От прахта родени

Глава 9Завръщане у дома

— Идат — легнала в праха на Високия таван, каза Сеси.

— Къде са? — извика до прозореца Тимоти, като любопитно надничаше навън.

— Някои са над Европа, други — над Азия, едни са над Островите, други — над Южна Америка! — със затворени очи отвърна Сеси. Дългите й кафяви мигли потрепваха, устните й се разтваряха, за да прошепват думите.

Тимоти се приближи по голите дъски и купчините папируси.

— Кои са?

— Чичо Ейнар и чичо Фрай, братовчедът Уилям, виждам Фрулда, Хелгар и леля Моргиана, братовчедката Вивиан, виждам и чичо Йохан! Бързо се движат!

— Горе в небето ли са? — извика Тимоти и светлите му очи проблеснаха. Изправен до леглото, той не изглеждаше на повече от своите десет години. Вятърът навън духаше и в мрачната Къща проникваше само лунната светлина.

— Идват по въздух и по земя, по най-различни начини — каза спящата Сеси. Тя лежеше неподвижно и се вглеждаше в себе си, за да обяснява какво вижда. — Виждам нещо като вълк да гази през бродовете на тъмна река точно над един водопад. Лунните лъчи пламтят по козината му. Виждам кленови листа да се реят високо в небето. Виждам да лети мъничък прилеп. Виждам много зверове да тичат под дърветата в гората и да скачат по високите клони, и всички идват насам!

— Навреме ли ще пристигнат? — Паякът на ревера на Тимоти се разлюля като черно махало и развълнувано затанцува. Той се наведе над сестра си. — За Завръщането?

— Да, да, Тимоти! — Сеси се вдърви. — Върви си! Остави ме да пътувам по местата, които обичам!

— Благодаря! — Той изтича по коридора до стаята си, за да си оправи леглото. Беше се събудил по залез-слънце и когато бяха изгрели първите звезди, бе отишъл да даде воля на вълнението си при Сеси.

Докато си миеше лицето, паякът увисна на сребристо ласо, прехвърлено през тънката му шия.

— Само си помисли, Арах, утре вечер! Нощта на Вси светии!

Тимоти вдигна лице към огледалото, единственото огледало в Къщата, отстъпка на майка му пред неговата „болест“. О, само да не беше толкова нещастен! Той отвори уста и погледна отвратителните зъби, които му бе дала природата. Царевични зърна, кръгли, меки и светли! Ами кучешките му зъби? Тъпи кремъци!

Сумракът се сгъсти. Изтощен, Тимоти запали свещ. През изтеклата седмица всички членове на малкото Семейство бяха живели като в някогашните си родини — денем спяха и се събуждаха по залез-слънце, за да побързат с приготовленията.

— О, Арах, Арах, само да можех наистина да спя през деня като останалите!

Той взе свещта. О, защо нямаше зъби като стомана, като гвоздеи! Или ум, който волно да се носи, като на Сеси, сънуваща сред своите египетски пясъци! Но не, него дори го бе страх от тъмното! И спеше в легло! А не в полираните ковчези долу! Нищо чудно, че Семейството го избягваше като попски син! Ех, защо на раменете му не поникнеха криле! Тимоти разголи гърба си и погледна. Нямаше криле. Нямаше да лети!

Долу шумолеше черен креп, който се надигаше във всички коридори, по всички тавани, на всяка врата. Миризмата на горящи черни свещи се виеше нагоре по стълбището, гласовете на майката и бащата кънтяха от избата.

— О, Арах, дали ще ми позволят да участвам, наистина да участвам в празника? — попита Тимоти. Паякът се завъртя на края на копринената си нишка. — А не само да нося отровни гъби и паяжини, да провесвам креп и да дълбая тикви. Искам да тичам, да скачам, да викам, да се смея, да лудувам, да участвам в празника. Да!?

В отговор Арах изпреде паяжина на огледалото с една дума в средата: „Не!“

Долу единствената котка в Къщата беше като побъркана, единственият мишок в цепнатините на вибриращата стена с нервни звуци повтаряше едно и също: „Завръщането!“

Тимоти пак се качи при Сеси. Тя спеше дълбоко.

— Къде си сега, Сеси? — прошепна той. — В небето ли си? Или на земята?

— Скоро — промълви тя.

— Скоро — грейна Тимоти. — Вси светии! Скоро!

Заотстъпва заднишком, като се взираше в сенките на странни птици и увиснали с главата надолу животни по лицето й.

Вдиша усойния мирис на пръст, който излизаше през отворената врата на избата.

— Татко?

— Тук съм! — извика бащата. — При двойния!

Тимоти се поколеба достатъчно, за да зърне хиляди сенки по таваните, обещания за появи, сетне се затича надолу по стълбището.

Бащата престана да лъска дългия ковчег и направи знак с палец нагоре.

— Лъсни го за чичо Ейнар!

Тимоти зяпна.

— Колко е висок чичо Ейнар! Над два метра, нали?

— Почти два и половина!

Момчето лъсна ковчега до блясък.

— И сигурно тежи сто и двайсет кила, а?

Бащата изсумтя.

— Сто и четирийсет! Ами вътре в ковчега?

— Място за криле? — ахна Тимоти.

— Място за криле — засмя се бащата.

В девет часа Тимоти изскочи в октомврийската нощ и два часа в ту топлия, ту студен вятър бра отровни гъби в горичката.

Мина покрай една ферма.

— Само да знаехте какво става в нашата Къща! — каза на светещите прозорци той. Изкачи се на хълма и погледна далечния град, който се готвеше за сън, и кръглия бял часовник на камбанарията. „Изобщо си нямате представа“ — помисли си момчето.

И занесе отровните гъби вкъщи.

В избата проведоха церемония. Бащата редеше заклинанията, бледите ръце на майката описваха странни благославящи жестове и се събра цялото Семейство, освен Сеси, която лежеше на тавана. Ала и тя беше с тях. Ту надничаше през очите на Брайън, ту на Самюъл, ту на майката — усещаш раздвижване, Сеси поглежда през очите ти и след миг изчезва.

Тимоти се помоли на мрака:

— Моля те, много те моля, помогни ми да порасна и да стана като тях, като ония, дето скоро ще са тук, дето никога не остаряват и не могат да умрат, поне така казват, не могат да умрат каквото и да се случи, а може и отдавна да са умрели, но Сеси вика, майка и татко също викат, и прабаба само шепне, и сега те пристигат, а аз не съм никой, не съм като онези, дето минават през стени и живеят в дърветата или под земята, докато седемнайсетгодишните дъждове не ги прогонят, и ония, дето тичат на глутници, нека да съм като тях! Щом те живеят вечно, защо и аз да не мога?

— Вечно — повтори гласът на майката. — О, Тимоти, трябва да има начин. Дай да видим! Ето…

Прозорците затракаха. Ленените бинтове на прабабата зашумоляха. Бръмбарите мъртви часовничета из стените зацъкаха като обезумели.

— Духай! — извика майката. — Започни!

И вятърът задуха.

Връхлетя света като грамаден невидим звяр и цялата земя го чу да преминава в сезон на скръб и плач, мрачен празник на нещата, които носеше, за да ги разпръсне над северен Илинойс. С приливи и отливи от звук той ограби очите на каменните ангелчета от прашните гробове, изсмука прашинките плът от гробниците, грабна траурни цветя без имена, разклати друидски дървета, за да подхвърли реколтата от листа високо в сух водопад, батальон от одрани кожи и огнени очи, които безумно запламтяха в океани от бушуващи облаци, разкъсващи се на приветствени знаменца, за да показват местата на множащите се обитатели на пространствата, пронизващи небесата с такива меланхолични изригвания на изгубени години, че милиони заспали из фермите се будеха със сълзи на очи и се чудеха дали през нощта е валяло и никой не е разбрал, и в реката на бурята отвъд морето, което се вълнуваше в гравитацията на идването и заминаването, в хаос от листа и прах, вятърът закръжи над хълма, Къщата, посрещачите и над тях Сеси в своя таван, спящ тотем в египетските си пясъци, която зовеше с ума си и с дъха си даваше разрешение.

От най-високия покрив Тимоти усети, че Сеси премигва и…

Прозорците на Къщата широко се разтвориха, десетина тук, двадесетина там, за да поемат древния вятър. Вратите последваха примера им и цялата къща се превърна в една лакома паст, която приветствено вдишваше нощта и всичките й килери, изби и тавани трепереха от мрачен смут!

Когато Тимоти се надвеси като капчук от плът и кръв, армадата от тленен прах, паяжини, криле, октомврийски листа и гробищни цветя затрополи по покривите и в същия момент по пътищата около хълма се затичаха сенки, запровираха се между дърветата в гората и въоръжени със зъби, кадифени лапи и наострени уши, започнаха да вият към луната.

И това сливане на небе и земя връхлетя Къщата през всеки прозорец, комин и врата. Неща, които летяха плавно или на невъобразими зигзази, които вървяха изправени, тичаха на четири крака или куцаха като сакати сенки, прогонени от някой гробищен ковчег и изпратени от някакъв побъркан сляп Ной, само зъби без език, размахващи вили и изпълващи въздуха със смрад.

Всички се дръпнаха настрани, когато този говорящ потоп от сянка, облак и дъжд напълни избата, напъха се в ковчези, обозначени с годините на смъртта, само за да се изправи отново, на столовете в салона се настаниха лели и чичовци със странна генетика, и готвачката се сдоби с помощници, които вървяха по-чудато от нея, изродени братовчеди, отдавна изгубени племенници и необичайни племеннички се тътреха, крачеха или летяха в танц около полилеите на тавана и усещаха, че стаите долу се пълнят, огромното множество на неестествено оцелелите негодни, както го нарекоха по-късно, караше картините да се кривят по стените, мишокът тичаше като побъркан из комините, докато египетският дим се стелеше, и паякът на шията на Тимоти се скри в ухото му, като нечуто крещеше „Убежище!“, докато момчето се възхищаваше на Сеси, тази спяща господарка на хаоса, и после отскочи да види прабабата, цялата надута от гордост, с пламтящи лазуритени очи, и след това се запремята надолу по стълбището сред тупкане на сърце и звукови бомби, сякаш падаше през грамадна клетка, в която бяха заключени безброй среднощни същества, бързащи да пристигнат, ала готови да си тръгнат, докато накрая с оглушителен рев и гръм без мълния последният буреносен облак не се затвори като капак върху осветения от луната покрив, прозорците и вратите един по един и една по една се затръшнаха, небето се проясни и пътищата опустяха.

И насред всичко това зашеметеният Тимоти нададе силен радостен вик.

При което се обърнаха хиляда сенки. Две хиляди зверски очи запламтяха в жълто, зелено и сярно златисто.

И в цялата тази въртележка Тимоти с невинна радост бе заподхвърлян насам-натам и накрая го блъснаха в една стена, откъдето, неподвижен и окаян, можеше само да гледа върволицата мъгляви фигури, неясни лица и крака с копита, които подритваха и хвърляха искри, докато някой не го отлепи от стената на тласъци!

— Ей, това няма начин да не е Тимоти! Да, да! Ръцете му са твърде топли. Лицето и бузите са прекалено горещи. Челото му е потно. Не съм се потил от години. Какво е това? — Изръмжаване. Един космат юмрук удари Тимоти в гърдите. — Това не е ли мъничко сърце? Което бие като чук по наковалня? Да?

Едно брадато лице намръщено го изгледа.

— Да — потвърди Тимоти.

— Бедното момче, скоро ще го спрем!

И сред взрив от смях ледената ръка и студеното като луна лице се понесоха в див танц.

— Това — каза внезапно озовалата се наблизо майка — беше чичо ти Джейсън.

— Не ми харесва — промълви Тимоти.

— Няма нужда да ти харесва, синко, няма нужда да харесваш никого. Няма го в картите, както се казва. Той ръководи погребения.

— Защо трябва да ги ръководи, след като мъртъвците няма къде другаде да отидат? — попита момчето.

— Добре казано! Той има нужда от чирак!

— Не и аз — заяви Тимоти.

— Не и ти — мигновено се съгласи майката. — А сега запали още свещи. Раздай чашите с вино. — И му подаде поднос с шест пълни догоре бокала.

— Това не е вино, майко.

— По-хубаво е от вино. Нали искаш да си като нас, Тимоти?

— Да. Не. Да. Не.

Той изкрещя, пусна подноса да падне на пода, втурна се към вратата и изскочи в нощта навън.

Където отгоре му се стовари лавина от криле и заудря лицето, ръцете и дланите му, зашумоли в ушите му, задраска очите му и вдигнатите му юмруци и в ужасяващия рев на това изсипващо се върху него погребение момчето видя едно страховито усмихнато лице и извика:

— Ейнар! Чичо!

— Или дори чичо Ейнар! — отвърна лицето, грабна го и го подхвърли високо в нощния въздух — Тимоти увисна за миг и запищя, — сетне крилатият подскочи, хвана го и го завъртя. — Как ме позна? — със смях попита мъжът.

— Има само един чичо с криле — задъхано поясни момчето, докато се носеха над покриви и железни капчуци, докато се плъзгаха над керемидите и се издигаха над ниви на изток и запад, север и юг.

— Лети, Тимоти, лети! — извика чичото с огромните прилепови криле.

— Летя, летя! — изпъшка Тимоти.

— Не, наистина лети!

И като се смееше, добрият чичо го подхвърли и Тимоти започна да пада, размаха ръце и продължи да пада с писъци, само за да бъде хванат отново.

— Е, има време! — рече чичо Ейнар. — Мисли. Пожелай си. И след пожелаването: направи го!

Понесъл се под могъщите криле, които изпълваха небето и ослепяваха звездите, Тимоти затвори очи. Усети, че по лопатките му запламтяват пъпки от огън, пожела си го още по-съсредоточено и подутините продължиха да растат, още малко и щяха да се пръснат! Проклятие!

— Има време — предугадил мисълта му, каза чичо Ейнар. — Някой ден. Иначе няма да си ми племенник. Бързо!

Плъзнаха се по покрива, надникнаха в дюните на тавана, където сънуваше Сеси, уловиха октомврийския вятър, който ги издигна в облаците, и плавно кацнаха на верандата, където двадесетина сенки с мъгла вместо очи ги посрещнаха с подобаваща врява и бурни овации.

— Чудесен полет, а, Тимоти? — извика чичото: той никога не шепнеше, всичко бе дива експлозия, оперна бомбардировка. — Стига ли ти?

— Стига ми! — Тимоти се разплака от удоволствие. — О, благодаря ти, чичо.

— Първият му урок — заяви чичо Ейнар. — Скоро въздухът, небето и облаците ще са негови, както са и мои!

Когато Ейнар отнесе Тимоти, отново се надигнаха бурни овации при танцуващите призраци при масите и пируващите почти скелети. От комините се издигна безформен пушек, придоби силуетите на племенници и братовчеди от спомените — те престанаха да са само дим и се превърнаха в плът, за да бъдат смачкани от танцуващите и тъпчещата се с лакомства тълпа. Докато в някоя далечна ферма не изкукурига петел. Всички се заковаха на място като треснати от гръм. Дивото веселие утихна. Пушеците, мъглите и дъждовните фигури се стопиха по стълбището на избата, за да се напъхат, излегнат, заемат кабинките и ковчезите с месингови табелки. Чичо Ейнар, който беше последен, разтърси въздуха със спускането си, засмя се на нечия полузабравена смърт, може би на своята, изпружи се в най-дългия ковчег, сви прилепово-паяжинните си криле от двете страни на смеховете си, затвори очи и кимна, с което накара капака да затвори смеховете му, като че ли все още летеше, и избата потъна в тишина и мрак.

Тимоти остана сам в студената утрин. Всички бяха изчезнали, всички спяха, защото се страхуваха от светлината. Той обичаше деня и слънцето, ала кой знае защо, му се искаше да обича тъмата и нощта.

— Уморен съм, Сеси — каза момчето, докато се тътреше нагоре по безбройните стъпала на Къщата. — Но не мога да заспя. Не мога.

— Спи — промълви тя, когато Тимоти легна на египетските пясъци до нея. — Чуй ме. Спи. Спи.

И той заспа.

Залез.

Тридесет капака се вдигнаха от продълговатите си сандъци. Тридесет нишки, паяжини, ектоплазми запулсираха и сетне — оживяха. Тридесет братовчеди, племенници, лели, чичовци и вуйчовци се материализираха от вибриращия въздух, тук нос, там уста, уши, вдигнати ръце и жестикулиращи пръсти, очакващи да се измъкнат навън крака, след което се изправиха в избата, докато странните бурета се пръсваха и от тях се изливаше вино, а есенни листа като криле и криле като есенни листа се втурнаха без нозе нагоре по стълбището, докато от комина не блъвна пушек, невидими музиканти не се впуснаха във вихрени мелодии и един невероятно голям гризач не засвири на пианото и не зачака аплодисменти.

И насред всичко това Тимоти с вулканичен рев рикошираше от дете-звяр в страшен роднина, докато накрая не се призна за победен, не се измъкна и не избяга в кухнята, където нещо се гушеше до мокрите прозорци. То въздишаше, плачеше и постоянно потропваше и изведнъж момчето се озова навън, дъждът го брулеше, вятърът го вледеняваше и целият мрак на свещите вътре изчезна. Танцуваха се валсове, а той не можеше да танцува. Поглъщаха се храни, а той не можеше да яде, пиеше се вино, а той не можеше да пие.

Тимоти се разтрепери и тичешком се качи по стълбището при огрените от луната пясъци и дюни с формата на дами, където спеше Сеси.

— Сеси — тихо я повика той. — Къде си тази нощ?

— Далеч на запад — отвърна тя. — В Калифорния. Край едно солено море, близо до кални тресавища, пара и тишина. Аз съм фермерска жена и седя на дървената веранда. Слънцето залязва.

— И още какво, Сеси?

— Чуй шепота на тресавищата — каза Сеси. — Те повдигат сиви главици от пара, разцепват се като гума и спадат с шум като от влажни устни. Мирише на сяра, придънно горене и древни времена. Там от два милиарда години се готви динозавър.

— Готов ли е вече, Сеси?

Спокойните й устни се усмихнаха.

— Съвсем готов. Тук в планините вече е нощ. Аз съм в главата на тази жена, гледам през дупчиците в черепа й, вслушвам се в тишината. Самолети летят като птеродактили с огромни криле. В далечината един парен тиранозавър се взира в тези порещи небето влечуги. Аз наблюдавам и вдишвам миризмите на праисторическите гозби. Тихо, тихо…

— Докога ще останеш в главата й, Сеси?

— Докато чуя, видя и усетя достатъчно, за да променя живота й. Животът в нея не прилича на живота никъде другаде по света. Нейната долина с малката й дървена къща е разсъмващ се свят. Черните планини я обгръщат с тишина. Веднъж на половин час виждам да минава автомобил и да осветява с фаровете си тесния черен път, после отново се завръщат тишината и нощта. Цял ден седя на верандата и гледам как сенките изпълзяват от дърветата, за да се слеят в една голяма нощ. Чакам мъжа си да се прибере. Той никога няма да дойде. Долината, морето, няколкото коли, верандата, люлеещият се стол, аз, тишината.

— Ами сега, Сеси?

— Отдалечавам се от верандата към тресавището. Серните пари са навсякъде. Прелита птица и надава крясък. Аз съм в птицата! И докато летя, с новите си малки мънистени очи виждам долу жената да навлиза в тресавището! Чувам звук като от хвърлен камък! Виждам бяла ръка да потъва в кален вир. Тинята я покрива. И сега летя към дома!

Нещо се блъсна в таванското прозорче.

Сеси премигна.

— Сега! — засмя се тя. — Вече съм тук!

Очите й откриха Тимоти.

— Защо си на тавана вместо долу на Завръщането?

— О, Сеси! — избухна той. — Искам да направя нещо, за да ги накарам да ме забележат, да ме направят страхотен като тях, да ме приемат при себе си, и си помислих, че ти можеш…

— Да — прошепна тя. — Я се изправи! А сега си затвори очите и не мисли за нищо, за нищо!

Тимоти се изпъна и пропъди мислите от ума си.

Сеси въздъхна.

— Тимоти? Готов ли си? Напълно ли си подготвен?

Като ръка в ръкавица тя се вмъкна в двете му уши.

— Върви!

— Гледайте всички!

Тимоти вдигна чашата със странно червено вино от особена реколта, за да могат всички да го видят. Лели, чичовци, братовчеди, племеннички и племенници!

И го изпи до дъно.

После махна с ръка на заварената си сестра Лора и привлече вниманието й, за да я накара да замръзне на мястото си.

И изви ръцете на Лора зад гърба й, като й шепнеше. И лекичко я ухапа по шията!

Свещите угаснаха. Вятърът възторжено разтрака керемидите на покрива. Лелите и чичовците ахнаха.

Тимоти се обърна, налапа цяла шепа отровни гъби, глътна ги, плесна се с ръце по хълбоците и започна да тича в кръг.

— Чичо Ейнар! Сега ще полетя!

От горната площадка на стълбището чу вика на майка си:

— Не!

— Да! — Той се хвърли във въздуха и размаха ръце!

По средата на полета крилете му избухнаха. Тимоти падна с писък.

За да се озове в ръцете на чичо Ейнар.

Той бясно започна да се гърчи и от устните му изригна глас.

— Това е Сеси! — извика гласът. — Сеси! Елате да видите! На тавана! — Смях. Тимоти се опита да си затвори устата.

Смях. Ейнар го остави да падне. Момчето се втурна през тълпата, която бързаше нагоре към Сеси. Тимоти с ритник отвори входната врата и…

Виното и отровните гъби се изсипаха в студената есенна нощ.

— Мразя те, Сеси, мразя те!

Тимоти горчиво хлипаше в дълбоките сенки на плевника и удряше с юмруци благоуханното сено. После се отпусна неподвижно. Паякът изпълзя от кибритената кутия в джоба на блузата му, която използваше за скривалище, и се покатери по рамото и шията му до ухото му.

Тимоти потръпна.

— Не, не. Недей!

Лекото докосване на пипалцето до тъпанчето му, малките сигнали за голяма загриженост го накараха да спре да плаче.

Паякът се спусна по бузата му, настани се под носа му и се зае да проучва ноздрите му, като че ли търсеше меланхолията в тях, после тихичко продължи нагоре по носа му, седна и втренчено се загледа в Тимоти. Момчето избухна в смях.

— Махни се, Арах! Махай се!

В отговор паякът се понесе надолу и с шестнадесет изящни движения изпреде зигзагообразните си нишки върху устата на Тимоти, така че от нея се разнасяше само един звук:

— Ммммм!

Тимоти се понадигна и сеното зашумоля.

Мишока беше в джоба на блузата му, приятна топлинка, която докосваше гърдите и сърцето му.

Там бе и Ануба, свита на меко кълбо, и реките на сънищата й изобилстваха от вкусна риба.

Лунната светлина обагряше земята. От голямата Къща се чуваше смях — играеха на „Огледалце, Огледалце“ с едно огромно огледало. Веселбарите ревяха, докато се опитваха да разпознаят онези, чиито отражения никога не бяха се появявали и никога нямаше да се появят на стъклената повърхност.

Тимоти скъса паяжината на Арах върху устните си:

— А сега какво?

Паякът се спусна на пода и забърза към Къщата. Тимоти го хвана и пак го напъха в ухото си.

— Добре. Ще отидем да се забавляваме, въпреки всичко!

И затича. След него бавно затича Мишока и Ануба — бързо. По средата на двора от небето падна зелен брезент и го прикова с копринено крило.

— Чичо!

— Тимоти. — Крилете на Ейнар вдигнаха шум като литаври. Малкият като напръстник Тимоти се озова на Ейнаровото рамо. — Я се развесели, племеннико. За теб всичко е много по-интересно. Нашият свят е мъртъв. Целият е надгробно сив. Животът е най-хубав за онези, които са живи!

От полунощ нататък чичо Ейнар го разнасяше от стая в стая из Къщата и като пееха, двамата свалиха долу хиляди пъти прабабата, увита в египетския си саван, безкрайни ленени бинтове, усукани около крехките й като на археоптерикс кости. Тя стоеше безмълвно, скована като огромен самун нилски хляб, и в очите й проблясваха мъдри пламъци. На закуска я подпряха на дългата маса и й дадоха да си пийне от невероятните вина, за да навлажнят сухите й устни.

Вятърът се надигна, звездите запламтяха, танците се оживиха. Многобройните мракове се кълбяха, клокочеха, изчезваха и отново се появяваха.

Следваше „Ковчези“. Ковчези, строени в редица, заобиколени от маршируващи под звуците на флейта хора. Изнасяха ковчезите един по един. Чрез борба за излъсканата им вътрешност бяха елиминирани двама, четирима, шестима, осмина играчи, докато накрая не остана само един ковчег. Тимоти предпазливо обикаляше около него заедно със своя странен братовчед Роб. Флейтата млъкна. Тимоти се хвърли към ковчега като лалугер към дупката си. Роб се вмъкна вътре пръв! Ръкопляскания!

Смях и веселие.

— Как е сестрата на чичо Ейнар? Крилатата.

— Миналата седмица Лоте летеше над Персия и я улучиха със стрели. Птица за банкет. Птица!

Смехът им бе ветровита пещера.

— Ами Карл?

— Оня, дето живее под мостовете ли? Клетият Карл. В цяла Европа няма място за него. Благославят новите мостове със светена вода! Карл е бездомен. Тази нощ има безчет бегълци.

— Така е! Всички мостове, а? Клетият Карл.

— Слушайте!

Веселието стихна. В далечината градският часовник удари шест сутринта. Завръщането беше свършило. Заедно с биенето на часовника сто гласа запяха многовековни песни. Чичовци и лели се хванаха за ръце и някъде в студената далечина на утрото градският часовник престана да бие.

Тимоти пееше.

Не знаеше думите и мелодията, ала въпреки това пееше и думите и мелодията бяха чисти, плавни, високи и прекрасни.

Когато свърши, той вдигна поглед нагоре към Високия таван с египетски пясъци и сънища.

— Благодаря, Сеси — прошепна момчето.

Задуха вятър.

— Прости ли ми? — отекна през неговата уста гласът й. И сетне: — Сеси. Опростена.

После се отпусна и остави устата му да се движи както иска, и песента продължи, ритмично, чисто, мелодично.

Сбогуването бе много шумно. Мрачно щастливи, майката и бащата стояха на прага и целуваха всяка отиваща си буза. Небето на изток изсветляваше и розовееше. Нахлу студен вятър. Всички трябваше да полетят на запад, за да изпреварят слънцето около света. Побързайте, о, побързайте!

Тимоти отново се вслуша в гласа в главата си и рече:

— Да, Сеси. Благодаря.

И Сеси му помогна да премине от едно тяло в друго. Той мигновено се почувства в един древен братовчед, който се кланяше на вратата и допираше устни до бледите пръсти на майката, погледна я от сбръчканото пергаментово лице. Сетне излезе на вятъра, който го подхвана и сред вихър от листа го понесе над разбуждащите се хълмове.

Внезапно се озова зад друго лице на вратата и отново се сбогуваше. Зад лицето на братовчеда Уилям.

Бърз като дим, братовчедът Уилям се затича по един черен път. Червените му очи пламтяха, рунтавата му козина беше покрита с утринен скреж, меките му пръсти с безшумна увереност стъпваха по склона, после изведнъж летеше някъде много надалеч.

Тимоти ненадейно се вля във високата чадъровидна фигура на чичо Ейнар и с неговите невероятно весели очи видя как вдига едно бледо телце: Тимоти! Вдигаше себе си!

— И да слушаш, Тимоти. До скоро!

По-бърз от летящи листа, по-светкавичен от вълчето същество на черния път, толкова мигновен, че земята наоколо се замъгли и последните звезди се килнаха, като камъче в устата на чичо Ейнар, Тимоти остана в него по време на половината му полет.

Сетне беше запратен обратно в тялото си.

Виковете и смехът заглъхнаха и почти се изгубиха. Всички се прегръщаха, плачеха и си мислеха, че светът все по-малко е място за тях. Едно време се бяха срещали всяка година, ала сега изминаваха десетилетия, без да се съберат.

— Не забравяйте, следваща среща в Салем през две хиляди и девета! — извика някой.

Салем. Вцепененият ум на Тимоти опипа думата. Салем — 2009-а. Там щяха да са чичо Фрай, бабата, дядото и хиляди пъти прабабата в своя спаружен саван. И майката, бащата, Сеси и всички останали. Но дали той щеше да доживее дотогава?

Всички се стрелнаха с последния повей на утихващия вятър, безброй шалчета, безброй пърхащи бозайници, безброй сухи листа, безброй тичащи вълци, безброй воеве и роенета, безброй полунощи, зори, сънища и събуждания.

Майката затвори вратата.

Бащата слезе в избата.

Тимоти тръгна по увития с креп коридор. Свел глава, когато минаваше покрай останалото от веселбата огледало, той видя бледата смъртност на лицето си. И потръпна.

— Тимоти — повика го майката.

И докосна лицето му с длан.

— Синко — каза тя. — Ние те обичаме. Всички те обичаме. Колкото и да си различен, дори някой ден да ни напуснеш. — Целуна го по бузата. — И ако умреш, костите ти ще лежат необезпокоявани, ние ще се погрижим за това, вечно ще лежиш в мир и аз ще идвам да те виждам на всеки Вси светии, и ще те завивам по-хубаво.

В коридорите отекна скърцането и затръшването на полираните капаци.

В Къщата се възцари тишина. В далечината вятърът превали един хълм с последния си товар от малки тъмни полети, кънтящи и бъбрещи.

Разплакан, той се заизкачва по стълбището, стъпало по стъпало.