От прахта родени

ПрологКрасавицата е тук

На тавана, където напролет дъждът нежно галеше покрива и където се усещаше снежната мантия навън, на няколко сантиметра разстояние в декемврийските нощи имаше една хиляди пъти прабаба. Тя не беше жива, нито завинаги мъртва, нея… просто я имаше.

И сега, когато предстоеше Великото събитие, когато настъпваше Великата нощ, когато всеки момент щяха да избухнат фойерверките на Завръщането, трябваше да й се отиде на гости!

— Готова ли си? Идвам! — тихо извика Тимоти под потрепващия капак на тавана. — Да!

Тишина. Египетската мумия не помръдваше.

Тя стоеше опряна в тъмния си ъгъл като стара сушена слива или като зарязана дъска за гладене, цялата на изгорени петна, със завързани на съсухрената гръд ръце, пленница на времето, с тъмносини лазуритени очи под зашитите с конец клепачи, и устните й и спаруженият й език нашепваха за всеки час от всяка изгубена нощ преди четири хиляди години, когато тя, дъщерята на фараона, облечена във фин лен и мека коприна, с пламтящи по китките накити, бе тичала из мраморните градини, за да види как пирамидите изригват в огнения египетски въздух.

Тимоти повдигна прашния капак и викът му огласи среднощния свят на тавана.

— О, Красавице!

От древните устни на мумията се посипаха невидими прашинки.

— Вече не съм красавица!

— Тогава баба.

— Не съм и просто баба — разнесе се прошепнатият отговор.

— Хиляди пъти прабаба?

— Така е по-добре — въздъхна в смълчания въздух старческият глас. — Вино?

— Вино. — Тимоти показа малката бутилка.

— Откога е, малкия? — промълви гласът.

— Отпреди Христа, прабабо.

— Колко години?

— Две хиляди, близо три хиляди преди Христа.

— Чудесно. — От съсухрената усмивка заваля прах. — Ела насам.

Тимоти се запровира през купчините папируси и се приближи до онази, която вече не беше Красавица и чийто глас все още бе невероятно прекрасен.

— Малкия? — попита съсухрената усмивка. — Страх ли те е от мен?

— Да, прабабо.

— Навлажни ми устните, малкия.

Той протегна ръце и капна съвсем мъничко вино върху устните. Те затрепериха.

— Още — прошепна тя.

Втора капчица вино докосна прашната усмивка.

— Още ли те е страх?

— Не, прабабо.

— Седни.

Той се настани върху капака на една кутия с изображения на воини и богове с кучешки муцуни или лъвски глави.

— Защо си дошъл? — изхриптя гласът под ведрото сухо лице.

— Утре е Великата нощ, прабабо, нощта, която чакам цял живот! Семейството, нашето Семейство пристига, долита със самолети от целия свят! Кажи ми, прабабо, как е започнало всичко, как е била построена тази къща, откъде сме дошли и…

— Стига! — тихо извика гласът. — Трябва да си спомня хиляди дни. Трябва да се гмурна в дълбокия кладенец. Тишина?

— Тишина.

— И тъй — разнесе се шепотът отпреди четири хиляди години, — ето как беше…