От прахта родени

Глава 13Нострум Парацелз Гърбицата

— Не ми казвайте кой съм. Не искам да зная.

Думите излетяха в тишината на големия плевник зад невероятно огромната Къща.

Изрече ги Нострум Парацелз Гърбицата. Той беше първият от трима пристигнали и сега заплашваше никога да не си замине, което превиваше гърбовете и измъчваше душите на всички, събрали се тук в здрача на дните след Завръщането.

Нострум П.Г., както го познаваха, имаше гърбица и подутина на устата. Едното му око също обикновено бе полузатворено или полуотворено, зависи как го гледаш, и очната ябълка под клепача беше чист огнен кристал.

— Или с други думи… — Нострум П.Г. замълча, после прибави: — Не ми казвайте какво правя. Не искам да зная.

Членовете на Семейството, които се бяха събрали в големия плевник, озадачено зашушукаха.

Една трета от тях бяха отлетели и избягали с вълча походка по деретата на север и юг, изток и запад, оставяйки след себе си най-малко шестдесет братовчеди, чичовци, дядовци и странни гости. Защото…

— Защо казвам всичко това? — продължи Нострум П.Г.

Да, защо? Петдесетина чудати лица се наведоха напред.

— Войните в Европа опустошиха небето, разкъсаха облаците, отровиха ветровете. Даже западните океански небесни течения вонят на сяра. Казват, че от скорошните войни по китайските дървета нямало птици. И сега източните мъдреци са приковани там, където дърветата са пусти. Същото заплашва и Европа. Нашите сенчести братовчеди неотдавна се прехвърлиха в Англия, където можеха да се спасят. Но това е само предположение. Когато се срутят и последните английски замъци и хората се събудят от състоянието, което наричат суеверие, братовчедите спокойно може да се стопят и да се превърнат в прах.

Всички зяпнаха. Разнесе се тих вой и членовете на Семейството се разшаваха.

— Повечето от вас — продължи старецът — може да останат. Тук сте добре дошли. Има предостатъчно изби, тавани, бараки и праскови, така че се настанявайте. Само че обстоятелствата са неприятни. Затова казах онова, което казах.

— Не ми казвайте какво правя — повтори Тимоти чути от някого думи.

— Не искам да зная — прошепнаха петдесет членове на Семейството.

— Но сега — продължи Нострум П.Г. — вече трябва да знаем. През вековете не сме дали име, не сме поставили обозначение на онази символна същност, която… сме. Да започваме.

Ала преди някой да започне, на входа на къщата се възцари пълна тишина, такава тишина, каквато може да е резултат от вибрациите на гръмовно чукане, което така и не се е разнесло. Сякаш грамадна уста с надути с вятър бузи бе лъхнала върху вратата и я беше разтърсила, за да оповести всички полуневидими неща, които бяха и не бяха там.

Призрачният пътник носеше всички отговори.

Никой не можеше нито да си представи, нито да проумее как се е спасил призрачният пътник и е прекосил света до Октомврийска земя, северен Илинойс. Само можеше да се гадае, че някак се е задържал в изоставените манастири, празните черкви и пустите гробища в Шотландия и Англия и накрая е отплавал с призрачен кораб, за да слезе в Мистично пристанище, Кънектикът, откъдето е пресякъл гората, за да се добере до северен Илинойс.

Това се случи една нощ, когато нямаше много дъжд, освен няколко облака, плъзнали се над земята и накрая изсипали товара си над предната веранда на голямата Къща. На входа проблесна сияние, защракаха ключалки и когато вратите се отвориха широко, най-сетне се появи прекрасна нова партида емигранти от Семейството: призрачният пътник и Минерва Холидей, които изглеждаха забележително мъртви за толкова мъртви същества.

Бащата на Тимоти надникна навън към това полудоловено вибриране на студен въздух и усети разум, който можеше да отговаря на въпроси преди да са зададени. И затова накрая попита:

— Вие от нас ли сте?

— Дали съм от или с вас ли? — отвърна призрачният пътник. — А вие какво сте, или ние, или нас? Може ли да се назове? Има ли форма? Каква е околната му среда? Рода ли сме с есенните дъждове? От мочурливите блата ли израстваме? Приличаме ли си със здрачните мъгли? Дали пълзим, или тичаме? Сенки върху разрушена стена ли сме? Или прашинки, изкихани от надгробни статуи на ангели със счупени криле? Дали висим, летим или се гърчим в октомврийска ектоплазма? Или сме стъпки, чути, за да се събудим и ударим черепи в заковани с пирони капаци? Може би сме туптене на сърце, стиснато в лапа, пръсти или зъби? Нашите братовчеди изтъкават ли живота си като онова същество, което виси на шията на момчето? — Той посочи с ръка.

Арах в мрачно мълчание заразвива макарата на паяжинната си жлеза.

— С това ли се гушим? — Ново посочване.

Мишока изчезна под елека на Тимоти.

— Безшумно ли се движим? Там?

Ануба се почеса в крака на момчето.

— Не сме ли зървания в огледало, невидими, но присъстващи? Не живеем ли в стените като бръмбарите мъртви часовничета, които отмерват времето? Дали засмукваният в комините въздух е нашето ужасяващо дишане? Не сме ли облаци, които смразяват луната? Или сме водосточен говор от устите на капчуците? Дали спим денем и в прелестните нощи се роим? Или сме милиардите на Мидас, които се сипят от есенните дървета, листопад, който шумоли с отсечени срички? Какво, какво, о, какво сме ние? И кой сте вие, и аз, и всички околни въздишки на мъртви, ала безсмъртни викове? Не питайте за кого бие на умряло камбаната. Тя бие за вас, мен и всички призрачни ужасии, които безименни се скитат в окована смърт като Марли. Истината ли казвам?

— О, да! — възкликна бащата. — Заповядайте!

— Да! — извика Нострум Парацелз Гърбицата.

— Заповядайте — повтори Тимоти.

— Заповядайте — изобразиха с движения Ануба, Мишока и осмокракият Арах.

— Заповядайте — промълви Тимоти.

И призрачният пътник се хвърли в обятията на своите братовчеди, за да измоли да го приютят за хиляди нощи и във въздуха се издигна хор от „да“ като обърнат наопаки дъжд, вратата се затвори и призрачният пътник и неговата чудна медицинска сестра най-сетне си бяха у дома.