От прахта родени

Глава 22Онази, която помни

Много дни и седмици мястото над града пустееше. Когато започнаха дъждовете и удряха мълнии, от овъглените развалини сегиз-тогиз се издигаха едва забележими валма дим и се стелеха над останките, хлътнали в пълната с натрошени бутилки изба, и над черните скелети на таванските греди, рухнали отгоре, за да скрият погребаните вина. Когато нямаше дим, над руините се носеха облаци прах и в тях проблясваха и изчезваха спомени за Къщата.

Един ден по пътя се появи младеж, сякаш излизаше от някакъв сън или от тихите вълни на спокойно море, за да се озове пред изоставената Къща, като че ли едновременно знаеше и не знаеше какво е имало някога в нея.

Вятърът въпросително прошумоля в голите клони на дърветата.

Той внимателно се заслуша и отговори:

— Том — каза младежът. — Том беше, нали? Познаваш ли ме? Помниш ли ме?

Клоните се разлюляха утвърдително.

— Тук ли си сега? — попита той.

„Почти — разнесе се шепот. — Да. Не.“

Сенките се раздвижиха.

Вратата на Къщата проскърца и бавно се отвори. Младежът се приближи до стълбището.

Вятърът протяжно зави в големия комин.

— Ако вляза и почакам, какво тогава? — загледан в огромната фасада на безмълвната Къща, попита той.

Вратата се разклати на пантите си. Няколкото останали прозореца тихо се раздрънкаха и отразиха първите звезди.

Младежът чу, ала не чу шепота край ушите си.

„Влез. Почакай.“

Той стъпи върху първото стъпало и се поколеба.

Гредите на Къщата се отдръпнаха, сякаш за да го привлекат.

Още една крачка.

— Не зная. Какво? Какво търся ли?

Тишина. Къщата чакаше. Вятърът чакаше в дърветата.

— Ан? Ти ли си? Не, нея отдавна я няма. Но имаше друга. Почти зная името й. Какво?…

Гредите нетърпеливо изскърцаха. Той се качи на третото стъпало, а после и догоре и застана пред широко отворената врата, през която вятърът дълбоко си пое дъх, сякаш за да го всмуче вътре. Ала младежът стоеше съвсем неподвижно и със затворени очи се опитваше да види под клепачите си едно сенчесто лице.

„Почти зная името“ — помисли си той.

„Влез. Влез.“

Младежът влезе.

Къщата едва доловимо хлътна, сякаш отгоре й се бе отпуснала нощта или върху покрива се беше спуснал облак.

Във висините на тавана имаше сън в заспала плът.

— Кой е там? — тихо извика той. — Къде си?

Вдигна се тавански прах и образува сянка.

— А, да, да — каза младежът. — Спомних си. Прекрасното ти име.

Сетне се заизкачва по стълбището, което водеше към очакващия го таван на Къщата.

Пое си дъх.

— Сеси — промълви младежът.

Къщата потрепери.

Лунна светлина обля стълбището.

Той се качи.

Входната врата съвсем бавно се залюля и тихичко се затвори.