От прахта родени

Глава 23Подаръкът

На вратата се почука и Дуайт Уилям Олкот вдигна поглед от снимките, току-що получени от някакви разкопки край Карнак. Беше сит, иначе нямаше да отговори на почукването. Той кимна, което, изглежда, беше достатъчно, защото вратата мигновено се отвори и вътре надникна една плешива глава.

— Зная, че е странно — каза помощникът му, — но е дошло едно дете…

— Наистина е странно — прекъсна го Д.У. Олкот. — Обикновено тук не идват деца. Има ли среща?

— Не, но твърди, че след като видите подаръка, който ви носи, ще се съгласите на среща. Впоследствие.

— Необикновен начин за уреждане на срещи — замислено рече Олкот. — Да го приема ли? Момче е, нали?

— Изключително момче, така каза, и носел древно съкровище.

— Това вече е прекалено! — засмя се уредникът. — Да влезе.

— Вече влязох. — Стиснал нещо под мишница, Тимоти бързо се приближи.

— Седни — каза Д.У. Олкот.

— Ако не възразявате, ще остана прав. Тя обаче може би ще има нужда от два стола.

— Два стола ли?

— Ако не възразявате, господине.

— Донеси още един стол, Смит.

— Веднага, господине.

Двата стола бяха донесени, Тимоти вдигна продълговатия, лек като балсово дърво подарък и го постави отгоре им, така че вързопът да се вижда добре.

— Виж, младежо…

— Тимоти — каза момчето.

— Виж, Тимоти, аз съм зает човек. Казвай по каква работа идваш.

— Добре, господине.

— Е?

— Четири хиляди и четиристотин години и деветстотин милиона смърти, господине.

— Боже мой, това е голяма дума. — Д. У. Олкот даде знак на Смит. — Още един стол. — Столът беше донесен. — А сега наистина трябва да седнеш, синко. — Тимоти седна. — Я повтори.

— Предпочитам да не го повтарям, господине. Звучи като лъжа.

— И все пак — бавно каза Д.У. Олкот, — защо аз ти вярвам?

— Просто имам такова лице, господине.

Музейният уредник се наведе напред и се втренчи в бледото, напрегнато лице на момчето.

— Ей Богу, наистина имаш такова лице — промълви той.

— А какво имаме тук? — продължи уредникът и кимна към нещото, което приличаше на катафалка. — Знаеш ли думата „папирус“?

— Всички я знаят, господине.

— Момчетата, предполагам. Свързано е с ограбените гробници и Тут. Момчетата знаят думата „папирус“.

— Да, господине. Елате да погледнете, ако искате.

Уредникът явно искаше, защото вече бе на крака.

Приближи се да погледне и започна да рови като в кантонерка, тютюнев лист по тютюнев лист, тук с глава на лъв, там с ястребово тяло. Пръстите му се движеха все по-бързо, докато накрая не ахна, сякаш ударен в гърдите.

— Малкия — попита уредникът и отново въздъхна. — Откъде намери тези неща?

— Това нещо, господине. И не съм го намерил, то намери мен. Каза, че било като игра на криеница. Аз го чух. И после вече не беше скрито.

— Боже мой! — ахна Д.У. Олкот, като с две ръце разтваряше „рани“ в крехкото нещо. — Твое ли е?

— Обратното също е вярно, господине. Аз съм неин и тя е моя. Ние сме от едно семейство.

Уредникът погледна момчето в очите.

— Пак ти вярвам.

— Слава Богу.

— Защо благославяш Бог?

— Защото ако не ми вярвате, щеше да се наложи да си тръгна. — Тимоти понечи да стане.

— Не, не! — извика Д.У. Олкот. — Недей. Но защо говориш така, като че ли това нещо те притежава, като че ли сте роднини?

— Защото това е Неф, господине — поясни момчето.

— Неф ли?

Тимоти протегна ръка и загърна една разместена превръзка.

Дълбоко изпод отворите в папируса можеха да се видят зашитите очи на невъобразимо древната старица със скрито поточе на видимост между клепачите. От устните й се посипа прах.

— Неф, господине — повтори момчето. — Майката на Нефертити.

Уредникът се върна на стола си и взе кристалната гарафа.

— Пиеш ли вино, момко?

— До днес не, господине.

Тимоти дълго седя и чака. Накрая господин Д. У. Олкот му подаде чашка вино. Отпиха и ученият каза:

— Защо ми донесе това… нея?

— Това е единственото безопасно място на света.

Уредникът кимна.

— Вярно е. И ти предлагаш… — Той замълча за миг. — Неф. За продан ли?

— Не, господине.

— Тогава какво искаш?

— Ако тя остане тук, господине, веднъж дневно да й говорите. — Тимоти засрамено впери очи в обувките си.

— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че ще го правя, Тимоти?

Момчето вдигна поглед.

— О, да, господине. Ако обещаете.

Отправи очи към уредника и продължи.

— И нещо повече, да я слушате.

— Тя говори, така ли?

— Много, господине.

— Сега говори ли?

— Да, но трябва да се наведете към нея. Аз вече съм свикнал. След време и вие ще свикнете.

Д.У. Олкот затвори очи и се заслуша. Отнякъде се носеше шумолене на древни папируси, което го накара напрегнато да сбърчи лице.

— Какво? — попита той. — За какво говори тя?

— За всичко, каквото може да се каже за смъртта, господине.

— Всичко ли?

— Четири хиляди и четиристотин години, както вече отбелязах, господине. И деветстотин милиона души, които са умрели, за да можем да живеем ние.

— Това е много смърт.

— Да, господине. Но аз се радвам.

— Защо говориш така?

— Няма нищо лошо, господине. Защото, ако те бяха живи, ние нямаше да можем да се движим. И да дишаме.

— Разбирам какво имаш предвид. Тя знае всичко това, нали?

— Да, господине. Дъщеря й е била Красавицата, която беше там. А тя е Онази, която помни.

— Призракът, който казва, че плътта и душата допълват историята на Книгата на мъртвите ли?

— Така ми се струва, господине. И още нещо — прибави Тимоти.

— Да?

— Ако не възразявате, пропуск за музея.

— За да можеш да я посещаваш когато поискаш ли?

— Дори след работно време.

— Мисля, че може да се уреди. Ще трябва да подпишем някои документи, разбира се, и да проверим автентичността.

Момчето кимна.

Мъжът се изправи.

— Глупаво е да питам, но тя още ли говори?

— Да, господине. Приближете се. Не, още по-близо.

Тимоти го побутна по лакътя.

Далеч край храма на Карнак пустинните ветрове въздъхнаха. Далеч между лапите на един грамаден лъв пясъкът се успокои.

— Слушайте — каза Тимоти.