От прахта родени

Глава 12На север с Ориента

Старицата забеляза призрачния пътник в Ориент Експреса, който пътуваше от Венеция през Париж за Кале.

Този пътник явно умираше от някаква ужасна болест.

Той заемаше двадесет и второ купе в трети вагон, беше поръчал да му носят храната и едва по здрач отиде да седне във вагон-ресторанта, заобиколен от изкуствена светлина, звън на кристал и женски смях.

Пътникът с мъчително бавни крачки се приближи и седна на съседната маса до тази жена на достопочтена възраст с гръд като крепост, ведро чело и омекнали от времето очи, пълни с доброта.

До нея имаше черна медицинска чанта и в джоба на мъжкото й сако беше пъхнат термометър.

— О, божичко — промълви госпожица Минерва Холидей.

Тъкмо минаваше метрдотелът. Тя го хвана за лакътя и кимна към отсрещната маса.

— Простете, но закъде пътува онзи нещастен човек?

— За Кале и Лондон, госпожо. Ако даде Бог.

И побърза да се отдалечи.

Минерва Холидей изгуби апетит и се зазяпа в оня скелет, направен от сняг.

Мъжът и приборите пред него изглеждаха едно цяло. Ножовете, вилиците и лъжиците издаваха студен сребрист звън. Той омаяно ги слушаше, сякаш това бе гласът на собствената му душа — музика от друга сфера. Ръцете му лежаха в скута му като самотни кученца и когато влакът се наклони на един дълъг завой, тялото му се олюля и още малко и щеше да се катурне.

В този момент вагонът се изправи и сребърните прибори иззвъняха. Една жена в дъното се засмя.

— Не вярвам! — извика тя.

На което един мъж с още по-шумен смях отвърна:

— Аз също!

Това съвпадение предизвика ужасно топене в призрачния пътник. Съмнителният смях беше пронизал ушите му.

Той видимо се сви. Очите му хлътнаха и човек почти можеше да си представи как от устата му излиза студена пара.

Смаяна, госпожица Минерва Холидей се наведе напред, протегна ръка и се чу да прошепва:

— Аз вярвам!

Резултатът бе мигновен.

Призрачният пътник изправи рамене. Белите му скули възвърнаха цвета си. Очите му заблестяха с възроден огън. Главата му се завъртя и той погледна тази чудесна жена с думи, които изцеряваха.

Силно изчервена, възрастната медицинска сестра с огромната топла гръд потръпна, изправи се и с бързи крачки излезе от вагон-ресторанта.

Няма и пет минути по-късно госпожица Минерва Холидей чу метрдотела да бърза по коридора, да чука по вратите и да шепне. Когато минаваше покрай отворената й врата, той я погледна.

— Случайно да сте…

— Не — каза тя, — не съм лекарка. Но съм медицинска сестра. Да не е онзи старец от вагон-ресторанта?

— Да, да! Моля ви, госпожо, елате!

Бяха отнесли призрачния мъж в купето му.

Госпожица Минерва Холидей надзърна вътре.

Там лежеше странният пътник, затворил сухите си клепачи, с уста — безкръвна рана. Единственият живот в него бе подскачането на главата му от движението на влака.

„Боже мой — помисли си тя, — той е мъртъв!“

— Ще ви повикам, ако имам нужда от вас — каза старицата.

Метрдотелът излезе.

Госпожица Минерва Холидей тихо затвори плъзгащата се врата и се обърна да погледне мъртвеца. Защото определено беше мъртъв. И все пак…

Ала накрая се осмели, протегна ръка и докосна китките, в които течеше ледена вода. И се дръпна като опарена от сух лед. После се наведе и прошепна в лицето на бледия мъж.

— Слушайте ме много внимателно. Много.

В отговор й се стори, че чува едно-единствено изтупкване на ледено сърце.

— Нямам представа как се досетих — продължи тя. — Зная кой сте и от какво сте болен…

Влакът зави. Главата на мъжа люшна така, сякаш вратът му беше счупен.

— Ще ви кажа от какво умирате! — прошепна възрастната медицинска сестра. — Вие страдате от една болест — от хора!

Той отвори широко очи, като че ли го бяха простреляли в сърцето.

— Хората в този влак ви убиват — продължи госпожица Минерва Холидей. — Те са вашето нещастие.

Нещо като дъх се раздвижи зад затворената рана на устата му.

— Дааа… ааа.

Тя хвана китката му и потърси пулс.

— Вие сте от някоя централноевропейска страна, нали? Някъде, където нощите са дълги и когато вятърът духа, хората го слушат? Но сега нещата са се променили и вие сте се опитали да избягате, само че…

В този момент по коридора шумно премина група млади подпийнали туристи и заглуши думите им с буйния си смях.

Призрачният пътник се спаружи.

— Откъде… знаете… — промълви той.

— Когато бях шестгодишна, видях… срещнах човек като вас…

— Какво сте видели?

— В Ирландия, край Кайлшандра. Във вековната къща на чичо ми, пълна с дъжд и мъгла, късно една вечер по покрива изтрополиха стъпки и от коридора се чуха звуци, сякаш беше влязла бурята, и накрая сянката дойде в моята стая. Седна на леглото ми и студът от тялото му ме вледени. Спомням си и зная, че не беше сън, защото сянката, която влезе, седна на леглото ми и зашепна… много… приличаше… на вас.

От дълбините на арктическата душа на болния старец се разнесе гробовен глас.

— И кой… и какво… съм аз?

— Вие не сте болен. И не умирате… Вие сте…

Свирката на Ориент Експреса нададе протяжен вой.

— … призрак — каза госпожица Минерва Холидей.

— Дааа! — извика той.

Вик на потребност, признание, увереност. Мъжът почти се изправи.

— Да!

В този момент на прага се появи млад, жадуващ за практика свещеник. С блеснали очи, стиснал разпятието в едната си ръка, той зяпна отпуснатото тяло на призрачния пътник и извика:

— Може ли?…

— Последно причастие ли? — Старецът отвори едното си око като капак на сребърна кутия. — От вас ли? Не. — Той премести поглед към сестрата. — От нея!

— Господине! — възкликна младият свещеник.

Свещеникът отстъпи, стисна разпятието си като шнур за отваряне на парашут, обърна се и избяга.

Старата медицинска сестра продължаваше да наблюдава все по-странния си пациент. Накрая той попита:

— Как можете да ме нахраните?

— Ами… — Тя се засмя самоиронично. — Трябва да измислим начин.

Ориент Експресът отново нададе вой, сблъска се с нови километри от нощ и мъгла и с писък се вряза в тях.

— За Кале ли пътувате? — попита сестрата.

— А после за Дувър, Лондон и може би един замък край Единбург, където ще съм в безопасност…

— Това едва ли е възможно… — Думите й сякаш го пронизаха в сърцето. — Не, не, чакайте, чакайте! — извика тя. — Не е възможно… без мен! Аз ще дойда с вас до Кале и после до Дувър.

— Но вие не ме познавате!

— О, но като малка ви сънувах много преди да срещна един като вас в мъглите и дъждовете на Ирландия. На девет години търсех Баскервилското куче в блатата.

— Да — отвърна призрачният пътник. — Вие сте англичанка, а англичаните вярват!

— Така е. Повече от американците, които се съмняват. Ами французите? Циници! Англичаните са най-добри. Едва ли има стара лондонска къща без тъжна господарка на мъглите, която плаче преди зазоряване.

В този момент, разклатена от един дълъг завой, вратата на купето се отвори. От коридора нахлу отровен брътвеж, безумни приказки и нещо, което можеше да е само безмозъчен смях. Призрачният пътник се смали.

Минерва Холидей скочи, затръшна вратата и се върна, за да погледне своя спътник, когото познаваше от цял живот мятане насън.

— Всъщност точно кой сте вие? — попита тя.

Видял в лицето й лице на тъжно дете, с което много отдавна може да се е срещал, призрачният пътник й разказа живота си.

— Двеста години „живях“ на едно място край Виена. За да се спася от атаките и на атеисти, и на вярващи, се крих в библиотеки и пълни с прах хранилища и се хранех с митове и легенди. Изпадах в среднощни пристъпи на паника и ужас от препускащи коне, лаещи кучета, светкавично тичащи котараци… парченца, отчупили се от капаци на ковчезите… С годините сънародниците ми от невидимия свят един след друг изчезваха, когато замъците се срутваха или господарите даваха своите обитавани от призраци градини под наем на женски клубове и хотели. Прогонени отвсякъде, ние, призрачните скитници, затъвахме в катран и блата, съмнение, презрение или отвращение. Хората и липсата на вяра се удвояваха с всеки изтекъл ден и всичките ми призрачни приятели избягаха. Нямам представа къде. Аз съм последният и се опитвам да прекося Европа до някой безопасен, подгизнал от дъжд замък, където хората се плашат от саждите и дима на блуждаещите души, както си му е редът. Англия и Шотландия, за мен няма друго място!

Гласът му заглъхна и се възцари тишина.

— А как се казвате? — попита тя.

— Нямам име — промълви пътникът. — Хиляди мъгли са се стелили над родовия ни имот. Хиляди дъждове са мокрили надгробния ми камък. Следите от длето са изтрити от влагата, водата и слънцето. Името ми изчезна заедно с цветята, тревата и мраморния прах. — Той отвори очи. — Защо го правите? Защо ми помагате?

И сестрата най-сетне се усмихна, защото чу устните й да изричат верния отговор:

— Никога не съм имала забавление.

— Какво забавление!?

— Водих живот на препарирана кукумявка. Не съм монахиня, но не съм се омъжвала. Грижих се за майка ми, която беше инвалид, и полуслепия си баща, посветих се на болници, легла на смъртници, викове нощем и гадни лекарства. Така че и аз съм нещо като призрак, нали? И сега, тази вечер, на шейсет и шест години, най-после открих във вас пациент! Великолепно различен, свеж, абсолютно нов. О, Господи, какво предизвикателство! Ще ви разхождам, ще ви помагам да избягвате хората във влака, тълпите в Париж, после в морето и на ферибота! Наистина ще е…

— Забавление! — извика призрачният пътник. Разтърсиха го пристъпи на смях. — Забавления? Да, точно такива сме ние!

— Но нали в Париж се забавляват дори когато горят на клада свещеници?

Той затвори очи.

— В Париж ли? А, да.

Влакът нададе вой. Нощта преваляше.

И пристигнаха в Париж.

И точно когато пристигнаха, едно момченце на пет-шест години претича покрай тях и замръзна на мястото си. Втренчи се в призрачния пътник и призрачният пътник му отвърна с подобие на антарктическите айсберги. Момченцето изписка и избяга. Възрастната сестра надникна навън.

Момченцето плачеше и бъбреше нещо на баща си в дъното на коридора. Бащата се затича към купето на призрачния пътник и извика:

— Какво става тук? Кой е уплашил…

И се закова пред вратата, и впери поглед в бледия обитател на бавно спиращия Ориент Експрес. И удари спирачки на езика си.

— … сина ми.

— Аз… — Французинът се отдръпна, ахна смаяно и прошепна: — Простете ми! Много съжалявам!

И се обърна, и блъсна сина си с ръка.

— Много си непослушен!

Вратата се затвори.

— Париж! — завикаха кондукторите из влака.

— Тихо и бързо! — посъветва пациента си Минерва Холидей, докато извеждаше древния си приятел на перона, задръстен от нервни пътници и пръснат навсякъде багаж.

— Топя се! — извика призрачният пътник.

— Не и там, където ви водя! — Тя грабна кошницата си за пикник и го затегли към едно чудодейно свободно такси. Под бурното небе пристигнаха на гробището Пер Лашез. Огромните крила на портата се затваряха. Сестрата размаха шепа франкове. Портата замръзна.

Влязоха бавно сред десетте хиляди паметника. Имаше толкова много студен мрамор и толкова много скрити души, че старата медицинска сестра изпита внезапно замайване, болка в едната китка и мимолетно вледеняване на лявата половина на лицето. Поклати глава и отказа да го приеме. Продължиха да се лутат сред паметниците.

— Къде ще си направим пикник? — попита той.

— Където решим — отвърна спътничката му. — Но внимателно! Защото това е френско гробище! Натъпкано до пръсване с неверие. С цели армии от егоисти, които са изгаряли хора заради вярата им, само за да бъдат изгорени заради своята вяра на следващата година! Изберете вие!

Продължиха да вървят. Призрачният пътник кимна.

— Първият камък. Под него: нищо. Смърт окончателна, нито шепот от време. Вторият камък: жена, тайно вярвала, защото е обичала съпруга си и се е надявала отново да го види във вечността… там има шепот на дух, тупкане на сърце. По-добре. А сега третият надгробен камък: автор на страшни истории за едно френско списание. Но той е обичал своите нощи, своите мъгли, своите замъци. Този камък има нужната температура, също като хубаво вино. Тук ще седнем, скъпа госпожо, докато налеете шампанското и дойде време да хванем влака.

Тя му подаде чашата.

— Можете ли да пиете?

— Мога да опитам. — Той я взе. — Човек може само да опита.

Когато напуснаха Париж, призрачният пътник едва не „умря“. В коридорите нахлу група интелектуалци, току-що участвали в семинар за „погнусата“ на Сартър и в точене на локуми за Симон дьо Бовоар, и въздухът след тях остана нажежен и пуст.

Бледият пътник стана още по-блед.

Втората гара след Париж — ново нашествие! Качи се група немци, шумни в своята непочтителност към духовете на предците, изпълнени със съмнение в политиката, някои дори носеха книги като „Господ бил ли е тук все пак?“

Призракът от Ориент Експреса потъна още по-дълбоко в рентгеновата снимка на костите си.

— О, божичко — ахна госпожица Минерва Холидей, втурна се към купето си и се върна с водопад от книги.

— „Хамлет“! — извика тя. — Баща му, нали? „Коледна приказка“. Четири призрака! „Удъринг Хайс“. Кати се завръща, нали? За да витае из снеговете. А, „Завъртането на колелото“ и… „Ребека“! И любимата ми! „Маймунската лапа“3! Коя?

Ала призракът от Ориент Експреса не отговори. Очите му бяха затворени, устните му бяха зашити с ледени висулки.

— Чакайте! — възкликна тя.

И отвори първата книга…

Където Хамлет стоеше на стената на замъка и чуваше духа на баща си да стене. Тя започна:

И продължи да чете:

И също:

И после:

И влакът се носеше в нощта, докато тя изричаше последните думи на духа на Хамлетовия баща:

И Минерва Холидей повтори:

И призракът от Ориент Експреса потръпна. Тя грабна друга книга:

Влакът тътнеше по един здрачен мост над невидима река.

Ръцете й полетяха като птици.

Сетне:

И дали в устата на призрака от Ориент Експреса нямаше далечно ехо на конски подкови?

— „Тупкането, тупкането, тупкането под дъските на пода от Издайническото сърце на стареца!“8 — тихо извика медицинската сестра.

И ето! Като скок на жаба. Първото изтупкване на сърцето на призрака от Ориент Експреса за повече от час.

Немците в коридора изстреляха залп от неверие.

Ала тя светкавично поднесе лекарството:

И ехото на онзи лай, онзи окаян зов, се разнесе от душата на нейния спътник, изтръгна се като вой от гърлото му.

Изгря луна и навън се появи една Жена в бяло. Докато старата сестра говореше, един прилеп, който се превърна във вълк, който се превърна в гущер, се покатери по една стена на челото на призрачния пътник.

И накрая влакът потъна в сън и госпожица Минерва Холидей остави последната книга да падне на пода с тропот на труп.

— Requiescat in pace10? — със затворени очи промълви пътникът от Ориент Експреса.

— Да. — Тя се усмихна и кимна. — Requiescat in pace. — И двамата заспаха.

Появи се влага, която се превърна в мъгла, която се превърна в капки дъжд, като сълзи от бездънно небе.

И това накара призрачния пътник да разлепи устни, за да прошепне благодарност за мрачното небе и брега, обитаван от призраците на вълните, докато влакът не спря на мястото, където щеше да се превърне в кораб.

Призракът от Ориент Експреса остана последен в призрачния влак.

— Чакайте! — тихо и жалостиво извика той. — Този кораб! Там няма къде да се скрия! А и митницата!

Ала митничарите само хвърлиха поглед на бледото лице под тъмната шапка и наушниците и бързо дадоха знак на ледената душа да се качи на ферибота.

За да я заобиколят тъпи гласове, невежи лакти, пластове хора, които се блъскаха един в друг, докато корабът отплаваше. Сестрата видя, че крехката шушулка отново се топи.

Тълпата от хлапета, които пищяха, обаче я накара да каже:

— Бързо!

И повлече клетника след момчетата и момичетата.

— Не — извика старият пътник. — Шумът!

— Той е специален! — Сестрата го вмъкна през една врата. — Лекарство! Ето!

Старецът зяпна.

— О — промълви той. — Това е… детска стая.

Тя го затегли към писъците.

— Деца! Време за приказка!

Те тъкмо се канеха отново да се затичат, когато сестрата прибави:

— Приказка за призраци!

И небрежно посочи към призрачния пътник, чиито бледи пръсти задърпаха шалчето на леденото му гърло.

— Всички паднете на земята! — заповяда медицинската сестра.

Децата с писъци нападаха около пътника от Ориент Експреса като индианци около типи. И вдигнаха погледи нагоре по тялото му към зейналата му уста, където виелиците поддържаха странна температура.

— Наистина вярвате в призраци, нали? — попита тя.

— О, да! — развикаха се те. — Да!

Старецът сякаш глътна бастун. Очите му хвърлиха най-крехката от всички кремъчни искрици. На бузите му разцъфнаха зимни рози. И колкото повече полягаха децата, толкова повече се извисяваше той и толкова по-топъл ставаше цветът му. Пътникът насочи ледения си показалец към лицата им.

— Аз — прошепна той. — Аз. — Мълчание. — Ще ви разкажа страшна приказка. За един истински призрак!

— О, да! — извикаха децата.

И призрачният пътник започна разказа си, и треската на езика му измисли мъгли и призова дъждове, децата се гушеха и се притискаха едно към друго, огнище с въгленчета, на което той с наслада се грееше. И докато мъжът разказваше, отдръпналата се до вратата сестра Холидей видя онова, което нейният пациент виждаше по призрачното небе, страховитите скали, сивите скали, сигурните скали на Дувър, съвсем наблизо, шепнещите кули, мълвящите изби на замъците, където винаги бе имало призраци, и таваните все още бяха свободни. Старата сестра усети, че повдига ръка към термометъра в джоба си. Измери собствения си пулс. Мрак докосна очите й за миг.

И после едно дете попита:

— Кой си ти?

Призрачният пътник събра паяжинния си саван, наточи въображението си и отговори.

И само свирката на ферибота, която съобщаваше, че пристигат, прекъсна дългия среднощен разказ. Родителите заприиждаха да отведат изчезналите си деца далеч от господина с ледени очи, чиято бълнуваща уста ги караше да треперят, докато шепнеше ли шепнеше и докато измъкваха навън и последното съпротивляващо се дете. Старецът и сестрата останаха сами в детската стая. Фериботът престана да трепери, сякаш и той беше слушал и се бе наслаждавал на злокобните приказки.

— Не — отсече пътникът от Ориент Експреса, когато стигнаха до трапа. — Не ми трябва помощ. Гледайте!

И уверено заслиза. И също както децата бяха еликсир за руменината му, изправените му рамене и гласните му струни, колкото повече се приближаваше до Англия, толкова по-решителна ставаше крачката му, а когато стъпи на сушата, от тънките му устни бликна тих радостен смях и сестрата престана да се мръщи, и го остави да се втурне към влака.

И когато го видя да тича като дете, можеше само да се изпълни с нещо повече от щастие. Той тичаше и нейното сърце тичаше заедно с него и Минерва Холидей изведнъж с поразителна болка усети как отгоре й се спусна капак от мрак — и изгуби свяст.

Забързан, призрачният пътник не забеляза отсъствието на старата сестра, толкова много гореше от нетърпение да потегли.

Едва когато стигна до вагона си, усети, че нещо липсва, и се обърна.

Минерва Холидей я нямаше.

Ала пристигна след миг — изглеждаше по-бледа отпреди, но с невероятно сияйна усмивка. Тя се поколеба и едва не падна. Този път беше негов ред да я подхване.

— Скъпа госпожо — каза той, — вие бяхте извънредно любезна.

— Но аз не си тръгвам — тихо отвърна сестрата, като го гледаше и очакваше наистина да я види.

— Вие?…

— Идвам с вас — каза тя.

— Ами плановете ви?

— Промениха се. Вече няма къде другаде да ида.

Старицата леко се обърна да погледне през рамо.

На пристанището бързо се събираше тълпа и се надвесваше над някой, който лежеше на дъските. Мърмореха гласове, някой извика. Няколко пъти се чу думата „лекар“.

Призрачният пътник погледна Минерва Холидей. Сетне се озърна към тълпата и обекта на нейната тревога, който лежеше на пристанището: в краката им се въргаляха парчета от счупен термометър. Той отново се обърна към Минерва Холидей, която все още се взираше в термометъра.

— О, скъпа моя любезна госпожо — рече накрая старецът. — Елате.

Тя се вгледа в лицето му.

— Забавления?

Мъжът кимна.

— Забавления!

И й помогна да се качи на влака, който скоро потегли и се понесе по релсите към Лондон, Единбург, блатата, замъците, тъмните нощи и дългите години.

— Чудя се коя е била? — загледан в тълпата на пристанището, промълви призрачният пътник.

— О, Господи — въздъхна старата сестра. — Така и не разбрах.

И влакът изчезна.

Минаха цели двадесет секунди докато релсите престанат да треперят.