От прахта родени

Глава 20Пътешественичката

Призори бащата надникна в таванското пространство на Сеси. Тя тихо лежеше на речните си пясъци. Той поклати глава и й махна с ръка.

— Хм, ако ми кажеш каква полза има от нея, ще изям крепа на предните прозорци. По цяла нощ спи, закусва и после проспива деня.

— О, тя е много услужлива! — поясни майката и го поведе надолу по стълбището. — Та тя е един от най-активните членове на Семейството. Каква полза има от твоите двама братя, които по цял ден спят и не вършат нищо?

Те се плъзнаха през уханието на черните свещи. Черният креп на перилата прошумоля при преминаването им.

— Е, ние работим нощем — отвърна бащата. — Какво да направим, когато сме старомодни, както се изразяваш ти?

— Нищо не можете да направите, разбира се. Всеки от Семейството не може да е възрастен. — Тя отвори вратата на избата и двамата навлязоха в мрака. — Какъв късмет, че аз изобщо не се нуждая от сън. Ако се беше оженил за някоя спяща през нощта, какво щеше да излезе от този брак! Всеки от нас е различен. Всеки е шантав. Така е в Семейството. Сеси е само ум, чичо Ейнар е само криле, а пък Тимоти си е съвсем нормален. Ти спиш денем. Аз съм будна през целия си живот. Така че не е трудно да разбереш Сеси. Тя помага по хиляди начини. Праща ума си до зарзаватчийницата вместо мен! Или се вмъква в главата на месаря, за да провери дали ми дава прясно месо. Предупреждава ме, когато има опасност клюките да провалят следобеда ми. Тя е нар пътешественик, пълен с полети!

Спряха в избата до голям празен махагонов сандък. Бащата се настани вътре.

— Само да помагаше малко повече — рече той. — Трябва да настоя Сеси да си намери истинска работа.

— Наспи се — отвърна майката. — До залез-слънце може да си на друго мнение.

И затвори сандъка.

— Е — каза той.

— Добро утро, скъпи — отвърна тя.

— Добро утро — разнесе се приглушеният му глас.

Слънцето изгря. Майката побърза да се качи горе.

Сеси се събуди от дълбок сън.

Погледна действителността и реши, че предпочита и се нуждае от своя безумен и специален свят. Мъглявите очертания на сухия пустинен таван й бяха познати, както и звуците от долните етажи на Къщата, която по залез цялата кипеше от оживление и пърхане на криле, ала сега по пладне все още се отличаваше с онази мъртвешка тишина, присъща на обикновения свят. Слънцето висеше в небето и египетските пясъци, които бяха нейно ложе, само чакаха умът й с тайнствена ръка да ги докосне и да запише по тях маршрута на пътешествията й.

Тя усещаше и знаеше всичко това, ето защо с усмивка на сънуваща се отпусна върху дългата си красива коса, вместо възглавница, за да заспи и засънува, и в сънищата си…

… се отправи на пътешествие.

Умът й се плъзна над цветните лехи, нивите, зелените хълмове, над древните сънливи улици на града, понесе се на вятъра и заобиколи влажното дере. Цял ден щеше да лети из небето. Умът й щеше да влиза в наежени кучета, да яде вкусни кокали, да души препикани дървета, да чува както чуват кучетата, да тича както тичат кучетата, само в усмивки. Това бе нещо повече от телепатия, нагоре по един комин и надолу по друг. Това беше достъп до лениви котки, стари моми, весели момиченца, любовници на утринни легла, после розови неродени бебенца с мънички сънуващи мозъци.

Къде щеше да иде днес?

Тя реши.

И отиде!

Точно в този момент в смълчаната Къща долу нахлу истинско безумие. Един мъж, побъркан чичо с такава репутация, че можеше да стресне всеки от Семейството и да го накара да се скрие в собствените си полунощи. Чичо от времената на Трансилванските войни, луд господар на ужасно владение, който беше набучвал враговете си на кол и ги бе оставял да умрат от страшна смърт. Този чичо, Джон Несправедливия, преди няколко месеца беше пристигнал от мрачна южна Европа, само за да открие, че няма място за неговата разложена личност и страховитото му минало. Семейството бе странно, може би необикновено, в известна степен рококо, ала не и такъв бич, чума, гибел, каквито представляваше той с яркочервените си очи, остри като бръснач зъби, криви нокти и глас на милион набучени на кол души.

Миг след безумното си нахлуване в тихата по пладне Къща, съвсем пуста освен Тимоти и майка му, които пазеха, докато другите спяха под заплахата на слънцето, Джон Ужасния ги изблъска с лакти от пътя си и се заизкачва с гръмовен глас, за да смути сънните пясъци около Сеси, вдигайки сахарска буря около нейния покой.

— Проклятие! — извика той. — Тя тук ли е? Да не съм закъснял?

— Върви си — каза навъсената майка, която заедно с Тимоти го последва в таванските предели. — Да не си сляп? Нея я няма и може да не се върне с дни!

Джон Ужасния, Несправедливия подритна пясък към спящата девойка. После я хвана за китката, за да потърси скрит пулс.

— Проклятие! — отново извика той. — Повикай я. Тя ми трябва!

— Чу ме! — Майката се приближи към него. — Никой не бива да я докосва. Трябва да бъде оставена както си е.

Чичо Джон завъртя глава. Продълговатото му тъмночервено лице беше сипаничаво и безчувствено.

— Къде е отишла? Трябва да я намеря!

— Можеш да я намериш в детето, което тича в дерето — тихо отвърна майката. — Можеш да я намериш в рака под един камък в потока. А може да играе шах зад лицето на стареца на площада пред съда. — Устните й кисело се свиха. — А може и да е тук, да те гледа и да се смее, кой знае. Може и тя да говори, за да те подиграе.

— Защо… — Той тежко се обърна. — Ако се бях сетил…

— Разбира се, че не е тук — продължи майката. — А ако беше, нямаше да разберем. — В очите й проблесна изящна дяволитост. — Защо ти трябва?

Чичо Джон се заслуша в звъна на далечна камбана. Сетне ядосано поклати глава.

— Нещо… вътре… — Той замълча и се наведе над топлото спящо тяло. — Сеси! Върни се! Можеш, ако поискаш!

Вятърът тихо задуха край огрените от слънцето прозорци. Пясъкът под неподвижните й ръце се развълнува. Далечната камбана отново заби и той се заслуша в сънения й летен екот.

— Правил съм й услуги. Миналия месец, ужасни мисли. Канех се да се кача на влака и да отида в града за помощ. Обаче Сеси може да улови тези страхове. Може да изчисти паяжините, да ме направи като нов. Разбираш ли? Трябва да ми помогне!

— След всичко, което стори на Семейството ли? — попита майката.

— Нищо не съм сторил!

— Когато нямахме място, когато Къщата се пръскаше по шевовете, ти ни прокле…

— Винаги сте ме мразили!

— Може би се страхувахме от теб. Ти имаш страшно минало.

— Това не е причина да ме отблъсквате!

— Напротив. Въпреки това, ако имаше място…

— Лъжи. Лъжи!

— Сеси няма да ти помогне. Семейството няма да го одобри.

— Проклето да е Семейството!

— Ти вече ни прокле. През месеца след нашия отказ неколцина изчезнаха. Пускаше слухове в града и е само въпрос на време да дойдат за нас.

— Възможно е! Пия и се раздрънквам. Ако не ми помогнете, може да продължа да пия. Тия проклети камбани! Сеси може да ги спре.

— Тези камбани — отвърна прелестният женски призрак. — Кога започнаха да бият? Откога ги чуваш?

— Откога ли? — Той замълча и се ококори, сякаш за да се взре в миналото. — Откакто не ме пуснахте да вляза. Откакто отидох и… — Чичо Джон се вцепени.

— Откакто отиде да се раздрънкаш и накара ветровете да задухат в погрешната посока край стрехите ни ли?

— Нищо такова не съм направил!

— Написано е на челото ти. Говориш едно, а заплашваш с друго.

— Тогава слушай — каза Джон Ужасния. — Слушай, спящата. — Той се втренчи в Сеси. — Ако не се върнеш до залез, за да прочистиш ума ми, да ми проясниш главата…

— Имаш списък на всички наши най-скъпи души, които ще издадеш с пиянското си дрънкане, а?

— Ти го каза, не аз.

Той затвори очи. Далечната камбана, свещената камбана пак биеше. Биеше ли биеше ли биеше.

— Чу ме! — надвика екота чичо Джон.

И изскочи от тавана.

Тежките му обувки затропаха по стълбището. Когато заглъхнаха, бледата жена се обърна и погледна спящата.

— Сеси — тихо я повика тя. — Върни се!

Тишина. Сеси лежеше неподвижно, колкото и дълго да чака майка й.

Джон Ужасния, Несправедливия обиколи нивите и градските улици, като я търсеше във всяко дете, което ближеше сладолед, и във всяко бяло кученце, което отиваше само в някое нетърпеливо очаквано никъде.

Чичо Джон спря да избърше лицето си с кърпичка. Страх ме е, помисли си той. Страх ме е.

Видя морзова азбука от птици, накацали по високите телефонни кабели. Дали Сеси не бе там и не му се смееше с острите си птичи очи, не подреждаше перата си и не пееше?

Далечно като в сънлива неделна утрин отново чу камбаните да звънят в главата му. Озова се в чернота, в която се носеха бледи лица.

— Сеси! — извика чичо Джон на всичко, навсякъде. — Зная, че можеш да ми помогнеш! Разтърси ме! Разтърси ме!

Застанал до рекламата на градската дрогерия за компания, Джон силно разтърси глава.

Ами ако изобщо не я откриеше? Ами ако ветровете я отнесяха в Елджин11, където тя ужасно обичаше да прекарва времето си? В лудницата. Дали в момента не разбъркваше шарените като конфети мисли на побърканите?

Далеч в следобеда една голяма метална свирка въздъхна и запищя — влакът се носеше сред облаци пара по мостове над долини и студени реки, през царевични ниви и тунели, под арките на могъщи орехи. Джон стоеше и се страхуваше. Ами ако Сеси се скриеше в главата на машиниста? Тя обичаше да се вози на чудовищни локомотиви. Да дърпа шнура на свирката и да разцепва с писъка й спящата нощ или сънливия ден.

Той закрачи по една сенчеста улица. С периферното си зрение зърна сред клоните на недалечния глог старица, сбръчкана като сушена смокиня, гола като семе на магарешки бодил, с кедров кол, забит в гърдите.

Нещо изписка и се удари в главата му. Кос, който отлетя с косми от косата му в човката си.

— Проклятие!

Видя птицата да кръжи в очакване на нова възможност.

Чу пърхане.

Размаха ръце.

Хвана птицата! Тя записка в шепите му.

— Сеси! — извика на дивото черно същество чичо Джон.

— Сеси, ще те убия, ако не ми помогнеш!

Птицата пронизително изцвъртя.

Той силно стисна пръсти, много силно!

И без да поглежда назад, се отдалечи от мястото, където хвърли мъртвата птица.

Спусна се в дерето и на брега на потока избухна в смях — помисли си, че членовете на Семейството се щурат като полудели в опит да измислят как да избягат от него.

Дълбоко във водата лежаха огромни очи и се взираха нагоре.

В знойните летни дни Сеси често влизаше в меката сивота на рачешките глави и надничаше от черните им кръгли очи в краищата на чувствителните им очни стълбчета, за да усети бавното уверено течение на потока, неговата прохлада и мека светлина.

Тя можеше да е наблизо, в катеричките или дори… божичко, мисли!

В горещината на летните обеди Сеси се вмъкваше в амеби, трепкащи дълбоко във философски мрачните води на кладенците. В дните, когато светът сънуваше кошмари от жега, проникнала във всяко нещо на земята, тя лежеше на прохладното кладенчово дъно.

Джон се препъна и се просна в потока.

Камбаните забиха още по-силно. И покрай него сякаш се понесе процесия от тела. Бели като червеи същества се движеха като марионетки. Вълните люлееха главите им и разкриваха лицата на членовете на Семейството.

Седнал във водата, той се разплака. После се изправи и целият разтреперан, излезе на брега и се заизкачва по склона. Можеше да направи само едно нещо.

Късно следобед Джон Несправедливия, Ужасния влезе в полицейския участък. Едва се държеше на крака и гласът му измъчено хриптеше.

Шерифът свали крака от бюрото и зачака побърканият мъж да си поеме дъх.

— Идвам да съобщя за едно семейство — каза той. — Семейство греховни злодеи, които живеят, които се крият видими, но невидими, тук, там, наблизо.

Шерифът се понадигна.

— Какво семейство? И злодеи, казвате? — Той взе молива си. — Къде точно?

— Те живеят… — Побърканият млъкна. Нещо го бе ударило в гърдите. Ослепителни светлини изгаряха очите му. Той се олюля.

— Можете ли да ми дадете име? — заинтригувано попита шерифът.

— Казват се… — Отново усети ужасен удар. Църковните камбани избухнаха!

— Гласът ви, божичко, гласът ви! — извика Джон.

— Какво ми е на гласа?

— Звучи като… — Джон кимна към лицето на шерифа. — Като…

— Да?

— Това е нейният глас. Тя е зад вашите очи, зад вашето лице, на езика ви!

— Страхотно — с невероятно мек и сладък глас усмихнато рече шерифът. — Та щяхте да ми дадете име, семейство, място…

— Няма смисъл. Щом тя е тук. Щом езикът ви е нейният език. Богове!

— Опитайте — каза милият, нежен глас зад лицето на шерифа.

— Семейството е! — извика олюляващият се луд мъж. — Къщата е! — И се просна по гръб, отново улучен в сърцето. Камбаните ехтяха. Църковните камбани го използваха за железен език.

Джон извика едно име. Извика едно място.

После изхвърча от стаята.

След известно време лицето на шерифа се отпусна. Гласът му се промени, стана нисък и груб. Споменът сякаш го смая.

— Какво каза някой? — запита се той — Проклятие. Какво беше онова име? Бързо, запиши го. Ами къщата? Къде каза някой?

Шерифът погледна молива си.

— А, да — накрая въздъхна той. И пак: — Да.

Моливът се раздвижи. Шерифът записа.

Капакът на тавана рязко се отвори навътре и се появи ужасният несправедлив мъж. И се наведе над сънуващото тяло на Сеси.

— Камбаните — запушил ушите си с длани, каза Джон. — Твои са! Трябваше да се сетя. Измъчваш ме, наказваш ме. Престани! Ще те изгорим! Аз ще доведа тълпата. О, Господи, главата ми!

И с последен съкрушителен замах заби юмруци в ушите си, и се строполи мъртъв на пода.

Самотната жена в Къщата отиде да погледне трупа, а в сенките Тимоти усети, че приятелите му изпадат в паника и се скриват.

— О, майко — каза тихият глас на Сеси от будните й устни. — Опитах се да го спра. Не успях. Той изрече нашето име, каза къде живеем. Дали шерифът ще го запомни?

Самотната среднощна жена не знаеше какво да й отговори.

Тимоти слушаше от сенките.

От устните на Сеси, първо далечен, сетне близък и ясен, се разнесе звънът на камбаните, камбаните, ужасните свещени камбани.

Звънът на камбаните.