Пираня

28.

Хуан и останалите излязоха на палубата навреме, за да видят как димящите останки на риболовния траулер потъват под вълните. Макс ги уведоми, че траулерът експлодирал вероятно защото някоя от подводниците е прерязала тръба за гориво. Слънцето отдавна беше залязло. „Орегон“ претърси района с прожектори, но не намери нито един оцелял.

Оставиха тялото на Домингес и хората му там, където си бяха. Тъй като инцидентът се беше случил в международни води на кораб, притежаван от венецуелска компания, но плаващ под панамски флаг. Юрисдикцията беше, меко казано, неясна. Разследването вероятно щеше да се проведе от застрахователя, но всички свидетелства щяха да сочат към военноморските сили на Венецуела.

Гомес беше закърпил резервоара на хеликоптера и откара петимата до „Орегон“, който временно бе преименуван на „Норего“, в случай че още са в района, когато пристигне спасителен кораб.

След като се погрижиха за раните на Мария, Хуан й предложи да се преоблече в чисти дрехи и да иде в общата столова за храна и кафе. Самият той отиде при Макс и Мърф на палубата да наглежда прибирането на подводниците.

Три от тях бяха оцелели след експлозията и сега се носеха на повърхността в очакване на следващата команда. Хуан беше търсил контролера, но той се бе изгубил някъде във водата в трюма на „Сиудад Боливар“. Големият кораб още беше наклонен, но за сега се държеше стабилно.

Хуан разгледа подводниците с бинокъл, докато хората ме подготвяха кран да ги приберат. С лъскавия си дизайн приличаха на малки изтребители с къси криле, опашна перка, отвори за поемане на вода на носа и за изхвърляне на кърмата. Подводниците имаха гръбна издатина, в която се намираше средството, с което се закрепяха и пробиваха корпуса на целта си, както и къса антена, приемаща сигналите от контролера.

— С нетърпение очаквам да разглобя едно от тези бебчета – каза Макс, потривайки доволно ръце. – Маже да успея да построя една за нас. Кой знае, може да ни послужи за нещо.

— Виждал ли си досега подобен дизайн?

— Не, но ми изглежда прекалено съвършен, за да е дело на венецуелците. Предполагам, че са сдобили с тях от китайците или руснаците.

— Или са ги откраднали – вметна Мърф, който снимаше носещите се на повърхността подводници. – Когато бях системен разработчик, трябваше да правим оценка на потенциални технологии за военните. Едната от тая беше за подводен стелт дрон за атакувана на кораби, но когато напуснах, проектът беше на етап чертожна дъска. Възможно е тези да се базират тъкмо на онзи дизайн.

Ако се основават на американска технология ЦРУ ще си ги поиска отбеляза Макс. – Предчувствам, че Лаигстън Овърхолт ще напише голям чак в близко бъдеща.

Хуан трябваше да се съгласи, че това откритие ще бъда новина номер едно на стария му ментор от ЦРУ.

Като стана въпрос за чекове, свърза ли се с „Аглас Салвидж“? – попита той.

Макс кимна.

— След малко тръгват с океански влекач от Кингстън. Собственикът, Бил Мъсгрейв, преговаря за условията с „Кабимас“. Тъй като ние сме намерили кораба, ще получим от него десет процента.

Спасяването на кораби беше доходоносен и опасен бизнес, така че заплащането обикновено бе процент от цената на кораба и товара му. В този случай това означаваше повече от сто милиона долара, ако успееха да докарат кораба до пристанището невредим, така че делът на Корпорацията щеше да е приличен.

Доста добре за един ден работа. А ето че се очертаваше да спечелят още повече.

Кранът спусна мрежата си и водолазите в моторницата бяха готови да подготвят подводниците за изваждане от водата.

Най-неочаквано първата подводница потъна под

повърхността.

— Какво, по дя… – изтърси Макс.

Изчезна и втората подводница. После и третата.

Хуан се свърза с оперативния център.

— Губим подводниците. Да не би да се готвят да атакуват? Докладвайте.

— Не, капитане – отвърна Линда. – Сонарът показва, че потъват право надолу.

Хуан се обади на водолазите да се опитат да стигнат до една от тях, но беше късно. И трите подводници потъваха бързо към дъното на три километра дълбочина. Дори да успееха да извадят подводниците, от тях едва ли щеше да е останало много.

— Прати снимките на Овърхолт – каза Хуан на Мърф. – Аз отивам да говоря с гостенката ни.

Хуан влезе във фалшивата трапезария и си взе чаша кафе, преди да седне при Мария.

— Екипажът добре ли се отнася с теб? – попита той.

— Всички са чудесни – каза тя, докато оглеждаше занемареното помещение. – Никога не бих си помислила, че на кораб в подобно… ъъъ, състояние, ще предлагат такава превъзходна храна.

— Всичко опира до външен вид. Корабът е по-чист, отколкото изглежда. Влагаме парите си там, където има смисъл. Виж, трябва да те помоля за една услуга.

— Разбира се. Каквото и да е. Вие спасихте мен и кораба ми.

— Ще ти бъдем благодарни, ако не споменаваш участието ни.

— Но защо? Ти и хората ти заслужавате медал и онова, което направихте.

— Предпочитаме да не привличаме прекалено внимание заради товара, който превозваме. – Нямаше нищо лошо да намекне, че са контрабандисти. Фактът, че имаха опит с оръжията и бойната тактика само щеше да подсили впечатлението.

Мария го погледна разбиращо.

— А, ясно. А какво да кажа за труповете в кораба ми?

Хуан беше готов с версията си.

— Пирати. Опитали са се да превземат кораба, докато е търпял бедствие, и избили екипажа ти.

— А кой е избил тях?

— Съперничество помежду им. Сред тези крадци, които в крайна сметка ще бъдат идентифицирани като кривнали от правия път моряци от военноморските сили на Венецуела, няма такова нещо като чест. Останалите избягали, когато разбрали, че не могат да приведат кораба в движение.

Хуан буквално виждаше как колелцата в мозъка й се въртят, докато обмисляше историята.

— Има логика – каза тя накрая. – Това е най-малкото, което мога да направя за вас.

— Благодаря. Междувременно смятам, че е по-добре да останеш с нас. Решението си е твое, разбира се, но ако зад тази история наистина стои адмирал Руис, може да си в опасност. Не мисля, че си пада по непредвидените неща. Разбира се, стига да нямаш нищо против да изчезнеш, докато не се разчуе.

— Едва ли ще мога да командвам кораба си в близко бъдеше. А на бившия ми съпруг определено няма да му липсвам. Но трябва най-малкото да докладвам в „Кабимас“

— Кажи им истината. Че се страхуваш за живота си, защото нападателите са се измъкнали. Когато бъдат заловени, ще се почувстваш достатъчно в безопасност; за да се върнеш.

Тя обмисли предложението му.

— Добре. Мисля, че ще ме разберат. В момента основната им грижа е как да спасят кораба.

— Чудесно. Ще кажа на стюарда ми Морис да те настани в подобаваща каюта.

— Още веднъж благодаря, капитан Кабрило.

Той й се усмихна.

— Радвам се, че успях да помогна.

Остави я в способните ръце на Морис и отиде в каютата си, където му бяха прехвърлили обаждането от Лангстън Овърхолт.

— Задейства какви ли не аларми с тези снимки, Хуан – сърдито каза старецът. – Никой не беше очаквал да ги види излезли на бял свят, да ме прощаваш за израза.

— Значи са американски дизайн?

— Флотът работеше върху този проект години наред, докато някакъв вирус не сложи край на програмата. Целият софтуер на контролерите беше заразен и файловете с техническата документация бяха заличени. Само някой от екипа би могъл да направи това.

— Значи е работа на вътрешен човек. Защо смяташ, че плановете не са попаднали в чужди ръце?

Защото открихме кой ги с откраднал. Оръжеен разработчик на име Дъглас Пиърсън. Файловете бяха открити в лома му. Той трябва да е пуснал вируса.

В затвора ли е?

Не, мъртъв е. Или поне си мислехме, че е мъртъв. Участваше в едно изпитание, когато корабът му беше унищожен от излязъл от строя въздушен дрон. Тялото му така и не беше намерено, но приехме, че е бил изпепелен при катастрофата и отнесен в морето.

— А сега не сте сигурни, така ли?

— О, сигурни сме, че трябва да е жив. Ако подводниците са били построени от венецуелците, няма начин да са го направили без негова помощ. Той беше един от малцината, които познаваха из основи програмата. Двама от екипа бяха убити при същия инцидент, а останалите още работят като военни контрактори. Не вярваме да са замесени, но за всеки случай ги държим под око. Мисля, че Пиърсън е нашият човек.

— В такъв случай го искам толкова, колкото и ти каза Хуан и му разказа за опитите за покушение срещу екипажа на „Орегон“.

— Откъде е можел да знае къде сте? – изуми се Овърхолт.

— И аз много бих искал да науча отговора на този въпрос. Но мисля, че това не е всичко. Ако Пиърсън има пръст в тази работа, значи разполага със средствата да движи нещата.

— Достатъчно лошо е, че откраднато американско оръжие е било използвано за потопяването на три кораба и повреждането на четвърти. Не можем да му позволим да го използва за терористична атака.

— Тъй като сте смятали, че е мъртъв – каза Хуан. – предполагам, че нямате представа къде може да се намира.

— Не, и не можем да действаме в тази посока. Знаеш как е във Вашингтон. Историята ще се разчуе за нула време. Възлагам ти задачата да откриеш Пиърсън. Ако намериш достоверни доказателства за заплаха, мога да ги използвам, за да предупредя съответните агенции.

— В такъв случай най-добре да започна от мястото, където е бил видян за последен път жив. Възможно е в останките от кораба да има някакви следи, които са били пропуснати. Дърк Пит ли се занимаваше с изваждането им?

— НАМПД извади кораба от дъното на Чесапийк, но Дърк нае фирма за анализ на катастрофи, която да разследва инцидента. Компания на име „Гордиън Енджиниъринг“.

— С кого да се свържа?

— Привлякохме главния им инженер заради деликатното естество на технологията. Има достъп до всички секретни материали. – Хуан чу шумолене на листа. – Намерих го. Още е в „Патъксент“ и възстановява отломките. Името му е доктор Тайлър Лок.

Слънцето отдавна беше залязло и Ектор Базен не виждаше нищо отвъд обсега на фаровете на тойотата, карана от Давид Паске. Тъй като Хаити бе най-бедната страна в западното полукълбо, селските жители не можеха да си позволят генератори и за осветление през нощта разчитаха на печките си на дърва. Мракът в хълмистата централна част, през която минаваха сега, бе толкова дълбок, че границата Между Хаити и по-богатия съсед на запад – Доминиканската република – се виждаше ясно на нощните сателитни снимки на остров Испаньола, на който се намираха двете страни.

Когато заобиколиха един хълм, внезапните ярки светлини на електрически лампи, осветяващи някаква фабрика за цимент насред нищото, бяха направо ослепителни. Разположен между хълмовете и езерото Пелигре, втория по големина водоем на Хаити, заводът се състоеше от десетина сгради, множество открити конвейери и купол, в който събираха варовика за по-нататъшна обработка.

Сградите изглеждаха стари, защото не бяха използвани в продължение на повече от петдесет години, докато Базен не ги придоби. Сега те служеха като база за наемническата му армия. Мястото беше идеално, на километри от най-близкото селище и никой не задаваше въпроси за постоянните гърмежи.

Нямаше ограда, която да държи настрана любопитните, но на стратегически интервали наоколо бяха поставени сензори за движение, които сигнализираха веднага за неканени гости на територията на имота.

Паске спря пред голямата сграда, която се намираше най-близо до хълма зад завода. Базен взе брезентовия си чувал и влезе.

Вътре завари шейсет души, всички местни жители, коленичили с ръце на главите си. Хората му ги обикаляха като вълци, с готови за стрелба автомати G36. На пода лежаха две тела.

Обаждането, което беше получил по пътя от летището, беше подготвило Базен, но сега отново се вбеси от този нов проблем.

— Какво стана? – попита той старшия офицер, когото беше оставил да командва.

Офицерът кимна към един мъж, коленичил в първата редица. От прясната рана на челото му течеше кръв. Той изгледа Базен с мрачна решителност.

— Докато копаеха, той и останалите скочиха на двама от охраната и ги убиха – докладва офицерът. – Успяхме да овладеем положението, преди да се доберат до оръжията.

— Охраната е трябвало да внимава повече – каза Базен. – Предупредих ги, че Жак е умен.

Жак Дювал завъртя глава и изплю кървава храчка.

— Не можеш да ни държиш тук вечно, Ектор.

Базен наклони глава настрани и изгледа стария си съквартирант и доскорошен заместник-началник на националната полиция на Хаити, преди да бъде отвлечен и домъкнат тук.

— Кой казва, че смятам да го правя?

— Повече няма да копаем за теб.

— Ще го правите, ако искате семействата ви да останат живи.

Дювал се изсмя горчиво.

— Не виждаш ли иронията, Ектор? Държиш ни като роби в първата страна, разбила оковите на робството и станала независима.

— Вие не сте роби, а предатели. Предложих ви да се присъедините към мен, а вие се опитахте да ме отстраните.

Дювал го изгледа със съжаление.

— Как стана такъв човек? С теб бяхме слуги в едно също домакинство. Заедно постъпихме в Чуждестранния легион. Бяхме еднакви. А сега ти си чудовище.

— Не бяхме еднакви. – Базен се обърна към другите коленичили, мнозина, от които бяха служили в хаитянското правителство заедно с Дювал. – Този човек, когото почитате, когото боготворите, е просто едно лицемерно псе, готово да остави едно по-малко от него момче да бъде пребивано всеки ден от живота му.

Дювал въздъхна.

— Прав си, Ектор. Трябваше да направя повече. Но тогава бях просто дете. А сега се опитвам да променя нещата, цялата система, да направя Хаити едно по-добро място.

— Положението няма да се промени. Никога. Именно затова те доведох тук. Ти и останалите тук сте побъркани, ако си мислите, че нещо може да се промени. Единственото, което се променя, е кой държи властта. Е, сега аз я държа. Заради това, което правим тук, ще имам повече власт, отколкото можеш да си представиш.

— Защо просто не ни убиеш? И двамата сме военни, така че бъди честен. Това ще направиш, нали? Не можеш да ни пуснеш след всичко, което видяхме.

— Още имаме нужда от вас за построяване на тунела за бягство, така че ви очаква още копаене. Но иначе си прав, нямам нужда от всички ви. Трябва да има последици за онова, което направи.

Базен взе автомата от най-близкия наемник. Дювал се изправи и го погледна в очите, сякаш знаеше какво предстои.

Базен поклати глава и се ухили.

— Ама че благороден жест. Но не. Като военен би трябвало да знаеш, че хората ти винаги плащат за твоите грешки.

Базен насочи автомата и застреля в главите мъжете, коленичили от двете страни на Дювал.

— Не! – извика Дювал и скочи на крака, готов да се нахвърли върху Базен.

— Да ги направим ли трима? – попита Базен.

Дювал се закова на място, изгледа го презрително и отново коленичи.

— Добре – каза Базен и хвърли автомата на притежателя му. – Това беше само малка демонстрация. Ако се държиш добре отсега нататък, мога да те оставя жив достатъчно дълго, за да видиш що за сила може да контролира този свят.