Пираня

22.

50 км източно от Ямайка

Хуан беше сигурен, че ямайските власти задават много въпроси за откритите из целия остров трупове и защо два рибарски катера са изчезнали. Не искаше да рискува и да се връща в Монтего Бей.

Вместо да поправят рибарския катер на Крейг Рийд и да го върнат в Монтего Бей без него на борда, с помощта на един от крановете на „Орегон“ прибраха „Каст Ауей“ в най-големия трюм, където техниците щяха да поправят двигателя и да закърпят дупките – всичко това безплатно заради неприятностите, които бяха докарали на собственика.

Веднага щом „Каст Ауей“ се озова на мястото си, Хуан нареди „Орегон“ да напусне района колкото се може по-бързо, тъй като нападателите им можеха да крият още нещо в ръкава си. Три часа по-късно прибраха Еди, Линк и мотоциклета с една от мощните спасителни лодки на „Орегон”, която отплава да ги вземе от Очо Риос. Местният представител на „Харли Дейвидсън“ щеше да изпрати някого да прибере наетия мотоциклет на Еди.

След като целият екипаж отново бе на борда и се отдалечаваха от острова, Хуан посети лечебницата. Влезе и завари Джулия да си води някакви бележки на таблета.

— Как, е гостът ни? – попита той.

Тя остави таблета на бюрото и се облегна назад, като прокара пръсти през косата си. Като се изключи леката умора около очите й, не показваше никакви признаци на стреса, през който беше преминала.

— Операцията мина добре. Вътрешните кръвоизливи причиняваха натиск върху плеврата. Извадих куршума, сложих гръден дренаж и заших раните. Би трябвало да се изправи на крака след няколко дни. След шест седмици ще се е възстановил напълно.

— Добри новини. Буден ли е?

— Не. Ще ти кажа, когато е готов за посетители.

— Благодаря. Като се събуди, кажи му, че сме се погрижили за лодката му.

— Добре.

— Каква е диагнозата на дръзкия ни скейтбордист?

— Няколко шева и шина. Ще му остане красив белег, с който да впечатлява дамите.

— Годен ли е за работа?

— Определено може да седи на мястото си в оперативния център, но не бих го накарала да прави обиколки по трасето си.

— Спокойно – каза Хуан. – Вече прибрахме пързалката му.

Джулия разтърка очи.

— Добре ли си? – попита я той. – Обикновено не попадаш в екшъни като този, през който сте минали с Линда.

— Добре съм. Просто се радвам, че мога отново да спасявам хора, вместо да ги убивам.

— Ако с Линда не се бяхте справили с онези типове, днес щяхме да изгубим много хора.

— Линда направи всичко. Аз само се спънах в правилната посока.

— Крейг Рийд има късмет, че си го направила. Ще се върна по-късно.

Излезе и отиде в каютата на Марк Мърфи, която бе много по-напред от останалите, за да изолира метеоритните трясъци и тътена, които се носеха от тон колоните на уредбата му. Вратата беше отворена, така че Хуан почука проформа и влезе. Тъй като беше по време на принудително бездействие за Мърф. Хуан очакваше да го завари как се сражава с Ерик на някоя видеоигра на гигантския телевизор, ала вместо това намери двамата залепени за таблетите си. Кракът на Мърф беше вдигнат на канапето и бинтован. Патерицата лежеше на пода до него.

— Радвам се, че не влезе като мен в клуба на Дългия Джон Силвър – каза Хуан. – Аз съм единственият на този кораб, на когото му е позволено да има дървен крак.

— А аз с радост ще те оставя да си единственият с тази привилегия – отвърна Мърф. – Реших, че не ми харесва да ме прострелват.

— Приключихте ли с анализа на сигурността на компютрите ни? – попита Хуан и затвори вратата.

— Преровихме ги три пъти – докладва Ерик. – Нищо.

— Ако някой е надзъртал в мрежата ни, вече щяхме да сме открили нещо – добави Мърф. – Предпазните стени са здрави както винаги. В сървърите ни не е прониквал никой, на когото не му е мястото там.

— Ами подслушвателни устройства?

— Никакви мрежи, освен нашите собствени не излъчват сигнали от кораба – увери го Мърф.

— А аз претърсих оперативния център, заседателната зала и столовата с уреди за засичане на буболечки. Навсякъде е чисто.

Хуан се намръщи.

Бяхме атакувани на пет различни места едновременно. За координирането на подобно нещо е необходимо наличието на подробна информация.

— Може да са проследили всички след слизането от кораба – предположи Ерик.

— Един или дори двама – да. Но и петте групи? Освен това е трябвало да знаят къде отиваме, за да ни причакат в Монтего Бей със значителна огнева мощ.

— Пък и откъде някой би могъл да знае, че двамата ще бъдем на открито на палубата? – добави Мърф.

— Някой трябва да е проучил онази цистерна, за да я избере за място, от което да стреля.

— Значи няма проникване в мрежата и никой не подслушва съвещанията ни с бръмбари – каза Хуан.

— Търся друго обяснение как информацията къде ще бъдем, е попаднала в неправилните ръце.

Ерик го изгледа невярващо.

— Да не искаш да кажеш, че си имаме шпионин на борда?

Хуан въздъхна тежко.

— Не сме приемали нови хора в екипажа от повече от година. Проучили сме всеки, както финансово, така и лично. Не виждам как е възможно подобно нещо.

— Искаш ли да започна проучване на членовете на екипажа, които не са станали обект на атака?

Хуан поклати глава.

— Още не. Не мога да приема, че на „Орегон“ има предател, а тръгването по този път ще направи всички ни параноици. Работим и живеем заедно и не можем да си позволим да бъдем подозрителни един към друг. Това ще ни унищожи като екип. Искам друго обяснение.

— Но откъде са можели да знаят къде ще бъдем, ако не са били в стаята, докато разговаряхме за това?

Хуан търсеше каквото и да било обяснение, което да не включва лов на вещици, но нямаше да е зле да се вземат предпазни мерки.

— Може би щяхме да разберем по-добре как е станало, ако знаехме кой го е направил.

Двамата свиха рамене и Хуан си тръгна. Следващата му спирка бе в оперативния център, където Мак Ди и Хали Касим слушаха внимателно нещо през слушалки.

— Хуан се облегна на конзолата.

— Това записът на Еди ли е?

Хали кимна.

— Мак Ди смята, че може да преведе думите му.

— Нещо полезно?

Мак Ди сви рамене, което май започваше да става любим жест на екипажа.

— Все едно е в делириум. Еди твърди, че е паднал здравата на глава, преди да умре.

— Какво казва?

— Повтаря непрекъснато едно и също изречение. „Доктора – който и да е той, – обеща, че след четири дни светът ще бъде различен.“ Казва го така, сякаш съжалява, че няма да е жив, за да го види. Това говори ли ти нещо?

Хуан се включи в свиването на рамене.

— Звучи зловещо.

— Може да е бил докаран до някакво състояние – предположи Хали.

— Тогава защо казва, че „светът ще бъде различен“?

— Може би има предвид неговия свят.

— Не – възрази Мак Ди. – Определено казва „светът“.

— Това още не обяснява защо той и приятелите му искаха да ни премахнат – каза Хуан.

— Може би си мислят, че знаем нещо за онзи доктор.

— Или за това какво ще се случи след четири дни – предположи Хали.

— Ако някой има някакви теории, целият съм слух – каза Хуан.

Влезе Линда и му подаде няколко листа.

— Току-що получихме това от ЦРУ. Предварителен списък на всичко по-важно, случило се на датите от телефона на онзи венецуелски лейтенант. В момента правят по-подробен анализ.

Хуан видя четирите гръцки букви и кодове, вървящи към всяка дата, но те му изглеждаха толкова неразбираеми, колкото и в деня, когато Мърф и Ерик разкодираха телефона. Алфа 17, Бета 19, Гама 22, Делта 23 – четвъртата отговаряше на днешната дата.

— Намериха ли някакво съответствие?

— От ЦРУ проверяват всякакви варианти на прогресии, за които могат да се сетят. Засега не откриват съответствия. И като че ли няма нищо, което да свързва датите.

Хуан погледна списъка. Той включваше най-различни събития по целия свят – убийства, транспортни инциденти, политически речи и изяви, климатични феномени, терористични акции, спортни събития. Не виждаше нищо, което да пасва на поредицата.

Едно нещо все пак привлече вниманието му – потъване на кораб. Повечето хора нямаха представа колко често потъват кораби в открито море. Средно на година на дъното се озоваваха над сто съда, отнасяйки със себе си около две хиляди моряци. Дори в епохата на джипиес проследяването, метеорологичните прогнози и сателитните комуникации много кораби изчезваха безследно, станали жертви на технически неизправности, пожар, бури и силно вълнение.

Корабът от списъка попадаше на мястото Гама 22. Ставаше дума за товарен съд на име „Санта Крус“, потънал с целия си екипаж.

Двайсет и двама души.

Хуан усети как косъмчетата на тила му настръхват.

— Ами това? – попита той, посочвайки името в списъка.

— „Санта Крус“ ли? – уточни Линда. – ЦРУ смята, че числеността на екипажа е съвпадение. Аналитикът ме увери, че лесно може да се намерят случайни връзки, които не означават нищо. На датата Алфа 17 е имало верижна катастрофа в Ню Йорк със седемнайсет коли, както и снежна буря в Калгари, при която натрупало седемнайсет инча сняг.

— Името „Санта Крус“ ме човърка. Да проверим.

— Отидоха при терминала на Линда, който имаше

връзка с база данни, съдържаща всички кораби по света. Тя въведе „Санта Крус“ в полето за търсене.

— Плавал е под панамски флаг, но е принадлежал на венецуелска компания на име „Кабимас Шилинг“. Собственикът на компанията е един от най-богатите хора във Венецуела, Рикардо Леал. – Линда направи бързо търсене и откри хиляди резултати с името му. – Изглежда, че господин Леал има политически амбиции в страната си. Мнозина очакват да използва богатството си, за да се кандидатира за президент на изборите догодина.

Хуан отново погледна списъка и осъзна каква е връзката.

— Линда, направи справка за всички кораби, потънали през последните три месеца.

— Въпреки че в списъка на ЦРУ няма други кораби ли?

— Датите на потъване и датите, на които са обявени за изчезнали, може да се различават. Понякога един кораб не се смята за изчезнал няколко дни след като за последен път е имало връзка с него.

Линда изготви списъка и двамата го сравниха с числата от телефона. Тя ахна, когато видя как си съответстват.

Числата не бяха прогресия. Лейтенантът беше записвал числеността на екипажите на всеки кораб.

Алфа 17 – „Кантаура“, контейнеровоз, изчезнал край бреговете на Португалия със седемнайсет души екипаж.

Бета 19 – „Тукупита“, танкер, изчезнал при нос Хорн, екипаж от деветнайсет души.

Гама 22 – „Санта Крус“ с екипаж от двайсет и двама души, изчезнал в средата на Атлантически океан.

Всички кораби принадлежаха на „Кабимас Шилинг“. Първите два не бяха подали никакъв сигнал за бедствие, нито бяха съобщили за нещо нередно преди загубата на контакт. Просто изчезнали.

— Три кораба за три месеца? – отбеляза Линда. Това не може да е случайност.

— Сигурен съм, че застрахователят на Леал твърди същото. Сигурно си мислят, че нарочно е потопил корабите, или са били поддържани толкова зле, че са се разпаднали. И в двата случая застраховката отпада. А без застраховка никой не би поверил товара си на неговата компания.

— Мислиш, че Руис се цели в негови кораби ли?

— Възможно е. Ако и тя самата има политически амбиции, какъв по-добър начин да се отърве от най-големия си противник от това да го доведе до банкрут?

— Сега той сигурно едвам се държи на ръба – каза Линда.

— Още един потънал кораб и пада – съгласи се Хуан. Провери числеността на екипажите на останалите му кораби. Може да намерим съвпадение.

Отговорът дойде незабавно. Един от корабите на „Кабимас“ имаше екипаж от двайсет и трима души превозвач на коли на име „Сиудад Боливар“.

— Къде се намира в момента?

Линда провери базата данни за морския трафик.

— Отплавал е от Веракруз в Мексико прели два дни, натоварен с коли и строително оборудване. Дестинацията му е Пуерто Кабело, Венецуела.

— Което го поставя на няколкостотин километра южно от Ямайка – каза Хуан. – Току-що намерихме отговора.

— На какво?

— На въпроса защо някой се опитва да ни убие отвърна Хуан. – Руис възнамерява да потопи „Сиудал Боливар“ днес и ние сме единствените, способни да й попречим.