От прахта родени

Глава 14Октомврийците

Заради студения дъх на призрачния пътник обитателите на Есенната къща изпитаха възхитително вледеняване, разклатиха древните метафори в таванските си черепи и решиха да се съберат на още по-голям съвет на октомврийците.

След края на Завръщането се очертаха някои страшни истини. Щом дървото остана голо на есенния вятър, по клоните мигновено накацаха с главата надолу проблеми, разпериха криле и оголиха остри като иглички зъби.

Метафората беше крайна, ала Есенният съвет бе сериозно нещо. По предложение на призрачния братовчед членовете на Семейството най-после трябваше да решат кои и какви са. Мрачните непознати трябваше да бъдат индексирани и картотекирани.

Кой от невидимите огледални образи беше най-стар?

— Аз — разнесе се таванският шепот. — Аз — изхриптя с беззъбите си венци една хиляди пъти прабаба. — Аз и никой друг.

— Речено — сторено — заяви Томас Високия.

— Съгласен съм — каза мишокът-джудже в сенчестия край на дългата заседателна маса, притиснал към махагоновата повърхност осеяните си с египетски петна длани.

Нещо под капака на масата издаде думкащ смях. Никой не си направи труда да погледне.

— Колко от нас думкат по маси, колко вървят, пълзят и тичат? Колко отвличат слънцето, колко засенчват луната?

— Не толкова бързо — възрази Тимоти, който имаше задачата да записва фактите, каквито и да бяха те.

— Колко клона на Семейството са смъртно свързани?

— Ние — казаха други тавански гласове, вятърът, който проникваше през напуканите греди и виеше на покрива. — Ние сме октомврийците, есенният народ. Такава е истината в бадемовата черупка, в шушулката на татула.

— Прекалено мъгляво — възрази Томас Ниския, който, за разлика от името си, беше висок.

— Хайде да заобиколим масата на пътешествениците, онези, които са вървели, тичали, пълзели, крачили във времето и пространството, по въздух и по земя. Според мен ние сме в Двадесет и едното присъствия, окултно сливане на различните притоци от листа, брулени от дървета на десетки хиляди километри, за да се изсипят тук.

— Защо е цялата тази суетня? — попита следващият по старост господин на масата, който беше отглеждал лук и пекъл хляб за фараонските гробници. — Отлично знаем какво прави всеки от нас. Аз пека ръжения хляб и връзвам пресния лук, който радва с уханието си царете на нилската долина. Аз организирам банкети в залата на Смъртта, където седят на златни тронове тринайсет фараона, чийто дъх е мая и зелена тръстика, чието дихание е вечен живот. Какво друго трябва да знаете за мен или за когото и да било другиго?

— Твоята информация е достатъчна — кимна Високия. — Но ние се нуждаем от безлуннонощни резюмета от всички. С тези данни ще можем да останем заедно, когато тази безсмислена война достигне своята кулминация!

— Война ли? — сепна се Тимоти. — Каква война? — После се плесна с длан по устата и се изчерви. — Извинете.

— Няма нищо, момко — отвърна бащата на целия мрак. — Чуйте ме, искам да разкажа историята на надигащата се вълна на неверие. Юдейско-християнският свят е опустошен. Горящата къпина на Мойсей няма да изгори. Христос го е страх да излезе от гробницата си, та да не би Тома Неверни да не го познае. Сянката на Аллах се топи по пладне. Християните и мюсюлманите се възправят срещу свят, разкъсван от много войни, за да поведат една по-голяма. Мойсей не е слязъл от планината, защото изобщо не се е качвал. Христос не е умрял, защото изобщо не се е раждал. Всичко това, напомням ви, е от огромно значение за нас, тъй като ние сме обратната страна на монетата, хвърлена във въздуха, за да се падне ези или тура. Кой ще победи, праведните или нечестивите? О, вижте, отговорът е: нито едните, нито другите. Не само че Иисус е самотен и Назарет е в руини, но и населението като цяло не вярва в Нищо. Няма място нито за славни, нито за ужасни. Ние също сме в опасност, затворени в гробницата с един неразпнат дърводелец, отнесени заедно с горящата къпина, докато мазилката на Черното теке на Изтока се напуква и то се срутва. Светът е във война. Не ни наричат „Врага“, не, защото така ще ни дадат плът и материалност. Трябва да видиш лицето или маската, за да зачеркнеш единия и да заличиш другия. Те воюват срещу нас, като се преструват, не, като се уверяват един друг, че ние не притежаваме плът и материалност. Това е война на въображение. И ако ние вярваме така, както вярват онези неверници, ще пръснем костите си по ветровете.

— О — промълвиха многото сенки на съвета. — Не.

— Да — потвърди бащата в своя древен саван. — Преди войната просто се водеше между християните, мюсюлманите и нас. Докато вярваха в своя праведен живот и не вярваха в нас, ние имахме повече от митична плът. Имахме с какво да се борим за оцеляване. Но сега светът е пълен с воини, които не нападат, а просто се извръщат или минават през нас, които дори не ни обявяват за полунедействителни, и ние останахме без оръжие. Още една вълна на пренебрежение, още един колосален валеж на нищо отникъде, и апокалипсисът с един пренебрежителен повей ще духне нашите свещи. По света ще закиха нещо като пясъчна буря и нашето Семейство ще изчезне. Погубено от един-единствен израз, който, ако се вслушаш или разчиташ на него, просто заявява: вие не съществувате, не сте съществували, никога не ви е имало.

— О. Не. Не, не — разнесе се шепот.

— Не толкова бързо — като се мъчеше да записва всичко, каза Тимоти.

— Какъв е бойният план?

— Моля?

— Е, ти нахвърли свирепите очертания на Армагедон — отбеляза тъмната невидима втора майка на Тимоти Видимия, добре осветения, лесно откриваемия. — Съвсем ни унищожи с думи. А сега ни възкреси, та да станем половин октомврийци и половин братовчеди на Лазар. Ние знаем с кого се борим. А сега, как ще победим? Контраатаката, моля.

— Така е по-добре — прехапал език между зъбите си, рече Тимоти, като пишеше по-бавно под по-бавната диктовка на майка си.

— Проблемът е, че трябва да накараме хората да вярват в нас само до известна степен! — заяви призрачният пътник. — Ако прекалено много повярват в нас, ще изковат чукове и ще подострят колове, ще направят разпятия и огледала. Тъй или иначе, все сме обречени. Как да се борим, без да се появяваме, за да влизаме в бой? Как да се проявяваме, без да правим образа си прекалено ясен? Да убеждаваме хората, че не сме мъртви, и че в същото време сме надлежно погребани?

Мрачният баща се замисли.

— Да се разселим — каза някой.

Всички на масата като един се обърнаха да зяпнат устата, от която се беше изсулило това предложение. Устата на Тимоти. Той вдигна поглед, разбрал, че неволно се е обадил.

— Я пак? — нареди баща му.

— Да се разселим — със затворени очи повтори момчето.

— Продължавай, малкия.

— Ами, я се вижте, всички сме само в една стая — рече Тимоти. — Я се вижте, всички сме само в една Къща. Я се вижте, всички сме само в един град!

И млъкна.

— Е? — настоя покритият със саван родител.

Тимоти изписука като мишле, в резултат на което Мишока се появи изпод елека му. Паякът на шията му затрепери. Ануба измяука.

— Е — продължи Тимоти, — в Къщата имаме само толкова място, колкото за всички листа, които падат от небето, за всички животни, които скитат из гората, за всички прилепи, които летят, за всички облаци, които идват, за да изсипват дъжда си. Останаха ни само няколко кули, една от които вече е заета от призрачния пътник и неговата медицинска сестра. Останаха ни само толкова изби, колкото за старото вино, останаха ни само толкова килери, колкото вътре да висят паяжинните ектоплазми, остана ни само толкова място в стените, колкото за новите мишки, останаха ни само толкова ъгли, колкото за паяжините. Поради тази причина трябва да измислим как да разселим душите, да разселим хората от Къщата на безопасни места из страната.

— И как ще го направим?

Тимоти усети, че всички го наблюдават, защото в крайна сметка той още бе дете, а съветваше всички тези древни същества как да живеят — или по-точно как да излязат и да не са мъртви.

— Има кой да го направи. Тя може да потърси място за душите, кухи тела и празни животи, и щом намери големи съсъди, които не са пълни, и малки шишенца, които са полупразни, може да вземе тези тела и да изпразни тези души, и да направи място за онези от нас, които искат да пътуват.

— И кой е това, я повтори? — каза някой.

— Името й ли? — попита Тимоти. — Ами, Сеси.

— Да — потвърди един прелестен глас.

И таванският й глас заговори:

— Все едно че ще сея цветя в някое бъдеще време. Ще взимам по една душа със себе си, ще се отправям над земята и ще й намирам подходящо място. На няколко километра оттук, далеч от града, има една ферма, изоставена преди години по време на прашна буря. Търси се доброволец. Кой ще излезе напред и ще ми позволи да го отведа на това далечно място, където да се засели, да отглежда деца и да съществува далеч от опасностите на градовете? Кой?

— Хм, защо да не съм аз? — с могъщо размахване на криле в отсрещния край на масата каза чичо Ейнар. — Мога да летя и с твоя помощ ще стигна дотам, ако поемеш душата ми и поддържаш ума ми.

— Да, чичо Ейнар — отвърна Сеси. — Ти, крилатият, наистина си подходящ. Готов ли си?

— Да — потвърди чичо Ейнар.

— Добре тогава, да започваме.