Пираня

9.

Хуан Кабрило се ухили, когато видя зле замислената преграда на пътя. Два камиона с дълги ремаркета бяха спрени напречно в другия край на моста, водещ към полуострова, където Хуан възнамеряваше да се срещне с „Орегон“. До камионите имаше две хъмвита с въоръжени войници, а три други се движеха след танка, като от време на време стреляха, но без резултат.

Тъй като не искаха да издават крайната си цел, Хуан и Линк бяха разходили преследвачите си около града, докато „Орегон“ заеме позиция. Макс току-що се беше обадил, че са готови, така че вече се насочиха към хълма.

— Виждаш ли това? – попита Хуан.

— Освен ако ремаркетата не са пълни с олово, май нямат представа на какво е способен танк с тегло шейсет и пет тона – отвърна Франклин Линкълн.

— Тогава защо не им покажеш?

— С удоволствие.

Линк настъпи газта и вдигна максималната скорост от шейсет и пет километра в час. Танкът се понесе през моста като неумолим парен чук към непоклатимите според венецуелците препятствия.

Хуан знаеше колко дълбоко се заблуждават.

Тежкият „Ейбрамс“ мина през камионите като спринтьор, късащ летата на финала. Танкът почти не забави скорост, когато камионите се разлетяха на парчета и обсипаха намиращите се наблизо войници с метални отломки.

Хуан се обърна и видя, че хъмвитата се провират през останките, за да продължат гонитбата по крайбрежния път. Погледна горивото. Резервоарът беше почти празен, а им оставаха още три километра. Ако горивото им свършеше насред пътя, венецуелците можеха да извикат по-сериозни оръжия и или да ги изчакат да се предадат, или да гръмнат танка. И в двата случая с тях беше свършено.

Планът за бягство зависеше от това да осигури няколко минути, през които да не ги безпокоят. Ако бъдеха обкръжени от войници с автомати на върха на полуострова, щяха да бъдат разстреляни веднага щом отворят люковете.

Това означаваше, че трябваше да забавят преследвачите, и електропроводите край пътя му дадоха идея.

— Линк, май скоро тази част от залива ще остане без ток.

— Да, онези стълбове ми се виждат много кекави – без никакво колебание отвърна Линк. – Трябва да ги сменят. Ще им помогна със събарянето.

Той рязко зави и се насочи към най-близкия дървен стълб. Танкът го пречупи като сламка и той падна на пътя сред дъжд от електрически искри. Уличните лампи моментално угаснаха, оставяйки единствено фаровете на танка.

Продължиха покрай пътя, докато не събориха десетина стълба.

— Добро шофиране – отбеляза Хуан. – Това трябва да ни даде поне няколко минути преднина, докато се мъчат да заобиколят. – Нямаше успоредна улица, зад къщите от едната страна на пътя имаше стръмен каменист склон, а от другата беше морето и войниците нямаше да имат друг избор, освен да разчистят препятствията, преди да продължат преследването.

Грохотът на танка беше изкарал обитателите от домовете им. Изумените им лица караха Хуан да се чувства като участник в някакъв тържествен парад.

Когато стигнаха края на пътя, Хуан продължи да насочва Линк по обраслия склон, като разчиташе на джипиеса на телефона си. Танкът забуксува за момент, докато веригите зацепят пръстта, след което запълзя нагоре по хълма, мачкайки изпречилите се пред него храсти и малки дървета.

За две минути стигнаха до върха, откъдето денем щяха да се насладят на чудесен изглед към Карибско море. Облаците скриваха пълната луна и архипелага от островчета на пет километра навътре, който образуваше естествен вълнолом, пазещ Пуерто Ла Крус и Ла Гуанта от бурите.

Но Хуан различи светлините на спрелия „Орегон“ далеч долу, на триста метра северно от скалистия бряг. Макс беше разположил кораба точно там, където Хуан очакваше да го види.

Той отвори люка и слезе от танка, като вдиша с наслада свежия въздух след вонята на барутни газове в купола. Линк също отвори люка си, надигна се и се протегна, разпервайки яките си ръце.

— Това място определено не е проектирано за такива като мен – заяви той.

— Има ли нещо, проектирано за такива като теб? – засмя се Хуан, докато се свързваше с „Орегон“.

Линк поклати глава.

— Защо мислиш, че направих промени по мотора си?

По телефона се разнесе гласът на Майк.

— Значи това е план В, така ли?

— Обичаме да пътуваме със стил – отвърна Хуан.

— Готови ли сте?

— Еди е на борда с кометата и ви държи на мушка.

— Тогава да стреля.

„Комета“ беше името на компанията, проектирала хвърлящите въжета ракети, които бяха задължителни и корабите според Международна конвенция за безопасност на човешкия живот по море, или SOLAS. С тях се хвърляше спасително въже на озовали се зад борда хора или на други кораби, за да прехвърлят припаси или кабели за теглене.

Ракетите на „Комета“ прелитаха разстояние от двеста и петдесет метра, но Корпорацията си беше поръчала такива с двойно по-голям обхват.

Хуан видя проблясъка на борда на „Орегон“, след което към тях се понесе червен пламък. Еди се беше премерил право в целта. Ракетата прелетя високо над главите им и се понесе надолу от другата страна на хълма. Въжето падна върху купола на танка.

— Кажи на Еди, че улучи в десетката.

— Въжето е вързано.

— И ние го връзваме на крана.

Въжето се опъна, когато Еди нави макарата. „Орегон“ щеше да остане неподвижен на мястото си, така че въжето да не се скъса и да не провисне.

Хуан даде знак на Линк да тръгне пръв. Линк се покатери на танка, преметна ремъка на автомата си през въжето и омота краищата му около китките си.

— Не забравяй, че сме доста по-високо от „Орегон“, така че ще си набрал сериозна скорост, когато стигнеш там – предупреди Хуан. Еди беше надул наполовина две лодки, които да поемат удара, но спирането пак нямаше да е от най-приятните. Хуан съобщи на Макс, че Линк пътува.

Линк кимна и се отблъсна от предния край на танка. Въжетата за туристи са от стомана, за да останат опънати, но найлоновото беше много по-податливо и се огъна под тежестта му. Линк повървя надолу по склона, докато не увисна и гравитацията пое нещата.

Вниманието на Хуан се откъсна от Линк, когато чу звука на двигатели. Светлини на фарове спряха в края на пътя на няколкостотин метра от мястото му. Отвориха се врати и войниците се изсипаха навън и се закатериха по хълма. Не им беше трудно да следват дирята, оставена от танка.

Светлините на фенерчета наближаваха. Офицери крещяха заповеди да бъдат заловени живи, но Хуан предположи, че заповедите ще бъдат отменени, ако видят, че е на път да се измъкне.

Макс му се обади, че Линк е на борда. Крайно време беше. Облаците за момент се бяха разделили, разкривайки силуета на танка. Войниците бяха забелязали грамадния „Ейбрамс“ и вече спринтираха към него с вдигнати за стрелба автомати.

Хуан повтори действията на Линк. Когато беше готов, скочи от танка и се затича напред, докато краката му не се отделиха от земята и не се плъзна надолу. Вятърът разроши косата му и миризмата на солена вада се засили, когато приближи брега.

Зад него проехтяха изстрели, но бързо замлъкнаха. Хуан си помисли, че знае защо, но не можеше да обърне глава достатъчно, за да провери с очите си.

Явно го бяха видели как се понася във въздуха и в объркването си бяха стреляли. После някой по-наблюдателен войник е разбрал какъв е номерът и сега трескаво се мъчеха да намерят въжето. Беше въпрос на секунди да открият, че е вързано за танка.

Намираше се на повече от сто метра от „Орегон“, но отвъд прибоя и стърчащите от водата скали. Вибрирането на въжето му показа, че войниците са го намерили и се опитват да го накарат да падне. Следващата стъпка бе очевидна.

Въжето внезапно се отпусна откъм хълма, вероятно станало жертва на нечий нож, и Хуан полетя към морето. Изпъна тяло и влезе във водата с краката напред.

Потъна на три метра. Преди да пусне ремъка на автомата, хвана въжето и зарита към повърхността.

Изплува и въжето се опъна отново. Хуан го стисна по-здраво, докато го теглеха към „Орегон“. Отново чу изстрели от брега, но при такова разстояние и в тъмното спокойно можеха да си спестят мунициите.

Корпусът на „Орегон“ се извиси над него и през борда хвърлиха въжена стълба. Хуан доплува до нея и се изкатери на палубата. Еди и Линк го издърпаха и Хуан се изправи на крака.

— Благодаря – каза той. – Приводняването не беше планирано.

— Момчетата от яхтклуба никога няма да повярват какво съм хванал – ухили се Линк.

— Радвам се да ви видя отново, господин Гао – каза Хуан на Еди.

Еди кимна едва забележимо в отговор.

— Капитан Холанд.

— Кажи на Макс да потегля и че план В мина като по вода. Ще го видя в оперативния център, след като се изсуша.

Докато тръгваха. Еди предаде заповедта по радиостанцията. Секунди по-късно „Орегон“ започна да се отдалечава от брега.

Изведнъж лицето на Еди стана сериозно.

— Какво има? – попита Хуан.

— Макс съобщи, че е получил повикване от венецуелска фрегата на трийсет километра западно от нас. Капитанът заповядва да се предадем, в противен случай ще бъдем унищожени.