От прахта родени

Глава 5Вещицата скитница

Сеси летеше под звездите над долини, реки, езера и пътища. Летеше невидима като есенни ветрове, свежа като ухание на детелина, носещо се над здрачни поля. Рееше се сред гълъби, меки като бял хермелин, кацаше по дърветата, живееше в листата и се сипеше като дъжд от огнени багри, щом подухнеше вятърът. Криеше се в жълто-зеленикавата жаба, студена като мента край искрящ вир. Тичаше в рунтавото куче и лаеше, за да чуе ехото от стените на далечните плевници. Живееше в призрачните глухарчета и сладките бистри течности, извиращи от благоуханната земя.

Сбогом лято, помисли си Сеси. Тази нощ ще съм във всяко живо същество.

Ту се вселяваше в щурците по асфалтовите пътища, ту искреше в росата по желязната порта.

— Любовта — рече тя. — Къде е моята любов?

Каза го на вечеря. И родителите й се сковаха на столовете си.

— Търпение — посъветваха я те. — Не забравяй, че си изключителна. Цялото ни Семейство е странно и изключително. Не бива да се женим за обикновени хора. Така ще изгубим тъмните си души. Нали не искаш да изгубиш способността си да „пътуваш“, когато си пожелаеш? Тогава внимавай. Внимавай!

Ала когато млечната луна се издигна над Илинойс и превърна реките в сметана и пътищата — в платина, Сеси си капна парфюм на шията и тръпнеща и обзета от страх, се изтегна под балдахина на леглото си.

— Да — въздъхна тя. — Аз съм дете от странно семейство и нощем летя като черно хвърчило. Мога да живея в абсолютно всичко — камъче, минзухар или богомолка. Сега!

Вятърът я понесе над поля и морави.

Сеси видя топлите светлини на къщи и ферми, сияещи със здрачни цветове.

Щом не мога да се влюбя лично, помисли си тя, заради своята странност, ще се влюбя чрез някой друг!

Пред една селска къща в свежата нощ тъмнокосо момиче на не повече от деветнадесет години вадеше вода от дълбок каменен кладенец и пееше.

Сеси падна като сухо листо в кладенеца. Отпусна се върху мекия мъх и се вгледа в тъмния хлад. После се превърна в шаваща невидима амеба. След това — в капка вода! Накрая попадна в студена чаша и усети, че се издига към топлите устни на момичето. Разнесе се тих нощен звук на пиене.

Сеси погледна през очите на момичето.

Влезе в тъмнокосата глава и отправи блестящи очи към дланите, които теглеха въжето. Заслуша се през мидените уши, за да чуе света на момичето. Вдиша дъха на вселената му през изящните му ноздри, усети туптенето на сърцето му. Почувства движението на езика му с песента.

Момичето ахна. И се вгледа в нощните поляни.

— Кой е там?

Никакъв отговор.

„Само вятърът“ — прошепна Сеси.

— Само вятърът. — Момичето се засмя, ала потръпна.

Имаше прекрасно тяло, това момиче, с тънки прави кости, скрити под закръглена плът. Мозъкът бе като розова чайна роза, увиснала в мрак, в устата й имаше ябълково вино. Устните решително покриваха снежнобели зъби, веждите се извиваха като лъкове, меката коса нежно се спускаше над млечнобялата шия. Порите на кожата му бяха малки и затворени. Носът се вирна към луната и бузите пламнаха като малки огньове. Тялото заплува леко като перце от движение на движение. Устните сякаш вечно си тананикаха. Животът в това тяло беше като да се грееш пред огнище, да живееш в мъркане на спяща котка, да плискаш топлите нощни води на поток, който тече към морето.

„Да!“ — помисли си Сеси.

— Какво? — сепна се момичето, сякаш я беше чуло.

„Как се казваш?“ — предпазливо попита Сеси.

— Ан Лиъри. — Момичето потрепери. — Защо ли си казах името на глас?

„Ан, Ан — прошепна Сеси. — Ти ще се влюбиш, Ан.“

Сякаш в отговор на думите й, откъм пътя се разнесе мощен рев, тропот и хрущене на колела по чакъл. Появи се открита кола, шофирана от висок мъж, който стискаше волана с яките си ръце и широко се усмихваше.

— Ан!

— Ти ли си, Том?

— Че кой друг? — засмя се той и скочи от колата.

— Не говоря с теб! — Ан се завъртя и ведрото в ръцете й се разплиска.

„Не!“ — извика Сеси.

Ан се вцепени. И погледна към хълмовете и първите звезди. И зяпна Том. Сеси я накара да пусне ведрото.

— Виж какво направи!

Том се втурна към нея.

— Виж какво направих заради теб!

Той засмяно избърса обувките й с носната си кърпичка.

— Махай се! — Момичето се опита да го ритне, но Том отново се засмя и като го гледаше от километри разстояние, Сеси видя заоблеността на главата му, големината на черепа му, разширените му ноздри, блясъка на очите му, широчината на раменете му и силата на ръцете му, които изящно работеха с кърпичката. Докато надзърташе от тайния таван на тази прелестна главица, тя дръпна една скрита медна вентрилоквистка струна и красивите устни се разтвориха. — Благодаря ти!

— О, значи все пак си била възпитана? — Мирисът на кожа от дланите му и на откритата кола от дрехите му нахлуха в нежните ноздри и Сеси, някъде много далеч над нощните морави и есенните поля, се размърда от някакъв сън в леглото си.

— Не и за теб, не! — отсече Ан.

„Шт, я по-нежно“ — скара й се Сеси и повдигна пръстите на момичето към главата на Том. Ан рязко отдръпна ръка.

— Полудявам!

— Виждам. — Той кимна и се усмихна, ала явно беше озадачен. — Щеше да ме погалиш, нали?

— Не зная. О, върви си! — Бузите й поруменяха като алени въгленчета.

— Бягай! Не те спирам. — Том се изправи. — Промени ли решението си? Ще дойдеш ли тази вечер с мен на танци?

— Не!

„Да! — извика Сеси. — Никога не съм танцувала. Никога не съм носила дълга рокля, цялата шумоляща. Искам да танцувам до зори. Нямам представа какво е да си в жена и да танцуваш — татко и майка не ми позволяват. В кучета, котки, скакалци, листа, по едно или друго време съм познавала всичко на света, но никога жена напролет, никога в такава нощ. О, моля те — трябва да танцуваме!“

Тя разпери мисълта си като пръсти в нова ръкавица.

— Да — прошепна Ан Лиъри. — Не зная защо, но ще дойда с теб, Том.

„Хайде вътре, бързо! — извика Сеси. — Изкъпи се, кажи на вашите, облечи си роклята!“

— Майко — каза Ан. — Промених си решението!

Колата изрева по пътя, стаите в селската къща се оживиха, в банята закипя вода, майката се засуети с няколко фиби в уста.

— Какво те прихваща, Ан? Та ти не харесваш Том!

— Така е. — Ан се закова на място насред трескавите приготовления.

„Но това е прощалното лято! — помисли си Сеси. — Лятото преди да дойде зимата.“

— Лято — каза Ан. — Прощаване.

„Чудно за танци.“

— … танци — промълви Ан Лиъри.

После скочи във ваната и сапунената пяна покри гладките й бели рамене, под мишниците й се образуваха сапунени гнезда, топлата плът на гърдите й се плъзгаше под дланите й и Сеси помръдна устните й, накара я да се усмихне, да продължи с приготовленията. Не биваше да има спиране, иначе цялата пантомима можеше да отиде по дяволите! Ан Лиъри трябваше да продължи да се движи, да действа, да се изкъпе, да излезе от водата!

— Ти! — зърна се в огледалото Ан, цялата бяла и розова като лилии и карамфили. — Коя си ти?…

„Седемнадесетгодишно момиче. — Сеси я погледна с теменужените й очи. — Ти не ме виждаш. Знаеш ли, че съм тук?“

Ан Лиъри поклати глава.

— Дала съм тялото си на вещица, ясно.

„Почти! — засмя се Сеси. — А сега се облечи!“

Колко приятно бе плъзгането на фината коприна по закръгленото тяло!

— Ан, Том дойде!

— Кажи му да почака. — Момичето седна. — Няма да отида на танци.

— Какво? — извика майка й.

Сеси се стресна. Мимолетното напускане на тялото на Ан беше фатално. Бе чула далечния рев на автомобил по осветения от луната път и си беше помислила: „Ще открия Том, ще вляза в главата му и ще видя какво е да си двадесет и две годишен мъж в такава нощ.“ И бързо бе полетяла по пътя, ала сега се понесе обратно като птица към кафез.

— Ан!

— Кажи му да си върви!

— Ан!

Ала Ан вече бе възвърнала властта над себе си.

— Не, не, мразя го!

„Не биваше да я оставям — дори за миг. — Сеси внимателно вля ума си в дланите на момичето, в сърцето и главата й. — Стани.“

Ан се изправи.

„Облечи си мантото!“

Ан си облече мантото.

„Върви!“

— Не!

„Върви!“

— Хайде, Ан — каза майка й. — Какво ти става?

— Нищо, майко. Лека нощ. Ще се приберем късно.

Ан и Сеси се затичаха заедно в лятната нощ.

Зала, пълна с кротко танцуващи гълъби, зала, пълна с пауни, зала, пълна с блестящи очи и светлини. И насред всичко това танцуваше ли танцуваше Ан Лиъри.

„О, каква прекрасна вечер“ — каза Сеси.

— О, каква прекрасна вечер — каза Ан.

— Странна си — отбеляза Том.

Музиката ги мяташе в сумрака, те плуваха в реките на песните, гмуркаха се и изплуваха на повърхността, поемаха си дъх и се притискаха един към друг, като че ли се давеха, въртяха се под шепота и въздишките на „Красивия Охайо“.

Сеси си тананикаше. Устните на Ан се разтваряха. И оттам излизаше музика.

„Да, странна съм“ — потвърди Сеси.

— Не си същата — каза Том.

— Тази нощ не.

— Не си оная Ан Лиъри, която познавах.

„Не, ни най-малко, ни най-малко“ — на много километри оттам промълви Сеси.

— Не, ни най-малко — казаха разтворените устни.

— Имам адски странно усещане — продължи Том. — За теб. — Той я завъртя и се вгледа в пламналото й лице, сякаш търсеше нещо. — Очите ти, не мога да го определя.

„Виждаш ли ме?“ — попита Сеси.

— Ти си тук, Ан, и в същото време те няма.

— Да.

— Защо дойде с мен?

— Не исках — отвърна Ан.

— Тогава защо?

— Нещо ме накара.

— Какво?

— Не зная — почти истерично призна Ан.

„Хайде стига, шт — прошепна Сеси. — Шт, стига. Продължавай да танцуваш.“

— Но все пак дойде — каза Том.

— Да — потвърдиха Сеси и Ан.

— Насам. — И той леко я насочи към една отворена врата, тихо я изведе от залата, музиката и хората.

Качиха се в откритата му кола.

— Ан. — Разтреперан, той я хвана за ръцете. — Ан. — Но сякаш не изричаше нейното име. Продължаваше да се взира в бледото й лице и сега очите й отново бяха отворени. — Обичах те, знаеш го — каза Том.

— Зная.

— Но ти винаги си била сдържана и не исках да разбиеш сърцето ми.

— И двамата сме съвсем млади — отвърна Ан.

— Не, наистина, съжалявам — каза Сеси.

— Какво искаш да кажеш? — Том пусна ръцете й.

Нощта беше топла, наоколо ухаеше на пръст и дърветата шумоляха с листа.

— Нямам представа — призна Ан.

— Аз обаче имам — заяви Сеси. — Ти си висок и си най-красивият мъж в целия свят. Вечерта е чудесна — завинаги ще я запомня. — Тя протегна чуждата студена ръка, намери неохотната му длан, стопли я и силно я стисна.

— Но тази нощ ту си тук, ту те няма — запремигва Том. — Исках да те заведа на танци заради едно време. Когато ти предложих, нямах предвид нищо сериозно. И после, когато стояхме при кладенеца, разбрах, че нещо в теб се е променило, наистина се е променило. Имаше нещо ново и нежно, нещо… — Той потърси нужната дума. — Не зная как до го кажа. Нещо в гласа ти. И сега пак съм влюбен в теб.

— Не — възрази Сеси. — В мен, в мен.

— А ме е страх да съм влюбен в теб — каза той. — Ще разбиеш сърцето ми.

— Възможно е — съгласи се Ан.

„Не, не, ще те обичам от цялата си душа! — помисли си Сеси. — Кажи го вместо мен, Ан. Кажи, че ще го обичаш!“

Ан мълчеше.

Том тихо се приближи и постави длан върху бузата й.

— Намерих си работа на стотици километри оттук. Ще ти липсвам ли?

— Да — отговориха Ан и Сеси.

— Може ли да те целуна за сбогом?

— Да — преди да успее да се обади някой друг, рече Сеси.

Той доближи устни до странната уста. Целуна я и целият трепереше.

Ан седеше като мраморна статуя.

„Ан! — скара й се Сеси. — Размърдай се! Прегърни го!“

Ан седеше като изваяна кукла на лунната светлина.

Том отново целуна устните й.

— Обичам те — промълви Сеси. — Тук съм, ти ме виждаш в нейните очи и аз те обичам, дори тя никога да не се влюби в теб.

Той се отдръпна с вида на човек, който е пробягал голямо разстояние.

— Не зная какво става. За миг…

— Да?

— За миг ми се стори, че… — Том вдигна ръце към очите си. — Няма значение. Да те закарам ли вкъщи?

— Да — отвърна Ан Лиъри.

Той уморено подкара огрения от луната автомобил във все още ранната лятно-есенна нощ. Сияещите морави и пустите поля бързо се плъзгаха покрай тях.

И загледана в полята и моравите, Сеси си помисли: „Ще си струва, ще си струва всичко, за да съм с него от тази нощ нататък.“ И пак чу тихите гласове на родителите си: „Внимавай. Нали не искаш да се осакатиш — да се омъжиш за обикновено, оковано за земята създание?“

Да, да, каза си Сеси, ако той ме пожелае, ще се откажа от всичко. Тогава няма да има нужда да се скитам през изгубените нощи, няма да има нужда да живея в птици, кучета, котки и лисици, ще искам само да съм с него. Само с него.

Пътят летеше отдолу им и шепнеше.

— Том — каза накрая Ан.

— Да? — Той спокойно се взираше в пътя, дърветата, небето, звездите.

— Ако някога, когато и да е, отидеш в Грийнтаун, Илинойс, на няколко километра оттук, ще ми направиш ли една услуга?

— Каква?

— Ще ми направиш ли услугата да се отбиеш при една моя приятелка? — пресекнато и неловко попита Ан Лиъри.

— Защо?

— Тя ми е добра приятелка. Разказвала съм й за теб. Ще ти дам адреса й. — Когато колата спря при фермата на родителите й, момичето извади молив и лист хартия от чантичката си и надраска няколко реда на коляното си. — Разбираш ли почерка ми?

Той погледна листа и озадачено кимна.

Прочете думите.

— Ще й отидеш ли на гости? — изрекоха устните на Ан.

— Някой ден.

— Обещаваш ли?

— Какво общо има това с нас? — яростно извика Том. — За какво са ми имена и адреси? — Той смачка листа на топка.

— О, моля те, обещай ми! — каза Сеси.

— … обещай… — повтори Ан.

— Добре, добре, добре! — викна Том.

Уморена съм, помисли си Сеси. Не мога да остана. Трябва да се прибера вкъщи. Мога да пътувам само по няколко часа на нощ. Но преди да си тръгна…

— … преди да си тръгна… — промълви Ан.

Тя го целуна по устните.

— Аз те целувам — каза Сеси.

Том я отдръпна от себе си и впери очи дълбоко, много дълбоко в Ан Лиъри. Мълчеше, ала лицето му постепенно започна да се отпуска, бръчките му изчезнаха, устните му изгубиха твърдостта си и той отново се вгледа в огряното от луната момиче пред себе си.

После я свали от колата и без дори да й пожелае лека нощ, бързо потегли по пътя.

Сеси излетя.

Сякаш освободена от затвор, Ан Лиъри се затича по пътеката към дома си и затръшна вратата.

Сеси поостана още малко. С очите на един щурец видя топлия нощен свят. Самотно поседя в една жаба край вира. С очите на една нощна птица погледна от високия, призрачно осветен от луната бряст и видя да гаснат светлините в две селски къщи, едната тук, другата на километър и половина разстояние. Замисли се за себе си и своето Семейство, за своята странна способност и за факта, че никой от Семейството не можеше да се жени за хората от широкия свят зад хълмовете.

„Том? — Разбуждащият й се ум полетя с нощната птица над полята с див синап. — Още ли пазиш листчето, Том? Ще дойдеш ли някой ден, когато и да е, да ме видиш? Тогава ще ме познаеш ли? Ще се вгледаш ли в лицето ми, за да си спомниш, че си ме виждал и ме обичаш, както те обичам аз, с цялата си душа, завинаги?“

Спря в хладния нощен въздух на милиони километри от градове и хора, високо над ферми, континенти, реки и хълмове. „Том?“ Тишина.

Том спеше. Беше дълбока нощ — костюмът му висеше на стола. И в неподвижно отпуснатата длан до главата му имаше лист хартия с няколко думи. Пръстите му лека-полека, милиметър по милиметър се затвориха и я стиснаха здраво. И той дори не помръдна и не забеляза черния кос, който тихо почука по прозрачните лунни кристали на прозореца и сетне полетя на изток над заспалата земя.