От прахта родени

Глава 21Завръщане в прахта

Тимоти се размърда в съня си.

Кошмарът дойде и не искаше да си иде.

В главата му се запали покривът. Прозорците затрепериха и се пръснаха. Из огромната Къща полетяха криле.

Момчето извика и рязко седна на леглото. Почти незабавно от устните му се изплъзна една дума, последвана от цял порой:

— Неф. Прашната вещица. Безброй хиляди пъти прабаба… Неф…

Тя го викаше. Цареше пълна тишина, и все пак тя го викаше. Знаеше за огъня, бясното размахване на криле и пръсналите се прозорци.

Тимоти дълго седя неподвижно.

— Неф… прашната… Хиляди пъти прабаба…

Родена в смъртта две хиляди години преди трънения венец, Гетсиманската градина и празната гробница. Неф, майката на Нефертити, царствената мумия, която беше плавала на мрачен кораб покрай пустите планини, бе се изкатерила по Плимутската скала и оттам беше стигнала до Литъл Форт в северен Илинойс, където бе оцеляла след нощните атаки на Грант и утринните отстъпления на Лий. Дълго я местиха от стая в стая, от под на под, докато накрая не вдигнаха това тънко конопено въже, този кафяв тютюнев лист, тази семейна реликва, лека като балсово дърво, и не я качиха във високите тавани, където беше забравена от Семейство, жадуващо за спасение и забравящо незапомнените останки от смърти.

Зарязана в таванската тишина сред плаващи във въздуха златисти прашинки, тази древна гостенка се хранеше с мрак, дишаше само спокойствие и ведрина и чакаше някой да разрине натрупаните любовни писма, играчки, стопени свещи и свещници, дрипави поли, корсети и вестници от спечелени и после изгубени войни.

Някой да се разрови, да потърси и да открие.

Тимоти.

Не я бе посещавал от месеци. Месеци. О, Неф, помисли си той.

Неф от тайнствения остров се събуди, защото той дойде и започна да рови и хвърля настрани, докато лицето й със зашитите й очи не се появи, заобиколено от есенни листа, хартии и миши кости.

— Прабабо! — извика Тимоти. — Прости ми!

— Не… толкова… високо… — прошепна гласът й, вентрилоквистки срички от четири хиляди години на тихо ехо. — Ще… ме… счупиш.

И наистина, от увитите й в превръзки рамене се посипа сух пясък, йероглифите по нагръдника й се разръфаха.

— Виж…

Тънка спирала от прах се надигна от изрисуваната й гръд, където боговете на живота и смъртта сковано позираха като високи редове древна царевица и пшеница.

Тимоти се ококори.

— Това. — Той докосна лицето на малко момче, появило се в едно от полетата на светите гърди. — Аз ли съм?

— Да.

— Защо ме повика?

— За… щото… това… е… краят. — Думите бавно се ронеха като златисти трошички от устните й.

В гърдите на Тимоти заподскача зайче.

— Краят на какво!?

Единият зашит клепач на старицата съвсем лекичко се повдигна и разкри кристален проблясък. Тимоти вдигна поглед към таванските греди, където се насочи лъчът.

— Това нашата къща ли е? — попита той.

— … Дааа… — отвърна му шепотът. Тя отново затвори клепача си, но повдигна другия.

Пръстите й затрепериха като крака на паяк върху изображенията по гърдите й. — Това…

— Чичо Ейнар! — възкликна Тимоти.

— Крилатият ли?

— Летял съм с него.

— Добро дете. Ами това?

— Сеси!

— И тя ли лети?

— Без криле. Праща ума си…

— Като призраците ли?

— Които използват ушите на хората, за да гледат през очите им!

— Ами това? — Пръстите се разшаваха.

На мястото, където сочеше, нямаше символ.

— Аха — засмя се Тимоти. — Братовчед ми Ран. Невидим. Няма нужда да лети. Може да ходи навсякъде, без никой да го усети.

— Късметлия. А това, това и това?

Сухият й показалец задраска по гърдите й.

И Тимоти назова всички чичовци и вуйчовци, лели, братовчеди, племенници и племеннички, които бяха живели в Къщата вечно или стотици години, плюс-минус лошото време, бурите или войните. Имаше тридесет стаи, пълни с паяжини, нощни цветя и кихавици на ектоплазми, които позираха в огледалата, за да бъдат отвявани от пеперуди мъртвешки глави или траурни водни кончета.

Тимоти назова всяко йероглифно лице и старицата едва забележимо кимна с крехката си глава. Пръстите й се спряха на последния символ.

— Въртопа на мрака ли докосвам?

— Тази Къща, да.

И наистина беше така. Там лежеше същата тази Къща, украсена с лазурит, кехлибар и злато, каквато трябва да бе била по времето, когато неизвестният Линкълн беше пристигнал в Гетисбърг.

И пред очите на момчето украсите започнаха да треперят и да се отлющват. Земетресение разлюля касите и ослепи златните прозорци.

— Тази нощ — скръбно прошепна прахът и се посипа върху себе си.

— Изтекло е толкова много време! — извика Тимоти. — Защо точно сега?

— Това е епохата на откритията. На картините, които летят по въздуха. На звуците, които се носят по ветровете. На нещата, виждани от мнозина. На нещата, чувани от всички. На десетките милиони, които пътуват по пътищата. Няма изход. Разкрити сме от думите във въздуха и образите, пращани със светлинни лъчи в стаи, където седят деца и техните родители, докато Медуза говори на всички и иска наказание.

— За какво?

— Няма нужда от причина. Това просто е откритието на часа, безсмислените тревоги и екскурзии в края на седмицата, паниката на нощта, никой не пита, стоварват се смърт и гибел, докато децата седят пред своите родители, вцепенени в арктическа магия на нежелани слухове и ненужни клевети. Няма значение. Тъпият ще говори, глупавият ще предположи, а ние сме изгубени.

— Изгубени… — повтори тя.

И Къщата на гръдта й, и гредите на Къщата над момчето затрепериха в очакване на още трусове.

— Скоро ще се появят пороите… Наводнение от хора…

— Но какво сме сторили?

— Нищо. Просто сме оцелели. И онези, които дойдат, за да ни удавят, ни завиждат, задето сме живели толкова много векове. Тъй като сме различни, трябва да бъдем отнесени. Шт!

И йероглифите й пак потръпнаха, и таванът въздъхна и проскърца като кораб в бурно море.

— Какво можем да направим? — попита Тимоти.

— Да се разбягаме във всички посоки. Те не могат да проследят толкова много полети. Къщата трябва да се опразни в полунощ, когато те ще дойдат с факли.

— Защо с факли?

— Винаги има огън и факли, факли и огън.

— Така е. — Тимоти усети, че езикът му се раздвижва, и споменът го смая. — Гледал съм филми. Нещастни бягащи хора и други, които ги гонят. И факли. И огън.

— Добре тогава. Повикай сестра си. Сеси трябва да предупреди всички останали.

— Вече го направих! — извика един глас от нищото.

— Сеси!?

— Тя е при нас — изхриптя старицата.

— Да! Чух всичко — потвърди гласът от гредите, прозореца, килерите, стълбището. — Аз съм във всяка стая, във всяка мисъл, във всяка глава. Скриновете вече са изпразнени, багажът е събран. Къщата ще опустее много преди полунощ.

Невидима птица докосна клепачите и ушите на Тимоти и кацна зад очите му, за да запремигва към Неф.

— Наистина, Красавицата е тук — каза Сеси с гърлото и устата на Тимоти.

— Глупости! Искате ли да чуете още една причина времето да се развали и да дойде пороят? — попита старицата.

— Кажи ни я, Неф. — Тимоти усети кроткото присъствие на сестра си зад използваните си като прозорци очи.

— Те ме мразят, защото съм съкровищница от знание за Смъртта. Това знание е проклятие за тях, а не полезно бреме.

— Смъртта… — започна Тимоти и Сеси довърши: — смъртта помни ли се?

— О, да. Но само от мъртвите. Вие живите сте слепи. Но ние, които сме се изкъпали във Времето и сме се преродили като деца на земята и наследници на Вечността, спокойно се носим в реки от пясък и потоци от мрак и сме подложени на облъчване от звездите, чиято светлина пътува милиони години, за да завали по земята и да ни открие в нашите градини от вечно скрити души като грамадни семена под мраморните пластове и барелефните скелети на змиевидни птици, които летят в пясъчника с криле, широки милиони години и дълбоки колкото един дъх. Ние сме пазителите на Времето. Вие, които вървите по земята, познавате само мига. Тъй като се движите и живеете, не можете да пазите. Ние сме хранилища на мрачни спомени. Урните ни пазят не само нашите светлини и безмълвните ни сърца, но и нашите кладенци, по-дълбоки, отколкото можете да си представите, където в здрача на подземните изгубени часове, превързани в полунощ, дремят всички смърти на света, смъртите, върху които човечеството е изградило нови постройки от плът и укрепления от камък, вечно издигащи се нагоре, докато ние продължаваме да потъваме и потъваме. Ние натрупваме. Ние сме помъдрели от сбогувания. Нима не признаваш, малкия, че четирийсет милиарда смърти са огромна мъдрост и че тези четирийсет милиарда под земята са щедър дар, за да могат да живеят живите?

— Да, струва ми се.

— Няма какво да ти се струва, малкия. Бъди сигурен. Аз ще те науча и това знание, което е важно за живите, защото единствено смъртта може да освободи света, за да се роди отново — това е твоето сладко бреме. И тази нощ започва задачата ти. Сега!

В този момент лъскавият медальон в средата на златния й нагръдник проблесна. Светлината огря тавана като хиляди летни светулки и сякаш щеше да подпали сухите греди. Таванът като че ли се завъртя от нахлулия блясък и топлина. Всяка летва, дървена керемида и дъска заскърца и се разшири, а Тимоти вдигна ръце, за да пропъди рояците, вперил поглед в огнената гръд на Неф.

— Огън! — извика той. — Факли!

— Да — изсъска невъобразимо старата жена. — Факли и огън. Нищо не остава. Всичко изгаря.

И с тези думи от изображението на древната Къща на гърдите й се вдигна дим.

— Нищо не остава! — извика Сеси, едновременно навсякъде като светулките, които заплашваха да изгорят гредите. — Всичко си отива!

И Тимоти запремигва и се наведе, за да види крилатия, спящата Сеси, Невидимия чичо (невидим, освен преминаването му като вятър през облаци или снежни виелици, вълци, тичащи в ниви с черна пшеница, прилепи в зигзаговидни полети, поглъщащи луната), и още цял куп други лели, чичовци и братовчеди, които крачеха по пътя и се отдалечаваха от града. Или се издигаха в небето и се подслоняваха на дървета, отдалечени на километри от опасността, от лудостта на факлите, която бушуваше на гърдите на древната мумия. През прозореца Тимоти можеше да види истинската тълпа, която прииждаше с факли към Къщата като поток от лава, пеш, с колела и коли, с буря от крясъци, давещи гърлата им.

И тогава момчето усети, че дъските на пода се раздвижват като везни, от които са вдигнали тежестите. Освободен, скелетът на Къщата започна да расте, ветровете всмукваха свободните стаи, развяваха призрачните завеси и широко отвориха входната врата, за да посрещнат факлите, огъня и обезумялата тълпа.

— Всичко си отива! — за последен път извика Сеси.

И напусна очите, ушите, телата и умовете им, върна се в тялото си и се затича толкова леко и бързо, че краката й не оставяха следи в тревата.

Последва бясно раздвижване. Около Къщата се случваха всякакви неща. По димоотводите фучеше въздух. Деветдесет и деветте или стоте комина въздишаха или стенеха и скърбяха. Керемидите сякаш отлитаха от покрива. Размахваха се криле. Носеше се ужасяващ плач. Всички стаи бяха изпразнени. И насред целия този хаос, насред цялото това вълнение, насред всичко това, Тимоти чу прабабата да пита:

— Ами сега, Тимоти?

— Какво?

— След час Къщата ще е празна. Ще останеш съвсем сам и ще се приготвиш за дълго пътуване. Искам да дойда с теб. Може би няма да сме в състояние да си приказваме много по пътя, но преди да тръгнем, насред всичко това трябва да ти задам един въпрос. Все още ли искаш да си като нас?

Тимоти дълго се замисли и накрая отвърна:

— Ами…

— Говори. Мислите ти са ми известни, но трябва да ги изречеш.

— Не, не искам да съм като вас — каза Тимоти.

— Това да не е началото на мъдрост?

— Не зная. Много мислих. Наблюдавах всички ви и реших, че искам да живея така, както винаги са живели хората. Искам да зная, че съм роден и може би трябва да приема факта, че ще умра. Но като ви гледам, виждам, че всички тези дълги години нищо не са променили.

— Какво искаш да кажеш? — попита прабабата.

Нахлу силен вятър, полетяха искри и опърлиха сухите й превръзки.

— Ами, всички ли сте щастливи? Много ми е мъчно. Понякога нощем се будя и плача, защото разбирам, че имате всичкото това време, всички тези години, но това не ви е направило много щастливи.

— О, да, Времето е бреме. Прекалено много знаем, прекалено много помним. Наистина сме живели прекалено дълго. Най-правилно е, Тимоти, пълноценно да изживееш живота си, да се наслаждаваш на мига и след много години с радост да осъзнаеш, че си използвал всяка своя секунда, всеки свой час, всяка своя година и че си любимо дете на Семейството. А сега да се приготвим за тръгване.

— А сега — изхриптя старата Неф, — ти ще си моят спасител, малкия. Вдигни ме и ме понеси.

— Не мога! — извика Тимоти.

— Аз съм семе от глухарче. Ще ме вдигнеш на един дъх, с едно изтупкване на сърцето си. Хайде!

Така и стана. С един дъх, с едно докосване на ръцете му опакованият подарък от земята преди Спасителите и разделянето на Червено море се издигна във въздуха. И видял, че може да носи този вързоп от сън и кости, Тимоти заплака и се затича.

Сред хаоса от криле и ивици призрачна светлина бързото преминаване на мрачни облаци над долините предизвика такова въздушно всмукване, че всички комини, деветдесет и девет или сто, издишаха, запищяха и изхвърлиха огромно количество сажди и вятър от Хебридите, въздух от далечните Тортуги и циклони от Канзас. Този изригнал вулкан от тропичен и после от арктичен въздух връхлетя и разцепи облаците, от които се заизлива ужасен порой, истински потоп. Той угаси огъня и превърна Къщата в черни полуразвалини.

И също така уталожи гнева на тълпата и тя се отдръпна, и като шляпаше из водата, се разпръсна по домовете си, оставяйки бурята да измие фасадата на празната черупка само с една голяма камина и комин, издигнал гърлото си право нагоре, където чудодейно висяха жалки останки, поддържани от няколко греди и един спящ дъх.

Там лежеше Сеси и тихо усмихната на хаоса, посочваше на хилядите членове на Семейството накъде да летят и вървят, да се носят с вятъра, да се оставят земята да ги привлича, да са листа, паяжини, отпечатък от конско копито, усмивка без устни, зъб без уста, козина без кости, саван от утринна мъгла, невидими души от коминни гърла, само внимавай и слушай, върви, върви на изток, върви на запад, крий се в дърветата, спи в тревата, яхни чучулигите, тичай с кучетата, накарай котките да се погрижат за теб, спотаи се във ведро от кладенец, огъвай селските легла и възглавници без отпечатък от тяло и глава, буди се призори с колибритата, живей при нощните пчели, слушай, слушай внимателно!

Дъждът доизми овъглената обвивка, спря и останаха само стелещ се дим и половин Къща с половин сърце, половин бял дроб и Сеси, компас на техните сънища, завинаги диспечер на далечните им местоназначения.

Отидоха си всички, понесоха се в поток от сънища към далечни селца, гори и ферми, и заедно с тях — майката и бащата във виелица от шепот и молитви, като викаха сбогом и обещаваха някой ден да се завърнат, за да потърсят своя изоставен син. Сбогом, сбогом, о, да, сбогом, казваха заглъхващите им гласове. Сетне се възцари тишина, освен Сеси, която продължаваше меланхоличното сбогуване.

И Тимоти усещаше и сълзливо разбираше всичко това.

Той спря под едно дърво на километър и половина от Къщата — сега тя сияеше от искри и димът над нея скриваше небето и луната. В този момент по пътя мина някаква таратайка и фермерът, който седеше зад волана, погледна далечното сияние и детето, кимна към горящата Къща и попита:

— Какво става там?

— Де да знаех — отвърна Тимоти.

— Какво носиш, малкия?

И намръщено погледна продълговатия вързоп под мишницата му.

— Събирам ги — рече момчето. — Стари вестници. Комикси. Стари списания. Някои от много отдавна. Боклуци. — Вързопът под мишницата му прошумоля на нощния вятър. — Боклуци, обаче…

— И аз бях същият — засмя се фермерът. — Ама вече не съм. Искаш ли да се повозиш?

Тимоти кимна и погледна за последно към Къщата, и видя искрите, които се стрелкаха в небето като светулки.

— Качвай се.

И потеглиха.