От прахта родени

Глава 10На запад от Октомври

Четиримата братовчеди Питър, Уилям, Филип и Джак бяха останали след Завръщането, защото над Европа беше увиснал облак от обреченост и меланхолия. В тъмната Къща нямаше място, затова ги напъхаха почти с главата надолу в плевника, който малко по-късно изгоря.

Подобно на повечето от Семейството, те не бяха обикновени.

Малко е да се каже, че повечето спяха денем и нощем се занимаваха със странни неща.

Или пък че едни можеха да четат мисли, а други да яхат мълниите и да се приземяват с листата.

Ако прибавим, че някои не се виждаха в огледала, докато други се появяваха в множество форми и на едно и също огледало, само ще повторим слухове, граничещи с истината.

Тези момчета приличаха на своите чичовци, лели, братовчеди, дядовци и баби като отровни гъби двойници.

Те бяха от всички цветове, които можете да смесите за една безсънна нощ.

Едни бяха млади, други бяха родени по времето, когато Сфинксът бе забил каменните си лапи в пясъчните вълни.

И четиримата бяха влюбени и копнееха за един специален член на семейството.

Сеси.

Сеси. Тя беше причината, истинската причина, основната причина дивите братовчеди да я обикалят и да останат. Защото тя изобилстваше на семена като нар. Тя бе всички сетива на всички живи същества по света. Тя бе всички киностудии, театри и художествени галерии на всички времена.

Помолете я да извади душата ви като болен зъб и да я стрелне в облаците, за да охлади духа ви, и в миг се озовавате в небесната вис.

Помолете я да грабне същата тази душа и да я въплъти в дърво, и когато на другата сутрин се събудите, в зелената ви глава пеят птици.

Помолете я да станете пречистващ дъжд и усещате, че валите върху всичко. Помолете я да станете луната и изведнъж поглеждате надолу, и виждате, че бледата ви светлина придава на изгубените градове цвят на надгробни камъни и нетленни призраци.

Сеси. Кой ви изваждаше душата, призоваваше мъдростта ви и можеше да я прехвърли в животно, растение или минерал — сами назовете отровата си.

Нищо чудно, че братовчедите останаха.

И някъде по залез-слънце преди страховития пожар те се качиха на тавана, за да смутят нейното ложе от египетски пясъци с дъха си.

— Е — със затворени очи и играеща по устните усмивка попита Сеси, — какво ще ви достави удоволствие?

— Аз… — започна Питър.

— Навярно… — запънаха се Уилям и Филип.

— Можеш ли… — заекна Джак.

— Да ви заведа в местната лудница — досети се Сеси, — за да надникнете в шантавите глави на хората, нали?

— Да!

— Готово! Идете да си легнете в плевника. Оттатък, нагоре и — навън!

Душите им изскочиха като тапи от бутилки. Полетяха като птици. Като блестящи игли се стрелнаха в различни смахнати уши.

— О! — радостно извикаха те.

Докато ги нямаше, плевникът изгоря.

В цялото викане и смут, тичането за вода и общата истерия всички забравиха кой е бил в плевника и какво може да правят високо летящите братовчеди и спящата Сеси. Тя беше потънала толкова дълбоко в реките на сънищата си, че не усети нито пламъците, нито ужасния момент, когато стени те паднаха и четирите факли с човешка форма се самоунищожиха. Над земята отекна гръмотевица, разтърси небесата, запрати носените от вятъра същности на братовчедите през крилете на вятърни мелници, докато Сеси не ахна, не се надигна и не нададе писък, който върна братовчедите. В момента на разтърсването и четиримата се бяха намирали в различни отделения в лудницата и бяха надничали в черепите на тамошните обитатели, за да гледат въртопите от конфети с цветовете на безумието, тъмните дъги на кошмара.

— Какво стана? — извика Джак от устата на Сеси.

— Какво! — раздвижи устните й Филип.

— Боже мой — погледна през очите й Уилям.

— Плевникът изгоря — каза Питър. — Изгубени сме!

Измазани със сажди от димящия двор, членовете на Семейството се обърнаха като погребение на пътуващ музикант и смаяно зяпнаха Сеси.

— Сеси? — извика майката. — Има ли някой с теб?

— Аз, Питър! — отвърна от устните й Питър.

— Филип!

— Уилям!

— Джак!

Душите се преброиха с езика на Сеси.

Семейството зачака.

Сетне гласовете на четиримата младежи като един зададоха последния, най-страшен въпрос:

— Не спасихте ли поне едно тяло?

Членовете на Семейството потънаха на сантиметър в земята под бремето на отговор, който не дадоха.

— Но… — Сеси се надигна на лакти и докосна брадичката, устата и челото си, в които се бореха за място четирите живи призрака. — Но… какво ще правя с тях? — Очите й обходиха всички лица на двора. — Братовчедите ми не могат да останат! Не могат да останат в главата ми!

Онова, което извика после тя, или което забърбориха братовчедите, натикани като камъчета под езика й, или което казаха членовете на Семейството, тичащи като опърлени кокошки из двора, се изгуби.

С грохот като в деня на Страшния съд падна и останалото от плевника.

Пепелта отлетя със силен шепот, издухана от октомврийския вятър, който се надвеси над покрива на мансардата.

— Струва ми се — каза бащата.

— Няма какво да ти се струва, така е! — със затворени очи отсече Сеси.

— Трябва да шитнем братовчедите. Да им намерим временен приют докато им изберем нови тела…

— Колкото по-бързо, толкова по-добре — заявиха четири гласа от устата на Сеси, ту високо, ту тихо, ту средно.

Бащата продължи в мрака.

— В Семейството трябва да има някой с малко място в дъното на малкия си мозък! Доброволци!

Членовете на Семейството си поеха леден дъх. Всички мълчаха. Високо в своя таван, прабабата изведнъж промълви:

— С настоящото призовавам, назовавам и предлагам най-стария от старите!

Сякаш главите им бяха завързани на общ конец, всички се обърнаха и запремигваха към далечния ъгъл, където техният древен нилски прадядо се облягаше като сух сноп пшеница от второто хилядолетие преди Христа.

— Не! — изхриптя нилският им праотец.

— Да! — Прабабата затвори очните си пясъчни цепки и скръсти крехките си ръце на мъртвешки сивата си гръд. — Твое е цялото време на света.

— Повтарям, не! — прошумоля задгробната пшеница.

— Това е Семейството — прошепна прабабата, — всичките ни прекрасно странни роднини. Ние бодърстваме нощем, летим с ветровете и въздуха, бродим с бурите, четем мисли, правим магии, живеем вечно или хиляди години, все тая. С една дума, ние сме Семейството, на което можем да разчитаме и към което можем да се обръщаме, ако…

— Не, не!

— Шт. — Отвори се око, голямо колкото Звездата на Индия, припламна, помръкна и угасна. — Не е редно четирима диви мъже да са в главата на едно слабо момиче. И има на какво да научиш братовчедите. Ти си живял много преди Наполеон да нахлуе и да избяга от Русия и Бен Франклин да умре от шарка. Ще е добре душите на момчетата да се подслонят за кратко в твоето ухо. Това може да ги постегне. Ще го отречеш ли?

Древният праотец от Бели и Сини Нил издаде съвсем тихо шумолене.

— Добре тогава — каза крехкият спомен за дъщерята на фараона. — Чувате ли, деца на нощта!?

— Чуваме! — извикаха призраците от устата на Сеси.

— Тръгвайте! — заповяда четирихилядолетната мумия.

— Тръгваме! — отвърнаха четиримата.

И тъй като никой не си беше направил труда да каже кой братовчед да тръгне пръв, последва вълнение на призрачна тъкан, бурен повей на невидим вятър.

На древното лице на прадядото се изредиха четири различни изражения. Четири земетръса разлюляха крехкото му тяло. Четири усмивки разкриха жълтите му зъби. Преди да успее да възрази, с четири различни походки и бързини той бе измъкнат от къщата, прекоси моравата и по изчезналите железопътни релси пое към града с многолюден смях в пшениченото гърло.

Семейството се надвеси от верандата и впери очи в задружното отдалечаване на едного.

Отново дълбоко унесена в сън, Сеси отвори уста, за да освободи ехото на четиримата.

По пладне на другия ден големият мътносив железен локомотив с пуфтене пристигна на гарата и завари членовете на Семейството нервно да крачат назад-напред по перона, подпирайки стария пшеничен фараон. Те почти го внесоха в купето, което миришеше на пресен лак и затоплен плюш. Затворил очи, по пътя нилският пътешественик сипеше проклятия с много гласове, на които никой не обръщаше внимание.

Подпряха го като сух царевичен сноп на мястото му, закрепиха шапка на главата му, все едно поставяха нов покрив на стара къща, и се обърнаха към спаруженото му лице.

— Седни, прадядо. Прадядо, чуваш ли ме? Отдръпнете се, братовчеди, оставете стареца да говори.

— Тук съм. — Сухите му устни потръпнаха и подсвирнаха. — И страдам от техните грехове и мъки! О, проклятие, проклятие!

— Не!

— Лъже!

— Нищо не сме направили! — разнесоха се гласовете от различни страни на устата му.

— Престани!

— Тихо! — Бащата хвана древната брадичка и я разтърси, за да намести вътрешните кости. — На запад от Октомври е Соджърн, Мисури, не е далеч. Там имаме роднини. Чичовци, лели, някои с деца, други бездетни. Тъй като умът на Сеси може да пътува само по няколко километра, трябва да превозиш тези буйни братовчеди дотам и да ги сдобиеш с роднинска плът и умове.

— Но ако не успееш — прибави той, — върни ги тия глупаци пак тук невредими.

— Сбогом! — казаха четири гласа от древния сноп.

— Сбогом прадядо, Питър, Уилям, Филип и Джак!

— Не ме забравяйте! — извика момичешки глас.

— Сеси! — ахнаха те. — Прощавай!

Влакът напевно потегли на запад от Октомври.

Влакът направи дълъг завой. Нилският праотец се наведе и проскърца.

— Е, това е то — прошепна Питър.

— Да — потвърди Уилям. — Това е то.

Влакът изсвири.

— Уморен съм — каза Джак.

— Ти ли си уморен! — изхриптя древният.

— Тук е задушно — поясни Филип.

— Очакваше се! Древният е на четири хиляди години, нали, старче? Черепът ти е гробница.

— Престанете! — Старецът се почука по челото. В главата му запърха птича паника. — Стига!

— Ето — прошепна Сеси и успокои паниката. — Наспах се и ще попътувам с теб, прадядо, за да те науча да носиш гаргите и лешоядите в клетката си.

— Гарги! Лешояди! — запротестираха братовчедите.

— Тихо — каза тя и запуши устите им, като че ли тъпчеше тютюн в стара непочиствана лула. Някъде далеч тялото й лежеше в нейните египетски пясъци, ала умът й кръжеше, докосваше, буташе, омайваше, пазеше. — Наслаждавайте се. Вижте!

Братовчедите погледнаха.

И наистина, да се скиташ из горните части на древната гробница беше като да оцелееш в сумрачен саркофаг, в който, свили прозрачни криле, спомените лежаха на купчини, вързопи и пакети, забулени фигури, пръснати сенки. Тук-там, като самотен лъч кехлибарена светлина, някой особено ярък спомен грейваше и се превръщаше в златист час, в летен ден. Миришеше на изтъркана кожа и изгорени конски косми, носеше се едва доловима миризма на пикочна киселина от бъбречните камъни, които ги боляха, докато се ръгаха с полуневидими лакти.

— Гледайте! — мълвяха братовчедите. — О, да! Да!

Защото сега надничаха през прашните стъкла на древните очи и виждаха огромния, бълващ адски огън влак, който ги отнасяше, и постепенно преливащият в кафяво-зелен есенен свят се носеше покрай тях като пред къща с покрити с паяжини прозорци. Когато движеха устата на стареца, все едно биеха оловния език на ръждясала камбана. Звуците на света нахлуваха през кухите му уши като пращене на зле настроено радио.

— И все пак е по-добре, отколкото изобщо да нямаш тяло — отбеляза Питър.

Влакът с грохот прекоси един мост.

— Аз май ще се помотая наоколо — каза Питър.

Древният усети, че крайниците му се раздвижват.

— Стой! Легни! Седни!

Старецът силно стисна клепачи.

— Отвори ги! Искаме да виждаме!

Очните му ябълки се завъртяха.

— Идва едно прелестно момиче. Бързо!

— Най-красивото момиче на света!

Мумията не успя да се сдържи и отвори едното си око.

— О! — казаха всички. — Да!

Подхвърляна насам-натам от движението, младата жена се облягаше на стените, красива като нещо, което понякога можеш да спечелиш на карнавал, като нанижеш халката на празни бутилки от мляко.

— Не! — Старецът отново стисна клепачи.

— Отвори ги!

Очните ябълки обезумяха.

— Стига! — извика той. — Престанете!

Младата жена се люшна, сякаш се канеше да падне върху всички.

— Престанете! — извика невъобразимо старият прадядо. — Сеси е тук, самата невинност.

— Невинност! — изрева таванът.

— Прадядо — тихо рече Сеси. — При всичките ми нощни разходки и пътувания аз не съм…

— Невинна! — извикаха четиримата братовчеди.

— Я гледайте! — възрази прадядото.

— Ти виж — прошепна Сеси. — В хиляди летни нощи съм се провирала през безброй прозорци на спални. Лежала съм в прохладата на снежнобели възглавници, в августовските жеги съм плувала гола в реките пред очите на птиците…

— Не искам да слушам!

— Да. — Гласът на Сеси заблужда по поляните на спомените. — Веднъж погледнах един младеж от лятното лице на младо момиче, после влязох в него и облъхнах с пламък онова завинаги лятно момиче. Въплъщавала съм се в съешаващи се мишки, кръжащи вълнисти папагалчета, ухажващи се гълъби, крила съм се в пеперуди, накацали по пъстро цвете.

— Проклятие!

— Возила съм се на шейни в декемврийски нощи, когато снегът вали, дъхът се кълби на пара от розовите ноздри на конете, има топли кожи за завиване, под които се крият на топло шестима младежи, копнеят, откриват…

— Стига!

— Браво! — викнаха братовчедите.

— … вселявала съм се в една сграда от кости и плът, най-красивата жена на света…

Прадядото бе зашеметен.

Защото сякаш отгоре му се сипеше сняг и го караше да мълчи. Той усети разлюляване на цветя из челото си, повей на юлски утринен вятър — в ушите си, и извираща топлина — в крайниците си, издуване на гръд от плоските му древни гърди, под лъжичката го жегна огън. Докато Сеси говореше, устните му омекнаха, зачервиха се, познаха поезия и може би щяха да я оставят да се излее на невероятни дъждове, изтърканите му и покрити с гробничен прах пръсти се разшаваха в скута му и придобиха цвят на сметана, мляко и топящ се ябълков сняг. Прадядото ги погледна, вцепени се и сви юмруци.

— Не! Върни си ми ръцете! Пречисти ми устата!

— Стига — каза един вътрешен глас, Филип.

— Губим си времето — заяви Питър.

— Хайде да поздравим младата дама — предложи Джак.

— Да! — отвърна Мормонският църковен хор от едно гърло. Прадядото беше изправен на крака от невидими конци.

— Оставете ме на мира! — извика той и стисна като в менгеме очите, черепа и ребрата си, невероятно странно легло, което увисна, за да задуши братовчедите. — Стига!

Те заподскачаха в мрака.

— Помощ! Светлина! Сеси!

— Тук съм — каза Сеси.

Старецът усети, че го гъделичкат зад ушите и по гърба. Дробовете му се напълниха с пух, носът му — със сажди.

— Уил, раздвижи левия му крак! Питър, десния, хайде! Филип, дясната ръка. Джак, отляво. Тичайте!

— С всичка сила. Напред!

Прадядото се втурна.

Ала не към хубавото момиче — той се олюля и насмалко да падне на пода.

— Чакайте! — извика древногръцкият хор. — Тя е тук! Някой го препъна. Кой е в краката му? Уил? Филип?

Прадядото отвори широко вратата, измъкна се на брулената от вятъра платформа и тъкмо се канеше да се хвърли в една нива със светкавично прелитащи покрай тях слънчогледи, когато:

— Статуи! — каза напъханият в устата му хор.

И той се превърна в статуя на задната платформа на бързо отдалечаващия се влак.

Прадядото се завъртя и отново се озова вътре. Влакът се стрелна по поредния завой и той седна в ръцете на една млада дама.

— Извинете! — Прадядото скочи.

— Извинен сте. — Тя подреди ръцете си.

— Никакви проблеми, не, не! — Страшно старото същество се строполи на седалката срещу нея. — По дяволите! Прилепи, в камбанарията! Проклятие!

Братовчедите стопиха восъка в ушите му.

— Не забравяйте — изсъска зад зъбите си той, — докато вие вътре си играете на хлапета, аз съм Тут, току-що излязъл от гробницата.

— Но… — Камерният квартет заигра с клепачите му. — Ние ще те подмладим!

Те запалиха огън в корема му, бомба в гърдите му.

— Не!

Прадядото дръпна едно въже. Зейна тайна врата. Братовчедите се затъркаляха по безкраен лабиринт от пламтящи спомени: триизмерни форми, богати и топли като момичето оттатък пътеката. Братовчедите падаха.

— Внимавай!

— Изгубих се!

— Питър?

— Намирам се някъде в Уисконсин. Как се озовах тук?

— А аз съм на един кораб по река Хъдзън. Уилям?

— В Лондон съм — отдалеч извика Уилям. — Божичко! Според вестниците сега сме двайсет и втори август хиляда и осемстотната!

— Сеси?! Ти си го направила!

— Не, аз! — извика навсякъде прадядото. — Вие още сте в ушите ми, по дяволите, обаче живеете на местата от моето минало. Пазете си главите!

— Чакай! — спря го Уилям. — Това Големият каньон ли е, или твоят продълговат мозък?

— Големият каньон. През хиляда деветстотин двайсет и първа.

— Жена! — извика Питър. — Тук, пред мен.

И наистина тази жена беше красива като пролетта. Преди двеста години. Прадядото не си спомняше името й. Тя бе непозната, минала покрай него с диви ягоди в един летен ден.

Питър протегна ръце към прелестното привидение.

— Назад! — извика прадядото.

И лицето на момичето избухна в летния въздух, и изчезна.

— Пфу! — ядоса се Питър.

Братовчедите му се развилняха, започнаха да разбиват врати и да отварят прозорци.

— Божичко! Вижте! — извикаха те.

Защото спомените на прадядото лежаха един до друг като сардини, милион милиони, натрупвани със секунди, минути, часове. Тук смугло момиче решеше косата си. Там русокосо момиче тичаше или спеше. Всички уловени в медени килийки с цвета на летните им лица. Усмивките им сияеха. Човек можеше да ги извади, да ги завърти в ръцете си, да ги отпрати, да ги повика да се върнат. Да извика: „Италия, хиляда седемстотин деветдесет и седма“, и те започваха да танцуват в топли павилиони или да плуват във вълни от светлина.

— Прабаба знае ли за всичко това, прадядо?

— Има още!

— Хиляди!

Прадядото отметна назад завеса от спомени.

— Ето!

Из лабиринта заблуждаха хиляди жени.

— Браво, прадядо!

Той ги усети от ухо до ухо да тършуват из градове, улички, стаи.

Докато Джак не хвана една самотна прелестна дама.

— Пипнах те!

Тя се обърна.

— Глупак! — прошепна жената.

Плътта й изтля. Брадичката й измършавя, скулите и очите й хлътнаха.

— Това си ти, прабабо!

— Преди четири хиляди години — промълви тя.

— Сеси! — гневно извика прадядото. — Напъхай Джак в куче, в дърво! Където и да е, само да не е в проклетата ми глупава глава!

— Вън, Джак! — нареди Сеси.

И Джак се подчини.

Влезе в червеношийката, кацнала на един от бързо прелитащите покрай влака стълбове.

Прабабата стоеше спаружена в мрака. Вътрешното зрение на прадядото я докосна и отново я облече в младежка плът. В очите, скулите и косата й се вля цвят. Той я скри на сигурно място в една овощна градина в Александрия от детството на времената.

Прадядото отвори очи.

Слънчева светлина ослепи останалите братовчеди.

Девойката все още седеше насреща.

Братовчедите подскочиха зад погледа му.

— Глупаци! — казаха те. — Защо да си правим труда с миналото? Настоящето е сега!

— Да — прошепна Сеси. — Сега! Ще вкарам ума на прадядо в нейното тяло и ще скрия сънищата й в неговата глава. Той ще седи като глътнал бастун. Всички в него ще сме акробати, гимнастици, побъркани! Кондукторът ще отмине, без да ни забележи. Главата на прадядо ще е пълна с див смях, голи тълпи, а истинският му ум ще е затворен в черепа на онова хубаво момиче! Какво забавление в един душен следобеден влак!

— Да! — извикаха всички.

— Не. — И прадядото извади две бели таблетки и ги глътна.

— Стой!

— Пуст да опустее! — въздъхна Сеси. — А беше толкова хубав зъл план.

— Лека нощ, спокойни сънища — каза прадядото. — А ти… — и със сънена нежност погледна девойката насреща, — … ти, млада госпожице, току-що беше спасена от участ, по-страшна от смъртта на четирима братовчеди.

— Моля?

— Невинност, бъди все тъй невинна ти — промълви старецът и заспа.

В шест часа влакът спря в Соджърн, Мисури. Едва тогава Джак можа да се върне от заточение в главата на червеношийката.

Нито един роднина в Соджърн не желаеше да приеме буйните братовчеди, затова прадядото се качи на обратния влак за Илинойс. Братовчедите в него зрееха като костилки от праскови.

И останаха там, всеки на различна територия от осветените от слънце или луна тавански покои на прадядото.

Питър се засели в един спомен от 1840-а във Виена с побъркана актриса, Уилям заживя в Езерната област2 с една лененоруса шведка от неопределена епоха, докато сновеше от завоевание на завоевание в Сан Франциско, Берлин, Париж и сегиз-тогиз се появяваше като похотлив проблясък в очите на прадядото. А мъдрият Филип се затвори в една библиотечна килия, за да изучи всички книги, които обичаше старецът.

Ала в някои нощи прадядото се промъква на тавана при прабабата, вече не четири хиляди, а четиринадесетгодишна.

— Ти! На твоята възраст! — пищи тя.

И го отблъсква, и накрая дядото се предава и се смее с пет гласа, отстъпва, преструва се на заспал, буден с пет вида бдителност, готов за нов опит.

Може би след четири хиляди години.