От прахта родени

Глава 15Чичо Ейнар

— Ще отнеме само минутка — рече добрата жена на чичо Ейнар.

— Отказвам — заяви той. — И това ми отнема само секунда.

— Цяла сутрин съм се трудила — настоя тя. — А ти отказваш да ми помогнеш, така ли? Кани се да вали.

— Нека си вали — извика чичо Ейнар. — Нямам намерение да ме удари гръм само за да изсуша дрехите ти.

— Но ти го правиш страшно бързо.

— Повтарям ти, отказвам. — Огромните му брезентови криле нервно се разшаваха на гърба му.

Тя му подаде тънко въже, на което бяха закачени току-що изпрани дрехи. Чичо Ейнар презрително ги завъртя в ръце.

— Значи все пак се стигна до това — горчиво измърмори той. — До това, до това, до това.

След всички дни и седмици на търсене, през които се беше носила на ветровете над земи и места, които не бяха съвсем подходящи, Сеси най-после бе открила пуста къща. Тя го прати там да си търси жена и убежище от невярващия свят и чичо Ейнар се оказа захвърлен във фермата.

— Не плачи, пак ще намокриш дрехите — каза жената. — Поподскачай, изсуши ги, и всичко ще свърши за миг.

— Изсуши ги — ужасно обиден я имитира той. — Дано загърми, дано завали!

— Ако беше хубав слънчев ден, нямаше да те моля. Толкова пране… Ще трябва да го просна вътре…

Това го убеди. Ако мразеше нещо, това бяха накачени из стаята дрехи — човек трябваше да се провира под тях. Той разпери огромните си криле.

— Но само до оградата на пасището — каза чичо Ейнар.

— Само! — извика тя.

Завъртане… той подскочи и крилете му заплющяха в хладния въздух. Понесе се ниско над фермата, повлякъл след себе си въжето с дрехите, за да ги изсуши с въздушната струя от полета си.

— Дръж!

Той се върна и просна сухите като прясна пшеница дрехи върху чистите одеяла, които бе опънала жена му.

— Много благодаря!

— Ха! — викна той и отлетя да помисли под киселата ябълка.

Красивите копринени криле на чичо Ейнар висяха като морскозелени платна зад гърба му и шумоляха, когато кихаше или се завърташе прекалено бързо.

Мразеше ли крилете си? Нищо подобно. На млади години винаги беше летял нощем. Нощите бяха време за крилати мъже. Денят криеше опасности, винаги бе крил и винаги щеше да крие, ала нощем, о, нощем той се рееше над далечни земи и още по-далечни морета. Без да го заплашва нищо.

Ала вече не можеше да лети нощем.

На идване към тази проклета нещастна ферма беше изпил прекалено много червено вино. „Ще се оправя“ — мрачно си каза той, докато под утринните звезди летеше над огрените от луната хълмове. И тогава… от небето…

Синя Божия или природна мълния! Електрически стълб, невидим до последния момент на тъмния фон на нощта.

Като пате в кълчища! Страхотно цвъртене! Лицето му почерня от огньове на Свети Елм. Той отблъсна пламъците с могъщо размахване на криле и падна.

Сблъсъкът му с огряната от луната поляна произведе звук като от грамаден телефонен указател, хвърлен от небето.

Стана рано на другата сутрин. Мокрите му от росата криле трепереха. Още беше тъмно. На изток се опъваше бинтът на изгрева. Скоро бинтът щеше да се покрие с петна и полетите щяха да са забранени. Не му оставаше друго освен да се скрие в гората и да изчака в най-дълбоките гъсталаци, докато следващата нощ скриеше размахването на крилете му в небето.

И така го откри бъдещата му жена.

През деня, който бе топъл, младата Брунила Уексли беше излязла да издои една изгубена крава — носеше сребърно ведро, вървеше из храсталака и молеше невидимата крава да се прибере, защото иначе вимето й щяло да се пръсне от неиздоеното мляко. Фактът, че кравата най-вероятно ще се прибере, когато наистина се нуждае от доене, не занимаваше Брунила Уексли. Това беше повод да се разходи из гората и да подъвче глухарчета и когато се натъкна на чичо Ейнар, правеше тъкмо това.

Заспал край един храст, той приличаше на мъж под зелен покрив.

— О! — трескаво рече Брунила. — Мъж. В палатка.

Чичо Ейнар се събуди. Палатката се разгърна зад гърба му като голямо зелено ветрило.

— О! — ахна Брунила, търсачката на крави. — Мъж с криле. Да, да, най-сетне. Сеси каза, че ще те прати! Ти си Ейнар, нали?

Беше страхотно да видиш крилат мъж и тя бе горда да се запознае с него. Заговори го и след час вече бяха стари приятели, а след два Брунила съвсем престана да обръща внимание на крилете му.

— Изглеждаш посмачкан — отбеляза тя. — Дясното ти крило е доста зле. По-добре ми позволи да се погрижа за него. И без това няма да можеш да летиш. Сеси каза ли ти, че живея сама с децата си? Аз съм нещо като астроложка, изключително странна и чудата, почти смахната. И, както виждаш, много грозна.

Той заяви, че било тъкмо обратното и че нямал нищо против смахнатите.

Но дали не се бояла от него, попита чичо Ейнар.

— По-точно е да се каже, че ти завиждам — отвърна Брунила. — Може ли? — И с предпазлива завист погали големите му зелени ципести криле. Той потръпна и попрехапа език.

И не му оставаше друго освен да отиде в дома й, където Брунила щеше да намаже с мехлем синините и — о, божичко! — изгарянето между очите му.

— Имаш късмет, че не си ослепял — каза тя. — Как се случи?

— Предизвиках небесата! — отвърна чичо Ейнар и ето че стигнаха във фермата й, без да забележат, че са извървели два километра, тъй като не откъсваха очи един от друг.

Е, денят изтече, после друг. Дойде време, когато чичо Ейнар й благодари на прага и й каза, че трябва да си върви. В края на краищата Сеси искаше той да се запознае с много други подходящи кандидатки в далечната страна преди да реши къде да свие криле и да се засели.

Беше тъмно и чичо Ейнар трябваше да измине много километри до следващата ферма.

— Благодаря ти и сбогом — каза той, разпери криле, понечи да отлети в здрача… и се блъсна право в един клен.

— О! — извика Брунила и се втурна към безжизненото му тяло.

Това реши всичко. Когато след час се свести, той разбра, че никога вече няма да лети нощем. Бе изгубил деликатното си нощно осезание. Крилатата телепатия, която му посочваше стълбовете, дърветата и кабелите на пътя му, ясното зрение и нагласата, които го водеха между скали, кули и борове — всичко беше изчезнало. Нямаше го и далечния глас на Сеси. Онзи удар по лицето му… сините електрически пламъци го бяха лишили от осезание, може би завинаги.

— Как ще се върна в Европа? — жалостиво изпъшка чичо Ейнар. — Ако искам някой ден да отлетя там?

— О — забила очи в пода, рече Брунила Уексли. — На кого му трябва Европа?

И те се ожениха. Церемонията бе кратка, макар и малко объркана, ала свърши добре. Чичо Ейнар стоеше до булката си и си мислеше, че няма да посмее да отлети обратно за Европа денем, единственото време, през което виждаше нормално, защото се боеше да не го видят и застрелят, но това вече нямаше значение, тъй като Брунила беше до него и Европа все по-малко го привличаше.

Нямаше нужда да вижда много добре, за да лети право нагоре или да се спуска. Затова бе съвсем естествено в първата им брачна нощ да вземе Брунила и да я издигне в облаците.

В полунощ един фермер на осем километра от дома им погледна нагоре и видя слабо сияние и пращене.

— Мълнии — заключи той.

Двамата се спуснаха във фермата едва призори с росата.

Бракът прихвана. Тя страшно се гордееше с крилете му и й беше приятно да си мисли, че е единствената жена на света, омъжена за крилат мъж. „Коя друга може да се похвали с такова нещо? — питаше огледалото си Брунила. И отговорът гласеше: — Никоя!“

Чичо Ейнар, от своя страна, откри вълшебна красота, скрита под лицето й, дълбока нежност и разбиране. Внесе някои промени в храненето си, за да се приспособи към нейния начин на мислене, и внимаваше да не събаря с криле порцелановите съдове и да не разлива газениците. Също така промени режима си на сън, тъй като и без това не можеше да лети нощем. Тя на свой ред подреди столовете така, че да са удобни за крилете му, и му говореше неща, които му харесваха.

— Всички живеем в пашкули — каза Брунила. — Аз съм замесена от обикновено тесто. Но някой ден ще разперя криле, не по-малко здрави и красиви от твоите!

— Ти отдавна си ги разперила — отвърна чичо Ейнар.

— Да — трябваше да признае тя. — И зная точно кога се случи това. В гората, когато търсех една крава и открих палатка! — И двамата се засмяха, и в този миг някаква скрита красота я изтегли от грозотата й като меч от ножница.

Що се отнасяше до децата без баща, три момчета и едно момиченце, които бяха толкова жизнерадостни, че сякаш имаха криле, те изникваха като отровни гъби в горещ летен ден, за да помолят чичо Ейнар да седне под ябълката, да ги полюлее с криле и да им разкаже диви нощни приказки за младост и небесни пътешествия. И той им разказваше за ветровете и облаците, за това какво е в устата ти да се топи звезда, за вкуса на планинския въздух, какво е да си камъче, хвърлено от връх Еверест, превръщащо се в зелено цвете, разперващо криле точно преди да потъне във вечния сняг!

Такъв беше неговият семеен живот.

И ето че този ден чичо Ейнар седеше под дървото, нетърпелив и груб, не защото го искаше, а тъй като след дълго чакане така и не бе възвърнал своето нощно осезание. Унило отпуснат, той приличаше на зелен летен слънчобран, зарязан след края на сезона от безразсъдни летовници, доскоро търсили убежище под неговата сянка. Нима вечно щеше да виси тук, изпълнен със страх от летенето, освен като сушилня на дрехи за своята добра жена или като люлка за децата в знойните августовски дни? Боже мили! Мисли!

Неговата единствена професия, летенето, изпълняване на семейни задачи по-бързо от бурите, по-светкавично от телеграфите. Стрелваше се като бумеранг над хълмове и долини и кацаше като перце.

А сега? Горчивина! Крилете на гърба му потръпнаха.

— Тате, полюлей ни — каза дъщеричката му.

Децата стояха пред него и се взираха в мрачното му лице.

— Не — отсече той.

— Полюлей ни, тате — каза големият му син.

— Денят е студен, скоро ще завали — отвърна чичо Ейнар.

— Духа вятър, тате. Той ще издуха облаците — отбеляза вторият му, съвсем мъничък син.

— Ще дойдеш ли да ни гледаш, тате?

— Бягайте, бягайте — рече им Ейнар. — Оставете татко да помисли.

И отново потъна в спомени за стари небеса, нощни небеса, облачни небеса, всякакви небеса. Нима бе обречен да лети над пасищата от страх да не го видят как чупи крилете си в плевника или как се блъска в оградата? Ха!

— Ела да ни гледаш, тате — помоли момиченцето.

— Отиваме на хълма — прибави едното момче. — С всички градски деца.

Чичо Ейнар захапа юмрука си.

— На кой хълм?

— На Хълма на хвърчилата, разбира се! — едновременно извикаха те.

Той ги погледна.

Всяко от децата притискаше голямо хартиено хвърчило към задъханата си гръд. Лицата им бяха окъпани в очакване и руменина. В ръчичките си стискаха кълбета бяла връв. От хвърчилата, боядисани в червено, синьо, жълто и зелено, висяха опашки от памучни и копринени ивици.

— Ще пускаме хвърчила! Ела да гледаш!

— Не — повтори чичо Ейнар. — Ще ме видят!

— Можеш да се скриеш и да гледаш от гората. Искаме да ни видиш.

— А хвърчилата? — попита той.

— Сами си ги направихме. Знаем как.

— Откъде?

— Ти си нашият татко! — мигновено извикаха те. — Оттам!

Чичо Ейнар ги огледа.

— Празник на хвърчилата значи, а?

— Да!

— Аз ще победя — заяви момиченцето.

— Не, аз! — възразиха момчетата. — Аз, аз!

— Господи! — изрева чичо Ейнар и скочи с оглушително плющене на криле. — Деца! Деца, обичам ви, обичам ви!

— Какво? Какво е станало? — Малчуганите заотстъпваха.

— Нищо! — извика Ейнар, разпери криле и отново ги сви. Бам! Те се удариха едно в друго като цимбали и въздушната струя повали децата на земята. — Имам го, имам го! Пак съм свободен, свободен! Огън в комина! Пера на вятъра! Брунила! — викна той към къщата. Жена му надникна навън. — Свободен съм! — повтори Ейнар, зачервен и висок. — Слушай! Не ми трябва нощта! Вече мога да летя денем! Отсега нататък ще летя всеки ден, всеки ден от годината, и никой няма да разбере, никой няма да ме застреля, и… и… но, Господи, губя време! Гледайте!

И пред очите на смаяното си семейство той грабна памучната опашка на едно от хвърчилата, завърза я за колана си, хвана кълбото връв, захапа единия му край между зъбите си, даде другия на децата си и полетя във висините заедно с вятъра!

И дъщеря му и синовете му се затичаха по поляните, като размотаваха връвта в дневното небе, пищяха и се препъваха, а Брунила стоеше на верандата, махаше с ръка и се смееше и знаеше, че отсега нататък семейството й радостно ще тича и лети.

Децата стигнаха до далечния Хълм на хвърчилата и спряха, стиснали кълбото връв в нетърпеливите си, горди пръстчета, като теглеха, насочваха и дърпаха.

Градските хлапетии дотичаха със своите малки хвърчила, пуснаха ги на вятъра и видяха голямото зелено хвърчило, което се носеше в небето.

— О, о, какво хвърчило! — възкликнаха те. — О, о! Искам и аз да си имам такова! О, какво хвърчило! Откъде го взехте?!

— Татко ни го направи! — извикаха гордата дъщеря и двамата чудесни синове, възторжено задърпаха връвта и тътнещото хвърчило в небето се понесе и описа грамаден и вълшебен възклицателен знак в един облак!