Пираня

4.

Подобно на дебнещ жертвата си крокодил, подводницата се издигна на перископна дълбочина, докато супертанкерът се носеше към нея. Двата товарни кораба вече бяха отминали на по-малко от километър от тях. Малко такива съдове бяха оборудвани с активен сонар, така че подводницата си остана незабелязана. Стига Линда Рос да държеше „Дискавъри 1000“ под повърхността, приближаващият сто и тринайсет хиляди тонен „Сорокайма“ нямаше как да знае, че са там.

„Дискавъри“ беше на пост от четири часа, откакто „Орегон“ я спусна в Карибско море на осемдесет километра северно от венецуелския бряг. Морското трасе заобикаляше остров Нуева Еспарта, преди да завие на изток. Мястото бе избрано, защото се намираше на оживения път на танкерите от Пуерто Ла Крус за Средиземно море.

Миниподводницата беше достатъчно голяма да побере осем пътници и да се спуска на дълбочина до трийсет метра, но в момента в нея се намираха само Линда и двамата мъже, които играеха карти зад нея. Мисията беше бързо проникване и измъкване, а появата на повече от двама души на танкера щеше да увеличи риска от забелязването им.

Линда, ветеран от флота, служила на борда на ракетен крайцер и в Пентагона, преди да бъде наета от Корпорацията и да стане оперативен заместник-председател, беше трета в йерархията след Хуан и Макс. Дребната й фигура, чипото носле и тихият й глас преди бяха спънка за кариерата й и й пречеха ла бъде приемана достатъчно сериозно, за да й поверят командване на кораб. Но тя си спечели до такава степен уважението на всички на „Орегон“, че беше избирана да води някои от най-трудните мисии. Имаше навика често да сменя цвета на косата си и тази вечер плитката й беше огненочервена.

Линда се взираше в монитора, показващ картина от камерата на перископа. Силната светлина на пълната луна и звездите превръщаше нощта в ден и очертанията на приближаващия танкер се виждаха съвсем ясно. Макар че не можеше да прочете името от това разстояние, нямаше никакво съмнение, че това е целта им. Проследяващото устройство, което бе сложил Линк при посещението си в Пуерто Ла Крус, излъчваше силен сигнал. „Сорокайма“ се движеше по график, само на километър и половина от кърмата им.

— Идва, момчета – предупреди тя.

Мариън Маклугъл Лоулес, за по-кратко Мак Ди и Майк Троно вдигнаха очи. Ловджийските кучета, както Макс наричаше членовете на екипите за операции на сушата, играеха джин-руми и съдейки по ликуващите кажунски* възклицания през последните два часа. Мак Ди определено биеше.

[* Кажун – потомък на френскоезични колонисти в Луизиана. – Б.пр.]

— Точно сега ли намери – ядоса се Майк и хвърли ръката си върху купа. – Тъкмо се канех да разбера дали проклетият кашик мами.

Като заместник-директор по операциите Линда познаваше досиетата на всеки член на екипа до последната запетая. Майк, със своята стройна фигура и рехава кафява коса, беше елитен спасител от военновъздушните сили и бе скачал неведнъж зад вражеските позиции в Ирак и Афганистан да спасява свалени пилоти. Беше напуснал военните и се бе посветил на състезания със скутери, преди да постъпи в Корпорацията, след като бе осъзнал, че приливът на адреналин при истински операции е единственото нещо, което върши работа.

— Да мамя? — възмути се Мак Ди с провлечения си луизиански акцент. – За какво ми е да мамя пернат дивеч като теб? Просто съм си добър.

— Защото ще означава, че животът наистина е нечестен. Не може да си добър на карти и да приличаш на модел за бельо.

Линда нямаше как да не се съгласи с думите му. Докато Майк беше симпатичен и строен, бившият армейски рейнджър Мак Ди имаше тяло сякаш изваяно от мрамор и лице, подходящо за кинозвезда. Той бе един от най-новите членове на екипа и типичното му луизианско обаяние и бързата мисъл в напечени ситуации бяха очаровали всички на „Орегон“.

— Стига, Майк, ние с теб сме две страни на една и съща монета – рече примирително Мак Ди.

— В какъв смисъл?

— Никой от нас не е бил достатъчно тъп, че да стане морски.

Двамата се обърнаха към Линда, която беше единственият моряк на борда, и се разсмяха от сърце. На „Орегон“ с Майк и Мак Ди се шегуваха добродушно, че са единствените „сухи дупета“ от екипажа, но в този случай те имаха числено превъзходство.

Тя ги изгледа стоически, но с игрив блясък в очите.

— Това беше. Заповядвам ви да стъпите на дъската.*

[* Вид наказание, при което провинилият се върви с вързани очи по изкарана зад борда дъска, докато не падне в морето. – Б.пр.]

— Тъй вярно, госпожо – отвърнаха в един глас те и започнаха да навличат черната си екипировка – пуловери, панталони, ръкавици, кубинки и шапки. Като последен щрих намацаха лицата си с черен грим.

Докато двамата се приготвяха за екскурзията. Линда включи двигателя и насочи „Дискавъри“ право срещу приближаващия „Сорокайма“, който плаваше към севернокорейското пристанище Вонсан.

Танкерът превозваше трийсет и осем милиона литра рафиниран дизел, предназначен за превозните средства от арсенала на Северна Корея. Покрай ембаргото върху горивата, наложено от повечето държави, и почти без собствени рафинерии, все по-войнствените севернокорейци зависеха от редовните доставки от Венецуела, чийто президент бе личен приятел с техния лидер. Без горивото севернокорейските въоръжени сили не можеха да помръднат.

Оръжията на „Орегон“ с лекота можеха да потопят кораб дори с размерите на „Сорокайма“, но мисията беше пo-изтънчена. Освен че Корпорацията отказваше да потопява невъоръжени съдове, венецуелците имаха предостатъчно танкери и петрол, така че потопяването в най-добрия случай само щеше да забави доставката. Вместо това Линда, Мак Ди в Майк щяха да съсипят горивото в трюмовете на танкера и да извадят от строя огромен брой превозни средства на севернокорейската армия.

На кърмата на „Дискавъри“ имаше шест съда с размерите на термос, по един за всеки трюм. В тях се съхраняваха бактерии, създадени тайно от Агенцията за изследователски проекти към Министерството на отбраната, известна като ДАРПА. Мутиралият щам на анаеробната бактерия clostridium, кръстен „Кородиум“ от създателите му, се размножаваше с лекота в дизела и замърсяваше целия резервоар, в който беше попаднал. Нямаше цвят и миризма, така че замърсяването не можеше да се установи без лабораторни изследвания.

Бактерията променяше строежа на дизела и той развиваше много по-високи температури. Попаднал в двигател, замърсеният дизел щеше да доведе до прегряване и пълно изваждане от строя. С малко късмет щамът, внедрен в трюмовете на „Сорокайма“, щеше да зарази всички севернокорейски запаси от гориво, като го направи неизползваемо и унищожи двигателя на всяко превозно средство, заредено с него.

Трудната част беше да вкарат бактерията в горивото, без да бъдат забелязани. И при най-малкото подозрение за нещо нередно екипажът на „Сорокайма“ щеше да изследва горивото и да открие проблема много преди да стигнат Вонсан. Ако научеха за вероятното заразяване с бактерии, севернокорейците щяха да започнат да изследват цялото доставено им гориво. Линда и екипът й трябваше да изпълнят мисията си успешно още първия път, защото втори просто нямаше да има.

Операцията ставаше още по-деликатна и поради това, че трябваше да се проведе едновременно с втората мисия на председателя. Ако двете мисии се предприемеха отделно и първата се провалеше, втората щеше да бъде изложена на опасност.

Задачата на Линда бе да държи миниподводницата на позиция, докато Мак Ди и Майк проникнат на танкера с бактерията и я пуснат в горивото през системата от тръби на кораба.

Но те не можеха да се качат на кораба в движение. Дори „Дискавъри“ да успееше да поддържа скоростта и да плава успоредно с танкера, опитът на Мак Ди и Майк да напуснат подводницата щеше да бъде катастрофален. Налагаше се да принудят „Сорокайма“ да спре.

Повреждането на танкера бе немислимо. Вероятно щяха да го извлекат обратно в пристанището, вместо да продължи към Северна Корея и при прегледа можеше да се установи, че повредата е била нарочна, и да започнат да се питат мой я е причинил и защо. Единствената възможност бе да действат скрито, като подходът имаше и своите предимства. Ако вината за замърсяването паднеше върху венецуелците, севернокорейците едва ли щяха да се обърнат отново към тях за бъдещи доставки.

Както обикновено, Макс бе използвал инженерния си опит да измисли начин да спре танкер, без да го отвлича или изважда от строя.

Механичните ръце на „Дискавъри“ държаха апарат с размерите и формата на ковчег с херметични плексигласови мембрани в краищата и изпуснат балон отгоре. Устройството, което наричаха барабана, беше свързано с жица за контролна система в миниподводницата. Прикрепено към корпуса, устройството, което имаше мощен въртящ се чук, можеше да барабани в такт с въртенето на витлата.

Никой капитан не обича да засяда насред океана с умрял двигател, така че механичните системи на кораба се настройваха и поддържаха на максимална работна ефективност. Ако машинистът чуеше от машинното отделение чукане, чийто произход не може да се установи, той щеше да препоръча да спрат кораба, докато не открият проблема. Разбира се, в този случай нямаше да има никакъв проблем и уредите на борда щяха да им го кажат. Според изчисленията на Макс разполагаха с трийсет минути, преди машинистът да реши, че на двигателя му няма нищо, и да го включи отново.

— Дръжте се, момчета – каза Линда. – Потапяме се.

Тя завъртя майсторски лостовете и премести „Дискавъри“ така, че „Сорокайма“ да мине точно над тях. Натискът на изместваната от огромния танкер вода се засилваше, докато накрая грохотът стана толкова силен, сякаш малката подводница бе варел, пуснат от Ниагарския водопад.

С помощта на бордовия LIDAR, уред за дистанционно получаване на информация чрез активни оптични системи, който даваше триизмерно изображение на обекти чрез осветяване с лазер и анализ на отразената светлина, Линда можеше да види как огромният корпус на танкера се рее над тях като цепелин, носещ се през облаците.

Тя включи екранното управление и балонът на барабана се наду, за да увеличи плаваемостта на апарата. Тя разтегна механичните ръце и отдалечи „Дискавъри“, развивайки жицата за управление. Спря на стотина метра от корпуса на танкера.

Положението беше перфектно. Барабанът се рееше на шест метра под кила на танкера.

Гигантското витло на танкера приближаваше. Линда трябваше да уцели точния момент. Прекалено рано и барабанът щеше да се окаже твърде напред от машинното отделение, за да си помислят, че има проблем с турбината. Прекалено късно и барабанът щеше да бъде смачкан от витлото или да се озове зад танкера. Ако това се случеше, нямаше начин подводницата да го настигне и да опита отново.

Когато последните трийсет метра от танкера минаваха отгоре, Линда натисна едно копче и включи мощния магнит на барабана. Устройството се обърна, щом намагнетизираната страна се притегни към стоманения корпус на „Сорокайма“. Силният звън показа, че барабанът се е прикрепил към танкера само на метър от мястото, в което се целеше Линда.

Жицата продължаваше да ги свързва. Тя натисна друго копче и чукът в барабана започна да удря. Линда побутна лостовете за управление напред и включи на максимална скорост, за да бъдат колкото се може по-близо, когато танкерът спре.

— Стискайте палци – каза тя.

Последва мъчително очакване на признаци, че танкерът забавя ход. Жицата вече се беше развила на хиляда метра. Оставаха им още три хиляди. След това щеше да се наложи да прекъсне връзката.

След още хиляда метра развиването най-сетне започна да се забавя.

— Добрият стар Макс – промърмори тя.

— Знаех си, че няма да ни разочарова – отзова се Майк и отново провери пистолета си, който бе взел за всеки случай, макар че мисията им бе да избягват всякакъв контакт с екипажа.

— Май ни очаква катерене по отвесна стена – каза Мак Ди и взе приготвената алпинистка екипировка.

Когато „Дискавъри“ настигна спрелия вече танкер, според часовника разполагаха с двайсет и пет минути от трийсетминутния лимит на Макс. Линда издигна подводницата на повърхността до носа, колкото се може по-далеч от машинното отделение и мостика, където в момента активността беше най-висока.

Мак Ди отвори люка и погледна навън. Когато се върна, физиономията му бе мрачна.

— Имаме проблем – съобщи той.

Линда се наведе напред и надникна през предното стъкло на миниподводницата. Веднага видя какво имаше предвид Мак Ди.

Очакваха, че заради облаците „Сорокайма” ще тъне в мрак, освен сигналните светлини и че на палубата ще има много тъмни участъци, които да им позволят да се придвижват незабелязано. Това бе невъзможно. Танкерът светеше като коледна елха от носа до кърмата.