Пираня

23.

Мария Сандовал беше почти приключила всекидневната си инспекция на автомобилните палуби на „Сиудад Боливар“. Като капитан на кораба нейна отговорност бе товарът да пристигне невредим и затова редовно проверяваше състоянието на затворените товарни палуби, за да се увери, че няма течове, които да позволят на солената вода да повреди пратката, както и че всичко си е на мястото.

„Сиудад Боливар“ беше гордостта на „Кабимас“. С дължина двеста и тринайсет метра и височина единайсет етажа, той можеше да транспортира до пет хиляди коли за растящия южноамерикански пазар. В момента колите бяха доста по-малко, тъй като таванът на палуба 10 беше вдигнат, за да се освободи място за обемисто строително оборудване – сонди, багери, подвижни кранове, самосвали, булдозери всички предназначени за Бразилия. Палубата под тази беше отделена за коли и джипове за Венецуела и Аржентина.

Общата стойност на товара възлизаше на повече от сто и петдесет милиона долара и Мария се отнасяше сериозно към отговорностите си. Късата й тъмна коса и кръглото лице я правеха да изглежда по-млада от нейните трийсет и осем години и грубоватите нови членове на екипажа често я подценяваха, когато я срещаха облечена с невзрачни панталони и лек пуловер, който не разкриваше нищо. Беше наложила строга дисциплина на кораба, гонена от напрежението и желанието да успее като единствен капитан жена в компанията. Поради загубата на три съда през последните три месеца екипажът беше изнервен, Мария прекарваше безсънни нощи в тревоги за кораба си и затова обръщаше особено внимание на всичко, което би могло да ги изложи на някакъв риск.

Строителните машини бяха наредени в дълги редици, паркирани на сантиметри една до друга, за да се използва максимално капацитетът на огромното, добре осветено пространство. Мария бе единственият човек в трюма. Дори с вибрациите на корабните двигатели и бръмченето на климатичната инсталация липсата на други звуци беше зловеща.

Тя провери закрепването на няколко случайно избрани машини. Знаеше, че хората й ги проверяват редовно, но обичаше да инспектира работата им, за да е сигурна, че докладите им са точни. Ако някоя тежаща петдесет тона машина се освободеше при силно вълнение, като нищо можеше да нанесе огромни щети на останалия товар или да предизвика пожар.

Докато по-малките коли се връзваха с въжета, строителните машини се закрепваха с тежки стоманени вериги. Нищо, освен ураган от пета степен не би могло да ги помръдне от местата им, а метеорологичните прогнози вещаеха спокойно плаване до Пуерто Кабело.

Мария приключи с огледа и остана доволна от резултата. Очакваше много от екипажа си и моряците никога не я разочароваха.

Вървеше към стълбите за мостика, когато чу някакво стържене. Но звукът не идваше от двигателите. А сякаш се издавате от самия корпус.

Преди да успее да помръдне, сирените из целия кораб запищяха и тя се присви инстинктивно. Вместо късите сигнали за пожар се чуваше продължителен вой.

Пробив в корпуса. Корабът се пълнеше с вода.

Човек, който не познаваше кораба добре като нея нямаше да усети нищо, но Мария долови лекото килване към левия борд. Втурна се към стълбите, като откачи в движение радиостанцията от колана си.

— Хорхе! – извика тя през воя на сирените. – Докладвай!

Притисна радиостанцията до ухото си. Чуваше, че помощникът й говори нещо, но не можеше да различи думите му заради воя.

— Стоп машини! – нареди тя и не зачака отговор.

Взе тичешком десетте етажа до мостика и отвори задъхана вратата. Корабът забавяше ход, двигателите бяха спрени, както бе наредила. На мостика имаше трима души – Хорхе, щурманът Мигел и кормчията Роберто. Движеха се ефективно, без признаци на паника, но стресът им личеше по избилата по лицата им пот.

Хорхе, който бе с десет години по-възрастен от нея, оплешивяващ мъж с шкембе и козя брадичка, я погледна смаяно.

— В какво се блъснахме? – попита Мария.

— В нищо, капитане – отвърна той. – Наоколо няма други кораби, а дълбочината е три километра. Невъзможно е да сме се натъкнали на риф.

— Някой паднал контейнер?

— Малко вероятно.

— Колко голяма е пробойната?

— Пробойните. Имаме наводнени отсеци на осем различни места на кораба.

— Какво?

Хорхе й показа схемата с пробойните. Всички бяха по левия борд.

— Някой видял ли е какво е станало?

— Един моряк, който видял пробойната на носа, каза, че била с диаметър петнайсетина сантиметра и сякаш била направена с бургия.

Мария бе изумена. Това беше просто невъзможно. Можеше да разбере една голяма дупка. Но осем малки в съд с двоен корпус беше нещо нечувано.

— Успял ли е да запуши дупката? – попита тя.

— Не, госпожо. Налягането е било прекалено голямо. Наложило се е да запечата помещението. Освен това затворих херметичните врати на машинното отделение. Получиха се сериозни наводнения в някои трюмове, преди да успеем да изолираме другите повредени места, но запечатаните отсеци продължават да се пълнят с вода.

Кренът на кораба беше вече десет градуса и се увеличаваше бързо. Мария беше принудена да се държи за конзолата, за да пази равновесие. Ако не направеха нещо, „Сиудад Боливар“ щеше буквално да стигне до точката на преобръщане. След това корабът щеше да потъне за минути.

Не можеха да запушат дупките, но може би щяха да успеят да балансират кораба достатъчно, за да не се преобърне. Отсеците за баласт вече бяха пълни, така че не можеха да добавят вода в онези на десния борд, за да изправят съда.

Мария знаеше, че трябва да намери начин да спре накланянето. Подобно на всички капитани на кораби като нейния, тя беше чувала историята за „Кугар Ейс“ превозващ автомобили съд, който едва не се преобърнал, когато капитанът решил да смени служещата за баласт вода, преди да доближи Аляска, за да не вкара чужди животински видове в американски води. Повреда по време на операцията предизвикала крен на „Кугар Ейс“, но не дотолкова, че да се преобърне напълно. Спасителният екип трябвало да положи огромни усилия, за да го изправи, след като трийсет дни корабът лежал на една страна във водата.

За разлика от контейнеровозите, при които по-голямата част от товара е на открити палуби, превиващите автомобили кораби са напълно затворени. Никой друг товарен кораб не би могъл да изпържи на подобен наклон, защото би загребал вода.

След инцидента с „Кугар Ейс“ повечето големи кораби, включително „Сиудад Боливар“, бяха оборудвани с компютърно приложение, което да следи натоварването и да помага на екипажа да определи как да подреди натоварените коли за максимална стабилност. Програмата се грижеше и за безопасната смяна на баласта.

Изпразването на баластните резервоари на „Кугар Ейс“ бе причинило инцидента, но може би Мария можеше да спаси своя кораб със същата тактика.

— Мигал, изпрати сигнал за бедствие – нареди тя. – Хорхе, вкарай наводнените отсеци в системата за наблюдение на натоварването.

— Защо?

— Защото искам да знам кои баластни резервоари на левия борд да изпразня.

Той я погледна, сякаш си беше изгубила ума.

— По-бързо – подкани го тя. Наклонът вече бе станал петнайсет градуса.

— Слушам, капитане.

Докато Мигел пращаше сигнала за бедствие, пръстите на Хорхе летяха над клавиатурата. След две минути и пет градуса крен той обяви:

— Резервоари три и четири са най-добрата ни надежда. Но ако числата грешат, може да не ни остане време да напуснем кораба.

Макар че товарът беше нейна отговорност, безопасността на екипажа имаше най-висок приоритет.

— Хорхе – каза тя, – идете с Роберто и Мигел да съберете останалите и се пригответе за спускане на спасителната лодка. — Тъй като лодката беше на левия борд и по-близо до водата, щяха да имат време да я спуснат. Поне нямаше опасност да умрат от студ в този тропически климат.

— Оставаме, капитане – заяви Хорхе. Мигел и Роберто кимнаха в знак на съгласие.

— Никакви такива. И сам човек може да го направи. Ако се получи и корабът се изправи, ще ви кача обратно на борда. Но ако се преобърне, няма причина всички да загиваме.

— А само вие ли?

— Корабът е мой. А сега идете да се погрижите за хората. Обадете ми се, когато се отдалечите достатъчно.

Хорхе преглътна с мъка, но беше ясно, че няма смисъл да възразява. С пресилени усмивки и пожелания за успех тримата забързаха навън, като се хващаха за всичко попаднало им, за да се задържат на наклонената палуба.

Докато екипажът се отдалечеше на безопасно разстояние, тя сигурно нямаше да може да се задържи изправена или дори да излезе от мостика. Нямаше желание да се самоубива и не се блазнеше от идеята за геройска смърт. Искаше да оцелее, ако това изобщо беше възможно. Нуждаеше се от резервен план, ако нещата се объркат.

Излезе от мостика до монтирания в стената пожарогасителен маркуч. Отвори кутията и го издърпа, прекара го през мостика и от другата му страна. Когато го разви напълно, тя се върна при компютърния терминал и омота маркуча около кръста си.

Две минути по-късно Хорхе докладва по радиостанцията, че лодката е спусната и целият екипаж е налице. Отдалечаваха се на безопасно разстояние, но бяха готови да я вземат, ако реши да скочи от кораба. Тя му благодари и добави, че ще разбере избора й, когато види какво се случва с кораба.

Кренът вече беше четирийсет градуса и маркучът се впи в хълбока й, тъй като наклонът заплашваше да я лиши от опора под краката. Ако планът й проработеше, щеше да спаси кораба. В противен случай допълнителното нарушаване на равновесието можеше да го преобърне, преди Мария да има шанс да се измъкне.

Като ревностна католичка Мария се прекръсти и целуна кръстчето на врата си. После подаде команда за изпразване на баластни резервоари 3 и 4, молейки се помпите все още да работят.

Първоначалният резултат не отговаряше на очакванията й. Нямаше внезапно движение, нито шум на работещи машини. Но екранът показваше, че помпите работят. Нивото на водата в резервоари 3 и 4 намаляваше.

Внезапно корабът се разтресе, крепът се увеличи с десет градуса за секунди и Мария се уплаши, че е направила грешен избор. Последната й команда можеше да я убие и да потопи кораба.

Подметките й най-сетне изгубиха опора и краката на Мария увиснаха във въздуха. Рамото й се блъсна в покрития с гума под. Маркучът беше единственото нещо, което й пречеше да полети през вратата и парапета и да се размаже на металната палуба долу.

Подобно на катерач, изкачваш отвесна скала. Мария опря крака в пода и сграбчи маркуча с двете си ръце. Трябваше да стигне до мястото, където маркучът бе закрепен за външната стена, преди наклонът да е станал прекалено стръмен, за да може да разчита на краката си. Беше силна, но ръцете й не бяха достатъчно мускулести, за да може да се набере само с тях.

Беше истинска надпревара с накланянето на кораба. Мария се катереше, като внимаваше едната й ръка винаги да държи маркуча. Една грешка и щеше да разбие главата си в някоя конзола.

Намираше се по средата на изкачването, когато маркучът се закачи в радиостанцията на колана й. Прели да успее да го хване, уоки-токито се откачи и полетя във въздуха, за да стане на парчета след удара в парапета – нагледна демонстрация какво очакваше и самата Мария, ако се изпусне.

С нов прилив на сили тя изкачи последните крачки и се измъкна на външната метална стена на мостика. Остана да лежи, като дишаше тежко, изтощена от усилието. Едва тогава осъзна, че кремът се е стабилизирал. Корабът не се изправяше, но и не се намираше в непосредствена опасност от преобръщане.

Доколкото можеше да прецени, кренът беше седемдесет градуса и боядисаните в бяло стени се бяха превърнали временно в подове. Мария се освободи от маркуча, изправи се и тръгна по външната стена на каютите на екипажа, като внимаваше да не пропадне през някой прозорец. Нямаше смисъл да се връща на мостика и да се опитва да наглася баласта повече с надеждата да изправи кораба. Като едното нищо можеше и да го преобърне. По-добре беше да остави това на опитен спасителен екип.

Заслони очи от яркото слънце над западния хоризонт. След няколко часа щеше да се стъмни и трябваше да реши дали е възможно да се спусне безопасно до левия борд, за да се присъедини към екипажа. Можеше да го направи през вратите от вътрешната страна, но минаването през преобърнатите коридори щеше да е по-рисковано, отколкото си заслужаваше. По-добре бе да изчака на палубата пристигането на спасителен кораб. Освен ако нямаше някой военен кораб наоколо, „Сиудад Боливар” бе твърде далеч от сушата, за да може да бъде спасен с хеликоптер.

Вдигна длан над очите си и се загледа в морето, докато не забеляза спасителната лодка, която заобикаляше кораба откъм кърмата. Можеше само да си представи гледката, която виждаше екипажът – зелен корпус, наклонен под неестествен ъгъл, огромно витло, увиснало над водата, и червена долна част, видяла белия свят за първи път, откакто корабът беше пуснат от сухия док.

Замаха бясно с ръце, докато не видя как екипажи й замаха в отговор. Радостните им викове достигнаха до нея. Когато приближиха толкова, колкото смееха, тя им извика, че е изгубила радиостанцията си, и че ще остане на палубата до пристигането на помощ. Ако не се надигнеше неочаквана буря, пренощуването под звездите нямаше да е чак толкова зле, като се имаха предвид обстоятелствата.

Измина един час. Мария легна да си напран сиеста, по време на която мислеше върху пораженията, които едва не бяха потопили кораба й. Не можеше да се сети за никакъв феномен, бил той естествен или дело на човешка ръка, който да доведе до появата на кръгли дупки в корпуса.

Мислите й бяха прекъснати от далечен звук на двигател. Мария рязко се изправи и огледа хоризонта. Накрая видя някакъв съд да приближава от изток – тъмносив кораб с дължина около двайсет и четири метра. Твърде малък за товарен съд, но не и с конфигурацията на яхта. Накрая го разпозна като стар риболовен траулер.

Сигурно е бил в района и е чул сигнала за бедствие. Хорхе вероятно вече се бе свързал по радиото с тях. Докато корабът приближаваше, Мария си мислеше как ще й хвърлят въже, по което да се спусне.

Замаха, когато корабът намали ход и се изравни със спасителната лодка, но не видя никого на борда. Хората от екипажа й се бяха скупчили при отворения люк, ръкомахаха и викаха радостно.

Вратата на траулера внезапно се отвори и от нея се изсипаха осем мъже с някакви черни предмети в ръце. Радостните възгласи на хората й се превърнаха във викове на ужас. Мария се втрещи, когато чу характерния трясък на автомати. Стоеше шокирана и гледаше как дулата на оръжията проблясват и хората и биват разкъсвани от куршумите. Всичко приключи за секунди.

Един от мъжете хвърли два предмета в лодката и затвори люка. Последваха два приглушени гърмежа и секунди по-късно лодката избухна в пламъци. Тя потъна за минути, отнасяйки хората й на дъното на океана, без да остави никакви следи.

Мария бе така вцепенена от ужас при вида на горящата спасителна лодка, че не обръщаше внимание на траулера. Ала някой на борда му явно я бе забелязал, защото по метала около нея загракаха куршуми.

Без да се замисля, тя побягна в отчаян опит да стигне до най-близката врата. Куршумите профучаваха твърде близо до нея и тя осъзна, че няма да има време да я отвори и да влезе вътре, преди да бъде улучена. Нуждаеше се час по-скоро от прикритие.

Мария скочи към първия попаднал й прозорец и стегна крака, разби стъклото и пропадна надолу.