Пираня

31.

Джорджтаун, Вашингтон,

окръг Колумбия

Хуан никога не се беше срещал лично със Сея Жулиен Перлмутер, но се бе консултирал с него на няколко пъти при минали мисии, а за последно относно една потопена китайска джонка на име „Спокойно море“ Когато Тайлър Лок спомена за потенциала връзка между Кензит и кораба „Рорайма“, първата работа на Хуан след напускането на базата бе да се обади на Перлмутер. Морският експерт се зарадва да научи, че Хуан е наблизо, и като виден любител на добрата кухня настоя той и Ерик да му гостуват у дома за късен обяд.

Второто обаждане на Хуан бе до Лангстън Овърхолд, който му каза, че за ДНК анализа ще са нужни няколко дни, ако открият оригиналните проби на Кензит и Пиърсън, за да ги сравнят с резултатите от откритата на мястото на катастрофата тъкан. Междувременно трябваше да действат според предположението, че оценката на Лок е правилна и че липсващото тяло е на Кензит и той е все още жив.

Освен връзката с кораба единствената друга следа за мотивите на Кензит беше немският дневник, споменат от колегата му. След рязкото прекъсване на консултациите си с Пиърсън Кензит е трябвало да намери преводач за документа, фирма или човек, запознат с научната терминология. Съкратиха значително броя на възможните преводачи и Овърхолт обеща на Хуан да му се обади, щом открие нещо.

Когато стигнаха до имението на Перлмутер по един път със стогодишни дъбове, Хуан зави по кръглата алея пред триетажната сграда и спря пред конюшня, която по размери съперничеше на самата къща. Перлмутер беше преправил сградата, подслонявала някога десет коня и пет файтона, а също прислугата и кочияшите, за да намери място за огромната си библиотека. Той беше известен със своята най-голяма в света колекция от книги, редки документи и лични писма за кораби и корабокрушения. Ако имаше някакви сведения за германски учен на борда на „Рорайма“, когато е потъвал. Сен Жулиен Перлмутер със сигурност щеше да знае.

Спряха пред вратата и Хуан посегна към чукчето във форма на котва, но преди да успее да почука, вратата се отвори и на прага се появи мъж, който спокойно можеше да е по-едрият брат на свети Николай, облечен в царствен пурпурен халат и пижама с индийски десен. Блестящите му сини очи бяха обрамчени от рошава сива коса, брада с извити мустаци и червен като лале нос. Макар да се извисяваше на внушителните метър и деветдесет и пет и да тежеше сто и осемдесет килограма Перлмутер стоеше стабилно на краката си. Наоколо подскачаше мъничък дакел и джафкаше радостно.

— Хуан Кабрило! – извика домакинът; сграбчи ръката на Хуан и я раздруса енергично. – Истинско удоволствие е най-сетне да се срещнем!

— За мен е чест, че ме поканихте в дома си, господин Перлмутер. Иска ми се да не бях дошъл с празни ръце. Зная, че много цените регионалните деликатеси.

— Къде е „Орегон“ сега? Не е ли някъде наблизо?

Перлмутер беше един от малцината запознати с истинската природа на „Орегон“ и дискретността му бе извън всякакви съмнения.

— Не, в момента е в Доминиканската република.

— Е, тогава ми пратете от местните миди и банани, когато се върнете. Имам рецепта за фрикасе, която умирам да пробвам. А този, който се сприятелява с Фриц, трябва да е Ерик Стоун.

Ерик беше клекнал и чешеше коремчето на кучето. Той се изправи и протегна ръка.

— Извинявайте. Това е единственото, което ми липсва в живота на кораб. Имахме зайчар като малък и той беше енергичен досущ като вашето куче.

— Не се безпокойте, господин Стоун. — Лишеният от внимание Фриц джафна обидено. – Фриц, дръж се прилично! Или ще ти докарам някоя котка.

— Извинете, че се обадихме в последния момент – каза Хуан.

— Никакви извинения. Идвате точно навреме да опитаме последното ми творение – ризото с омар, трюфели и връхчета на аржентински аспержи, сервирано с бутилка „Кондрьо Вьоние“.

Перлмутер ги поведе през коридори и стаи, затрупани с всякакви книги и документи, заемащи всяка равна повърхност. Хуан знаеше, че библиотекари и архивисти от цял свят точат лиги при мисълта да се сдобият с невероятната съкровищница по морска история, образуваща тази нямаща равна на себе си колекция.

Ерик зяпна при вида на старите карти и оръфаните томове, които изглеждаха безразборно разхвърляни навсякъде.

— Каталогизирането на всичко това сигурно е било огромно предизвикателство. Много бих искал да видя вашата база данни.

Перлмутер потупа слепоочието си.

— Моята база данни е тук, млади човече. Не мисля като компютър. Дори нямам компютър.

Хуан се развесели, когато ченето на Стоуни увисна още повече.

— Нима помните къде се намира всичко тук?

— Момчето ми, за шейсет секунди мога да намеря всяка информация, която ми е нужни. Просто трябва да знаеш къде да търсиш, подобно на всеки добър ловец на съкровища.

Бяха въведени в елегантна трапезария с ламперия от сандалово дърво, която изглеждаше много празна, тъй като бе единственото помещение без нито една книга в него. Седнаха на яката кръгла маса, изработена от руля на прочутия кораб призрак „Мари Селест“, и се насладиха на късното угощение, докато Хуан и Ерик разказваха на Перлмутер за приключенията си, пропускайки детайли, които биха издали секретна информация. Фриц беше държан щастлив и тих с редовни порции омар, давани му от Перлмутер.

Когато приключиха, Хуан завъртя виното в чашата си.

— Репутацията ви на епикуреец е напълно заслужена. Не мога да си представя по-добър обяд.

Ерик кимна в знак на съгласие.

— Може би ще успеем да убедим господин Перлмутер да сподели рецептата с готвача на „Орегон“.

— С удоволствие! И може би той ще ми прати в замяна някои от неговите любими рецепти.

— Дадено – каза Хуан.

— Отлично! Е, кулинарните ми умения не са единствената причина да ми дойдете на гости, предполагам.

Хуан разказа на Перлмутер за изчезналия физик, получения в наследство немски дневник, споменаването на Оз и „Рорайма“.

— Знам, че шансовете са малки, но се надявахме, че можете да ни насочите в правилната посока – завърши той.

Известно време Перлмутер потупваше бузата си с пръст, след което скочи с изненадваща пъргавина и се втурна в никаква друга стая. Върна се след по-малко от трийсет секунди, прелиствайки дебела книга със заглавие „Огнен циклон унищожението на Сен Пиер“.

— Изригването на Мон Пеле е най-смъртоносното за двайсети век и се е случило на осми май хиляда деветстотин и втора – каза той. – Уникално е и с това, че разполагаме с толкова много исторически сведения за корабите, потънали при катастрофата. Не знам за друг вулкан, предизвикал толкова много корабокрушения, които все още могат да бъдат изследвани. Оцелял само един кораб, „Родам“. Шестнайсет потънали, сред които и „Рорайма“. Много от тях се озовали изправени на дъното и са достъпни за водолази и до днес.

— Мислите ли, че това е онзи „Рорайма“, който търсим? – попита Хуан.

— Със сигурност е той. Това е единствената запазена бройка на книга, излязла от печат преди сто години. Не забравяйте, че изригването е било най-голямата катастрофа в западното полукълбо. Всичките трийсет хиляди жители на града, с изключение на двама загинали. По темата били написани десетки книги. Тази подхожда от различен ъгъл в сравнение с книгите, описващи стоварилите се върху самия град ужаси, и се съсредоточава върху корабите, които са били в пристанището в онзи ден. Книгата е написана от репортер, който много подробно интервюирал оцелелите и близките на загиналите. За съжаление, журналистическото му усърдие довело до забавяне на издаването, така че когато книгата излязла, пазарът вече бил наситен. Повечето бройки били пратени за преработка.

— В нея споменава ли се нещо за Оз? – недоверчиво попита Ерик.

— Споменава се. – Перлмутер потупа страницата и зачете на глас: – „Ингрид Лутцен, немска емигрантка в Съединените щати, изгубила брат си Гюнтер в катастрофата. Тя ридаеше, докато разказваше колко бил развълнуван той в последното си писмо до нея, изпратено от Гваделупа при предишното спиране на кораба. Той търсел в Карибско море свидетелства в подкрепа на хабилитационния си труд по физика, който бил продължение на работата му в Берлинския университет, където неотдавна направил революционно откритие в новата област на радиоактивността. Гюнтер бил толкова запален фотограф, че превърнал каютата си в импровизирана тъмна стаичка и възнамерявал да й покаже снимките си, документиращи работата му. Единственото, което получила тя, бил дневникът с научните му бележки, донесен й от първия офицер на „Рорайма“ Елъри Скот. Той казал на госпожа Лутцен, че последните думи на брат й били „Намерих Оз“, препратка към любимата история на Гюнтер, когато тя го учела на английски при последното му гостуване при нея. Тя изпитала известна утеха, че последните му мисли били за общите им спомени.“

Ерик впери поглед в Перлмутер, докато осмисляше чутото.

— „Вълшебникът от Оз“ не е ли излязла много по-късно, през трийсет и девета?

— Филмът е оттогава – поправи го Перлмутер. – „Вълшебникът от Оз“ на Лиман Франк Баум е бил публикуван като детски роман през хиляда и деветстотната година. Напълно вероятно е имигрантите да са използвали книгата, за да научат езика ни.

— Но той е казал „Намерих Оз“, сякаш наистина е бил там – изтъкна Хуан.

— Може би е бълнувал? Предсмъртни халюцинации?

— Кензит явно е смятал, че това е важно. А книгата споменава наследения от него дневник, така че той със сигурност съществува.

— Лутцен с бил физик – добави Ерик. – Също като Кензит. Но без да знаем конкретното изследване на Лутцен, няма как да разберем защо Кензит е инсценирал собствената си смърт, за да продължи труда му сто години по-късно.

Хуан не виждаше никаква връзка между тези неща.

— Що за свидетелства е търсил Лутцен? Защо му е на един физик да обикаля Карибско море заради работата си?

— Отговорът може да се намира в „Рорайма“ – каза Перлмутер. – Лутцен е бил запален фотограф.

Ерик поклати глава.

— Онзи филм е киснал в топла солена вода повече от сто години. Сигурно нищо не е останало от него.

— Не е задължително – възрази Перлмутер. – Възможно е стъклените негативи, които са се използвали по онова време, да са останали непокътнати, ако контейнерът им е бил херметично затворен. Франк Хърли, фотографът от експедицията на Шакълтън, е спасил снимки, останали под вода, защото са били прибрани в плътно затворени поцинковани кутии. Ако доктор Лутцен е бил също толкова съвестен, възможно е фотографиите да са оцелели.

— Ако изобщо са още там — усъмни се Хуан. – Не може да се каже, че Мартиника е затънтено място. Водолазите претърсват онези останки от десетилетия.

— Може би не толкова старателно, колкото си мислите. „Рорайма е потънал на четирийсет и пет метра, дълбочина, която е недостъпна за повечето любители водолази. Подобни дълбочини могат да достигнат най-подготвените водолази, а малцина от тях биха се заели да изследват вътрешността, като се имат предвид опасностите заради ръждивия метал.

— Ще отнеме доста време да претърсим кораба, тъй като не знаем коя е била каютата му – отбеляза Ерик.

Перлмутер се ухили лукаво.

— Мисля, че мога да ви помогна и с това. – Той отново се втурна навън и се върна с голям сгънат лист, който разстла на масата. Това бе план на палубите на „Рорайма“.

— Добре, убедихме те – подхвърли Ерик. – Нямате нужда от компютър.

Макар че нямаше как да знае коя точно каюта е заемал Лутцен, Перлмутер посочи къде са се намирали помещенията за пътниците и по този начин значително стесни параметрите на търсенето им.

— Може ли да снимам? – попита Ерик.

— Разбира се – отвърна Перлмутер и махна към плановете. – А когато най-сетне ми се удаде възможност да видя фантастичния ви кораб, ще очаквам да ме разведете из него.

— Абсолютно.

След като Ерик приключи със снимките, Перлмутер ги поведе към изхода.

— Да се отбиете отново някой ден. И да ми кажете, ако и вие намерите Оз.

— Надявам се да не се натъкнем на летящи маймуни – каза Хуан и му смигна.

— Аз също – съгласи се Ерик. – Винаги ме карат да откачам от страх. – Когато видя погледите на другите двама, бързо добави: – Когато бях малък. Не сега.

Перлмутер се разсмя гръмогласно и след като Ерик почеса за последно Фриц, затвори вратата след тях.

Малко след като излязоха на пътя, позвъни Овърхолт,

— Хуан, открихме преводаческата фирма. „Глобал Транслейшън Сървисис“.

— Доста бързо сте свършили работата.

— Спомниха си, защото поръчката била много странна. Кензит накарал преводача да направи превода си на ръка, за да не остават файлове.

— Бих искал да говоря с преводача.

— Това ще бъде проблем – зловещо рече Овърхот.

— Защо?

— Мъртъв е. Ударен от кола преди четири месеца. Шофьорът избягал.

Хуан се намръщи.

— Подобни съвпадения никак не ми харесват.

— На мен също.

— Има ли друг, с когото бих могъл да разговарям? Може да си спомня нещо.

— Преводачът е работил за човек на име Грег Хорн. Той може да се съгласи да говори с теб.

— Къде се намира фирмата?

— В Манхатън. В центъра. Работи много за ООН.

Хуан погледна часовника си.

— Можем да стигнем там за два часа.

— Аз ще уредя нещата.

След като вдигна на пожар Дребосъка Гундерсон да подготви самолета за полет до Ню Йорк, Хуан се увери, че връзката е сигурна, преди да се обади на Макс, който в момента командваше на „Орегон“.

— Как са гостите ни? – попита той.

— За господин Рийд ще се грижат медицински сестри, които са такива красавици, че ми се иска аз да бях простреляният. Катерът му е напълно поправен и готов да отплава за Ямайка, когато той реши, че може да го направи.

— Ами Мария Сандовал?

— Настанена е в най-добрата ни каюта за гости и има постоянен ескорт до фитнес залите, трапезарията и палубата. Май е останала с впечатление, че се занимаваме с някаква високотехнологична контрабандна операция.

— Добре. Но тя може да си тръгне по всяко време, когато пожелае.

— Мисля, че няма нищо против да остане няколко дни. Една нейна приятелка й съобщи, че апартаментът й бил разбит, затова смята, че не е зле да се покрие за известно време. Срещата с господин Перлмутер полезна ли беше?

— Повече, отколкото се надявахме – отвърна Хуан и разказа на Макс какво са открили относно „Рорайма“ и за връзката между Кензит и мъртвия преводач от Ню Йорк.

— Май усещам накъде вървят нещата – каза Макс, след като Хуан завърши.

— Потегляй към Мартиника. Би трябвало да успеете да стигнете дотам за дванайсет часа. Когато приключим в Манхатън, ще отлетим направо натам. Но не ни чакайте. Започнете да се гмуркате веднага щом пристигнете. Ерик ще ти прати плановете на кораба, за да знаеш къде да търсите.

— Вече ги получих.

— Добре. И не казвай на Овърхолт къде отивате, ако се обади. Не знаем как работи системата за наблюдение на Кензит, нито докъде може да стигне. – Ерик, Мърф и Хали бяха обезопасили напълно всички системи за комуникация, така че Хуан беше сигурен, че никой не подслушва този разговор.

— Мислиш, че може да е проникнал в ЦРУ ли? – полита Макс.

— Вероятно не, но това е риск, който не искам да поемам. Снимките в „Рорайма“ може да се окажат единствената ни следа за откриването на Кензит. Ако той научи за тях и ги прибере преди нас или ги унищожи, може никога да не го открием.