Пираня

19.

Хуан не можеше да си сломи кога за последно си бе взел почивен ден. Нямаше да го направи и днес, ако Макс не бе настоял, но след като се намираше на шестнайсетметровия модифициран катер клас „Каролина“ за риболов в открито море на име „Каст Ауей“* с бира в ръка и четири чудовищни жълтопери риби тон в хладилника, вече не разбираше защо изобщо се е съпротивлявал.

[* Корабокрушенец. – Б.пр.]

Лодката се полюшваше на петнайсет километра от брега. Четири рибарски пръчки стърчаха от въртящия се рибарски стол на пиедестал, от чиято дръжка висеше овехтял кожен колан. Хуан и Макс бяха единствените пътници на луксозния съд. Капитан Крейг Рийд, словоохотлив пожарникар от Бостън, оттеглил се в Монтего Бей, за да започне риболовен бизнес, се грижеше за управлението и изпълняваше ролята на единствен член на екипажа. Хуан и Макс нямаха какво да правят, освен да се наслаждават на чудесното време и бирата, докато не клъвне следващата риба.

— Знаеш ли, Рийд има правилна представа – каза Макс и отпи от бутилката си.

— Правилна представа за какво?

— За това как да се оттеглиш със стил.

Хуан наклони глава и го изгледа.

— Да не би да си мислиш да напуснеш Корпорацията?

Макс сви рамене.

— Може би не утре, но някой ден. В морето съм, откакто бях зачислен на онзи катер във Виетнам.

— И ти харесва.

— Така е. Именно затова ме привлича идеята и аз да си купя рибарска лодка.

— Корпорацията не ти ли осигурява достатъчно тръпка?

— Понякога твърде много.

— Но така оставаш млад.

— Иска ми се да направя нещо за килограмите си – каза Макс и потупа кръглия си корем. Джулия постоянно му натякваше да следи диетата си, но той просто не можеше да устои на пастата на готвача.

— Мога да инсталирам пътека за бягане на работната ти станция в оперативния център.

— Направиш ли го, определено ще напусна.

— Значи се разбрахме. Няма пътеки, няма напускане.

Чукнаха бутилките си и отпиха отново.

— Виж ти, каква изненада – обади се Рийд от мястото си на палубата над тях. – Май си имаме конкуренция за най-доброто местенце.

Друг риболовен катер пореше водите на около километър и половина от яхтата и се носеше с пълна скорост към тях. Приличаше на двайсетметров „Ландвеер“, по-висок клас от „Каст Ауей“.

— Приближава доста бързо – отбеляза Хуан.

— Това е „Оушънеър“ – каза Рийд и сбърчи чело. – Лодката на Колин Портър. Красавица е, напълно модифицирана и най-бързата в Монтего Бей. Но защо Колин е тук? Сутринта ми каза, че ще излезе на изток.

— Струва ми се странно, че плава право към нас – вметна Макс.

— Я да го питам какво става.

Рийд се опита да се свърже по радиото, но вместо отговор Хуан чу само някакъв пронизителен сигнал от говорителя.

— Какво му е на това чудо? – учуди се Рийд и заблъска конзолата.

Хуан погледна към Макс.

— Да ти прилича на заглушаващ сигнал?

— Определено. – Макс присви очи към приближаващия катер, когато осъзна какво има предвид Хуан с въпроса си.

Нямаше смисъл да проверяват мобилните си телефони. Дори да не бяха заглушени, намираха се далеч извън обхват.

— Някой ни заглушава ли? – попита Рийд. Той проследи погледите им до „Оушъаеър“. – Колин? Това е лудост.

Хуан огледа хоризонта.

— Наоколо няма други съдове.

— Радиото трябва да се е повредило – реши Макс

— Сигурно идва само за едно здрасти или да ни каже къде има най-много риба.

— Правил ли е подобно нещо преди?

— Ами… не.

— Доста странно съвпадение, не мислиш ли? Носят се към нас на пъден ход, точно след като радиото ти излезе от строя?

— Но да заглушава сигнала ни? Защо му е да го прави?

— Въпрос за един милион долара – каза Макс

Хуан се наведе към него.

— Това изобщо не ми харесва – тихо рече той.

— И на мен – отвърна Макс.

— Ако имат преносим заглушител на борда, значи са планирали да го вземат. Такива неща не се намират в железариите на пристанището.

— Което означава, че не искат да повикаме помощ.

— Доколкото знам, никой няма представа, че сме тук.

— Ако питаш мен, по-добре да играем на сигурно, вместо да съжаляваме.

Хуан погледна към Рийд.

— Знаеш ли, сигурно си прав, че няма защо да се тревожим, но не е зле да вземем някои предпазни мерки. Забелязах, че имаш харпун на стената с пръчките и такъмите.

— Онова старо нещо ли? Дори не знам как да го използвам. Купих го, защото си мислех, че някой от клиентите ми ще поиска да го използва, но досега никой не е проявил интерес. Служи само за украса.

— Нещо против да го държа наблизо? Просто за всеки случай? – Хуан беше оставил бойния си крак на „Орегон“.

— Майтапиш ли се?

— Предпочитам да съм готов за най-лошото.

— Стрелял ли си някога с харпун?

— Няколко пъти.

Рийд го изгледа със съмнение, после хвърли поглед към радиостанцията и кимна неохотно.

— Само не забравяй, че тук не можеш да ме съдиш, така че внимавай. Има само една стрела. И честно казано, дори не съм сигурен дали работи.

Хуан влезе в кабината и отиде при резервните пръчки, които бяха подредени на стената. Над тях имаше дълъг метър и половина харпун „Риф“ с пистолета дръжка. Въпреки че съпротивлението на въздуха бе много по-малко от това на водата, далекобойността нямаше да е кой знае колко по-голяма, но и това беше по-добре от нищо.

Свали харпуна от стената. Стрелата, която имаше гаден остър връх, се изстрелваше от три ластика от двете страни на тиковия ствол. Хуан зареди стрелата и опъна ластиците, докато закопчалката не се закрепи за нея. Не си направи труда да вземе въжето. Ако се наложеше да използва харпуна, нямаше намерение да изтегля улова си.

Излезе горе и видя, че „Оушънеър“ е забавил ход и е завил така, че двата катера да се доближи борд до борд. Разстоянието помежду им беше само няколко метра. Съдовете се поклащаха леко в спокойното море. Хуан застана на пети, отпуснал свободните си ръце.

Виждаха се четирима души, двама на мостика и други двама на риболовната палуба на кърмата. Онзи на пулта за управление беше по шорти и тениска, а другите изглеждаха не на място с дългите си панталони и леки сака – облекло, което трудно можеше да се очаква от туристи. Всички се взираха внимателно в „Каст Ауей“, без изобщо да се усмихват.

— Портър, какво правиш тук? – извика Рийд.

Собственикът на „Оушънеър“ Колин Портър се оказа онзи с тениската. Той погледна мъжа до него, сякаш обмисляше как да отговори. Съседът му бе мускулест, с късо подстригана коса и военна стойка. Личеше си, че той дава заповедите. Имаше изсечени скули, челюст като от мрамор и поглед, способен да накара и лавата да замръзне.

Хуан се запита кой ли е този тип. Местен полицай? Човек от въоръжените сили на Ямайка? Веднага отхвърли и двете възможности. Нито полицаи, нито военен би тръгнал да заглушава радиостанция.

Преди да успее да продължи с предположенията, двигателят на „Оушънеър“ замлъкна.

— Рийд, ще ви избият! – изрева с пълно гърло Портър, след което замахна и хвърли нещо като ключодържател през борда.

Мъжът до Портър се обърна и без да трепне, го застреля в главата с пистолета си. Тялото на Портър се прекатури през парапета и падна във водата.

Докато шефът убиваше капитана на катера, хората му извадиха скрити досега автомати и ги насочиха към „Каст Ауей“.

В същия миг Хуан грабна харпуна и го насочи към най-близкия противник. Двамата стреляха едновременно.

Стрелата улучи мъжа право в слънчевия сплит и той отлетя назад, а куршумите профучаха над главата на Хуан.

Стрелецът до него се целеше в мостика. Докато се мяташе към най-близкото укритие, Хуан видя как Макс дава пълен напред. Внезапното движение спаси живота на Рийд. Куршумът го улучи в рамото вместо в гърдите. Останалите куршуми пробиха дупки в тавана на мостика.

Всички държаха главите си долу, докато още куршуми тракаха по корпуса на „Каст Ауей“ За по-малко от минута излязоха извън обхвата им и стрелбата спря. „Оушънеър“ остана неподвижен зад тях.

Хуан се втурна към мостика и завари Макс да притиска рамото на Рийд с някакъв парцал, който вече беше подгизнал от кръв. Хуан смени Макс, който пое управлението.

Рийд беше в пълно съзнание. Рамото му се бе превърнало в алена каша. Не изглеждаше изпаднал в шок. Вероятно бе попадал и в по-сериозни ситуации като пожарникар.

Хуан огледа пораженията. Рийд се намръщи, но не каза нищо.

— Няма изходна рана и куршумът като че ли не е засегнал артерии – каза Хуан. – Късметлия си.

— Да бе – процеди през зъби Рийд. – Чувствам се така, сякаш току-що съм спечелил от лотарията.

— Ако не беше приятелят ти, сега и тримата щяхме да сме мъртви. Той изхвърли ключовете на запалването, за да ни спаси.

— Не мога да повярвам, че Портър е мъртъв. Беше добър човек, а онова животно го уби, без да му мигне окото. Кои са онези типове? Защо се опитват да ви убият?

— Не знам, но ще разберем. Първо трябва да те откараме в болница.

— Ще ни трябва поне половин час да стигнем до Монтего Бей – съобщи Макс. Той погледна назад, но погледът му се спря върху океана. И лицето му стана мрачно. – За съжаление, май не разполагаме с половин час.

Хуан се обърна и видя, че „Оушънеър“ вече не стои на едно място, а пори водата.

Убийците явно бяха открили как да запалят двигателя и сега го бяха надули на пълна мощност. „Оушънеър“ не само ги преследваше, но и ги настигаше.