата?

— От въпроса ти схващам, че Гаркин не те е научил да виждаш аурата. Е, това обяснява ситуацията. Вероятно се е боял, че ще вземеш съкровището му и ще избягаш. Хубаво, момче. Време е за първия ти урок. Случвало ли ти се е да сънуваш с отворени очи? Нали разбираш: просто да зяпнеш нещо и да оставиш ума си да витае?

Аз кимнах.

— Добре, ето какво искам да направиш. Смъкни се в стола, докато главата ти дойде почти на едно равнище с масата. Така се ядва. Удобно ли ти е? Чудесно! Сега ти препоръчвам да гледаш над тази маса в стената. Не се съсредоточавай в нея, ами отпусни акъла си да скита на свобода.

Сторих, както ми каза. Беше трудно да не спра око в определена точка, тъй че насила накарах своя мозък да блуждае. За какво да се заловя все пак? Я да видя какви мисли ми идваха, когато едва не запалих свещта. О, да. Аз съм Скийв. Аз съм могъщ и моята енергия нараства с всеки изминал ден. Усмихнах се на самия себе си. С помощта на демона скоро ще стана много вещ магьосник. И туй ще бъде само началото. После…

— Хей! — викнах, като се изправих в стола си.

Аахз трепна.

— Какво видя?

— Беше… ами май нищо.

— Я не ми вади душата, момче. И не ме лъжи.

— Просто за секунда ми се стори, че забелязвам нещо като червено сияние около пръстена, но щом погледнах право в него, то изчезна.

— Пръстенчето на Гаркин, м-м? Има смисъл. Е, това да е. Другите джунджурии трябва да са си наред.

Насмете голямата част от намереното в една торбичка. Върху масата остана само бижуто с камъка.

— Какво беше?

— Кое? Ах, онова, което си мярнал ли? Било е аура. Повечето хора я излъчват. Някои места — също, а иначе си е сигурен белег, че даден предмет е наистина магически. Готов съм да се обзаложа, че нашият Гаркин е използвал пръстена, за да опече нападателя.

— Няма ли да го вземем с нас?

— Умееш ли да контролираш такова чудо?

— Ами-и… не.

— Нито пък аз. Последното, дето ни трябва да носим на път, е пръстен, който изхвърля огън. Особено ако не знаем как се задейства. Зарежи го. Може би другите ще го намерят и ще го насочат към себе си.

Той пъхна торбичката в своя кожен колан.

— Че кои други? — подпитах за всеки случай.

— Мммм? А, другите убийци.

— Аахз, не разбирам. Какви други убийци? — опитах се запазя спокойствие, но нещо не успях.

— Точно тъй. Ти за пръв път се забъркваш с тях, нали? Предполагах, че Гаркин…

— Друже, не можеш ли просто да ми обясниш?

— О! Естествено, Скийв. Катилите никога не работят сами. Затова и никога не пропускат. Обичат да се трудят на групички от двама до осмииа. Вероятно нейде наоколо има втори отбор. Ако вземем предвид респекта, който Исстван изпитва към Гаркин, смятам, че за задача като тази той не би изпратил по-малко от шестима души, може би дори и две групи.

— Искаш да кажеш, че през цялото време, докато ти се заглавичкваше с дрехи и ножове, насам са идвали още убийци?

— Отпусни се бе, момче. Те са от втория отбор. Ще изчакат някъде настрани и по-рано от утре няма да се намесят. Въпрос на професионална вежливост. Гледат да оставят на тоя хаховец простор за действие. Освен това традицията изисква биячът, който наистина свърши работата, да може пръв да подбере от плячката, която се намира тук, преди колегите му да се покажат, за да получат равни пайове. Всички го правят, но се смята за връх на учтивостта да не забелязваш, че част от трофеите е била свита преди официалната подялба.

— Аахз, откъде знаеш толкова много за техните порядки?

Демонът преглътна.

— Движих известно време с една убийца… възхитително моме, само дето не можеше да си държи устата затворена — даже и в леглото. Понякога се чудя дали някоя професия действително пази тайните си тъй строго, колкото всички твърдят.

— И какво се случи?

— С кое?

— С онази мадама — убийцата.

— Не е твоя работа, момче — Аахз изведнъж стана рязък. — Чакат ни по-важни задачки.

— Добре. Какво ще правим?

— Ами най-напред ще погребем импа. Може би така ще отклоним другите от нашата следа. Ако извадим късмет, ще помислят, че е заграбил цялата плячка и е изчезнал. Няма да бъде за сефте я.

— Не, имам предвид след туй. Стягаме се за път, но къде отиваме?

— Момче, понякога ме дразниш. Това не е даже магия. Това са си бойни действия, продиктувани от здравия разум. Първо, намираме Исстван. Второ, преценяваме силата му. Трето, изготвяме планове, четвърто, довеждаме ги докрай… че и него, надявам се.

— Мм… Аахз, може ли за минута да се върнем към първото? Къде ще открием този Исстван?

Последното изречение го сепна не на шега. Кимна:

— Ти не знаеш ли къде е?

— До днес дори не му бях чувал името.

Седнахме мълчаливо и дълго се гледахме един друг.