От прахта родени

Глава 19Коминочистачите

Но те бяха нещо повече.

Спускаха се надолу и се издигаха нагоре, ала всъщност не чистеха шахтите на комините.

А ги обитаваха. Идваха от далечни места, за да се заселят там. И никой не можеше да каже дали са въздушни, шепот на дух, подобие на призрак, илюзия за светлина, сянка, дали приспиват, или будят душата.

Пътуваха в облаците, високите летни пухести облаци, и по време на буря падаха долу със страшни мълнии. А често се спускаха и от безоблачно небе и разклащаха цели акри пшеница или вдигаха булото на сипещия се сняг, сякаш за да видят крайното си местоназначение: Къщата и деветдесет и деветте или, според някои, стоте комина.

Деветдесет и деветте или стоте комина, които пуфтяха към небесата и молеха да бъдат напълнени, да бъдат нахранени, и този кух шепот притегляше от атмосферата всеки минаващ вятър, всеки вихър, от всички посоки.

И безформените и невидими ветрове пристигаха един след друг, носейки подобието на своите стари вихри със себе си. И ако изобщо имаха имена, това бяха мусон, сироко или сантана. И деветдесет и деветте или стоте комина ги оставяха да пресяват, блуждаят, падат и настаняват своите летни настроения и зимни повеи в саждивите тухли, за да се преобразят в приятен ветрец в августовски ден, да огласят късните нощи с вой на умиращи души или да повтарят онова меланхолично страдание на звука, сирената за мъгла, далеч на полуостровите от живот, захвърлени на корабокрушенски скали, хиляди погребения едновременно, плач на погребални морета.

Пристиганията се бяха случили много преди, после по време и дълго след Завръщането, без смесване на същности извън огнището или по комина. Те бяха спокойни като котки, огромни същества, които не се нуждаеха от компания и храна, защото се хранеха със самите себе си и това напълно ги задоволяваше.

Наистина бяха като котки, с начала на външните Хебриди или появи в Китайско море, мълниеносни урагани, безнадеждно захвърлени от нос Хорн или пратили на юг ледени въздишки, за да се срещнат с буйно прекосяващ Залива огнен дъх.

И така, всички комини в Къщата бяха напълно обитаеми, с ветрове от памет, които познаваха най-старите бури и разказваха за ужасите си, стига да запалиш цепениците долу.

А ако гласът на Тимоти се стрелнеше нагоре по един или друг комин, зимата в Мистично пристанище изплакваше приказка или някоя лондонска мъгла на път за Запада зашепваше, замърморваше, засъскваше без устни за своите мрачни дни и непрогледни нощи.

И всички казваха, че имало деветдесет и девет, а според някои, сто вида вълшебни времена, племе от температури, древни вихри, скорошни горещини и студове, търсещи и откриващи подходящи убежища, където да се скрият и да изчакат някой подгизнал от дъжд вятър да ги отпуши, за да се присъединят към въртележките на нова буря. Тогава Къщата се превръщаше в огромна изба от спотаени викове, чути, ала невидени, мнения от чист въздух.

Понякога, когато не можеше да заспи, Тимоти лягаше пред едно или друго огнище и викаше в комина, за да призове среднощна компания и да развърже езиците на ветровете, пътуващи по света. И тогава призрачните приказки се понасяха като тъмен сняг по тухления комин, за да докоснат ушите му, да хвърлят Арах в истерия, да разтреперят Мишока и да накарат Ануба да се надигне, познала странни приятели.

И така, Къщата беше дом на видими и главно на невидими създания, стаите на Семейството бяха заобиколени от ветрове и климати от всички времена и места.

Невидими в комините.

Пазещи спомени за утрини.

Разказващи за залези, изгубени във въздуха.

Деветдесет и деветте или стоте комина, съвсем празни.

Освен тях.