Пираня

1.

Чесапийк Бей

Преди девет месеца

Прототипът Х-47В направи завой само на минути от целта си на сто и трийсет километра северозападно от моста с тунела при Чесапийк Бей. Фредерик Уедъл нагласи прескачащия през различни честоти алгоритъм на заглушаващото предаване. Мисията му бе да блокира управляващия сигнал на оператора на безпилотния самолет във военноморската база в окръг Вентура в Калифорния и да препрограмира бордовата навигационна система, като накара дрона с неговите четиристотин и петдесет килограма гориво да се забие в изоставена баржа.

Дори без двете умни бомби, които можеше да носи, дронът щеше да нанесе смъртоносна терористична атака срещу Съединените щати.

Уедъл посрещаше с ликуване предизвикателството.

— Ще го направим – каза той, без да се обръща към никого, макар че в малката стаичка, претъпкана до пръсване с електроника и дисплеи, имаше още двама души. Двайсет и пет метровият свързочен кораб, стоящ на котва при устието на Потомак, нямаше друг екипаж, освен капитана, който беше горе на мостика. Уедъл нагласи очилата си с телени рамки и погледна към най-големия екран да провери картината от камерата на палубата. Дронът правеше първия си завой след отлитането и се виждаше като бял клин на фона на притъмняващото оранжево небе.

Заглушаването на управляващия сигнал не беше достатъчно за изпълняване на мисията. Ако изгубеше контакт с оператора си, безпилотният самолет щеше да премине на автономен режим и да се върне в базата си „Патъксент Ривър“ в Мериленд, където се провеждаха изпитанията на повечето въздушни оръжейни системи на военноморските сили. Номерът беше да установят контрол върху машината, за да могат да заредят координатите за алтернативната цел. В този случай безпилотният самолет трябвате да се разбие в баржата със скорост осемстотин километра в час.

Тази атака беше най-лошият възможен сценарий за Пентагона. Никой – нито създателите на дрона, нито в генералния щаб – не смяташе, че бордовите системи могат да бъдат хакнати. Но след падането на свръхсекретния разузнавателен дрон RQ-170 в Иран началството настоя военновъздушните и военноморските сили да докажат, че протоколите им за комуникация не могат да бъдат разбити. Освен че бяха изгубили дрон на стойност стотици милиони долари, катастрофата бе дала възможност на иранците да зърнат отблизо най-високотехнологичните достижения на Америка. Щом иранците бяха успели да свалят дрона, те биха могли да отнемат управлението му от оператора. Военните наливаха пари в програма, която да гарантира, че подобно нещо никога няма да се случи.

Това беше причината за тази симулация на отвличане.

Най-добрите умове в областта на дроновете бяха призовани да съставят екип, който да играе ролята на врага. Електроинженер по образование и един от най-добрите специалисти по комуникациите във военновъздушните сили. Уедъл веднага се беше възползвал от шанса. Беше експерт в предаването, криптирането и прекъсването на комуникации, така че беше избран да прехване сигнала на оператора. Екипът му се състоеше от още двама първокласни учени.

Лорънс Кензит, свит тип с прегърбена стойка и покрито с пъпки лице, беше компютърен специалист и физик, защитил докторска дисертация в Калифорнийския технологичен институт на двайсетгодишна възраст. Въпреки че имаше навика да нарича всеки, когото смяташе, че не е нивото му, „непоправим тъпак“ – включително офицерите, от които зависеше работното му място, – той все пак стана най-добрият разработчик на софтуер за дронове на военните. Сега той седеше отдясно на Уедъл и тракаше на клавиатурата пред три монитора, по които течаха данни.

Вторият беше хардуерният разработчик Дъглас Пиърсън, създател на технологията, която се използваше за най-модерните дронове в арсенала на военните. Беше същински мечок с бомбастичен глас и огромно шкембе, подхождащо на човек, който не говори прекалено много и не е свикнал да слуша много. Управляваше царството си с железен юмрук и спореше на висок глас с всеки, който изразяваше несъгласие с него. Седеше отляво на Уедъл с крака на масата, с таблет в едната ръка и чаша кафе в другата.

Ако тези трима не успееха да разбият системата за управление на дрона, никой друг на света не би могъл да го направи. След като се увереше, че машината наистина се насочва към изоставената баржа, Уедъл възнамеряваше да я отклони от курса и да я накара да поклати ликуващо криле над „Патъксент“ преди да върне управлението на Вентура.

Пиърсън сръбна шумно от кафето си, остави чашата и почука с таблета по масата.

— Какво става, Лари? Още не съм получил никакви данни.

— Доктор Уедъл – каза Кензит, без да откъсва поглед от екраните си, – моля да напомните на доктор Пиърсън, че не отговарям на този прякор. Предпочитам да ме наричат „доктор Кензит“, но ще приема и „Лорънс“, макар че тази привилегия обикновено е запазена за хора, които смятам за равни. – Той направи пауза и добави: – Ако случайно не е ясно, не го смятам за равен.

— Равен в какъв смисъл, доктор Кензит? – подигравателно се изсмя Пиърсън. – Определено не сме равни на ръст.

— Нито на тегло.

Пиърсън изсумтя.

— Защо ли не те наричам просто „дребосък^“? Или може би „мухльо“, какво ще кажеш?

— Ръстът ми е по-малък в сравнение с вашия, но е близък до средния — невъзмутимо отвърна Кензит. – Също като вашия коефициент на интелигентност.

— Достатъчно – намеси се Уедъл. Дърленето им му беше дошло до гуша. — Хайде да не започваме отново точно сега. – Беше прекарал половината от последните шест месеца в ролята на рефер между двамата. – Искам да спечелим, така че се опитайте да се държите прилично, докато не приключим. Остават ни само още две минути пряка видимост. Какво е положението, Лорънс?

Кензит чукна решително последния клавиш.

— Ако хардуерните изчисления на доктор Пиърсън са верни, веднага щом успеете да измъкнете управлението от Вентура, ще препрограмирам бордовите протоколи за навигация.

Уедъл кимна и задейства плана си за блокиране на предаването. Изиграването на джипиес навигацията нямаше да свърши работа, защото всички американски дронове разчитаха на инерционна навигация, за да избегнат подобна тактика. Трябваше да е много по-находчив. С помощта на специално проектираната от него антена, монтирана на палубата, той облъчи приемника на дрона със силен шум, който трябваше да накара бордовите системи за момент да блокират. Важното в операцията бе да успее да го направи само достатъчно дълго, така че приемникът да не превключи незабавно в режим на търсене, но не чак толкова, та устройството да познае, че някой се опитва да компрометира протоколите, и да премине в автономен режим.

— Приготви се, Лорънс – каза Уедъл. – Не забравяй, имаш само двайсет секунди, за да овладееш сигнала.

— Знам.

„Разбира се, че знае.“

Уедъл се обърна към Пиърсън. Той трябваше да изключи системата за самоунищожение на дрона, която щеше да се задейства, ако сензорите усетеха неоторизиран управляващ сигнал.

— Дъг, готов ли си?

— Да го направим — каза Пиърсън и потри длани. – Добре. По мой сигнал. Три. Две. Едно. Старт.

Уедъл натисна копчето и импулсът от антената бомбардира дрона. Екранът му потвърди, че е попаднал право в целта.

— Давай, Лорънс!

Кензит затрака бясно по клавиатурата. Секундите се изнизваха. Оттук нататък Уедъл можеше само да гледа. Погледът му не се откъсваше от монитора над него. Дронът остана на първоначалния си курс.

— Състояние. Лорънс. – Броячът на лаптопа му показваше, че им остават още десет секунди.

— Изолирам контролните подсистеми – отвърна Кензит и това беше най-точното, което можеше да се изкопчи от него.

Секундите продължаваха да се изнизват. Чакането беше мъчително. За първи път през целия процес Уедъл се чувстваше напълно безсилен.

— Пет секунди, Лорънс!

Още тракане.

— Можеш. Кензит – обади се Пиърсън.

Пръстите на Кензит летяха над клавиатурата и изведнъж той се дръпна назад като пианист, завършващ изпълнението си.

— Знам – каза той. – Управлението вече е наше. – Той погледна многозначително Пиърсън. – Гледайте да не превръщате гениалността ми в спорен въпрос.

Макар че дронът нямаше да се взриви, ако Пиърсън не успееше да изключи системата за самоунищожение, вътре в машината имаше ключ, който щеше да се задейства, ако процедурата не бъде прекъсната. По-късно при инспектирането на дрона щеше да стане ясно, че мисията се е провалила. Тук нямаше частични успехи.

Пиърсън беше толкова сръчен с таблета, колкото Кензит с клавиатурата си. Уедъл беше зает да въвежда нови координати за цел в навигационната система. Приключи точно когато Пиърсън извика тържествуващо:

— Яж това. Чичо Сам! Спипахме ти дрона!

Уедъл и Пиърсън плеснаха длани. Кензит само повдигна вежда и сви рамене, сякаш не си заслужаваше да ликува за нещо, което беше напълно очаквано да се случи.

Веселието се оказа краткотрайно, когато Уедъл забеляза на монитора си, че Х-47В завива. Машината трябваше да се отдалечава на път към баржата. А вместо това тя летеше право към тях.

И се спускаше.

—Какво става, Лорънс?

Кензит поклати смаяно глава.

— Не може да бъде.

Пиърсън свали краката си и впери поглед в него.

— Какво направи, Лари?

— Нищо не съм направил, за да предизвикам това.

— Кое? – попита Уедъл.

— Дронът се насочва към сигнала, който излъчваме.

— Какво? – Уедъл се опита да изключи сигнала, но компютърът не реагира. – Как е възможно?

— Аз… не съм сигурен.

Уедъл погледна монитора. С всеки миг машината се уголемяваше. Само след минута дронът щеше да се забие като камикадзе в кораба и да го унищожи със заряда си.

— Можеш ли да го препрограмираш?

Кензит беше зяпнал екрана, напълно смаян и онемял.

Уедъл го сграбчи за раменете и го разтресе.

— Попитах, можеш ли да го препрограмираш?

— Не знам – промълви Кензит. Може би за първи път през живота си произнасяше тези думи.

— Трябва да опиташ, иначе с нас е свършено. — Уедъл се завъртя и посочи с пръст Пиърсън. – Опитай да включиш системата за самоунищожение.

Пиърсън кимна енергично и се наведе над таблета си. Уедъл се втурна към вратата.

— Къде отиваш? – попита Кензит.

— Ако не успеете да овладеете управлението, мога [поне да изключа антената.

Той отвори вратата и изтича на мостика, където капитанът се взираше към носещия се към тях дрон.

— Тръгвай, Веднага! – извика Уедъл.

Капитанът нямаше нужда от второ нареждаме и даде пълен напред.

Уедъл се качи на палубата над мостика, където беше антената. Ако изключеше захранващия кабел, сигналът щеше да прекъсне. Дори дронът да останеше насочен към първоначалната им позиция, преместването на кораба щеше да ги спаси. Той посегна към антената и се канеше да хване кабела, когато корабът рязко потегли напред. Уедъл отлетя назад, препъна се в нещо и удари главата си в стената.

Видя звезди посред бял ден и тръсна глава, за да я проясни, след което запълзя обратно към антената. Черният кабел до чинията се виеше като змия по бялата палуба.

Погледна и видя как белите криле се носят към него, черният отвор на носа за поемане на въздух зееше като пастта на манта. Воят на реактивния двигател вещаеше огън и гибел, ако не успееше да прекъсне предаването. Явно нито Кензит, нито Пиърсън бяха постигнали успех.

Уедъл сграбчи кабела с двете си ръце и го дръпна. Той не се освободи. Уедъл опря крака в стойката на чинията и напъна с всичките си сили, докато мускулите му не запротестираха.

Внезапно кабелът се откачи, пръскайки искри, и Уедъл падна назад.

Надигна се и видя, че кабелът е напълно откъснат от антената. Нямаше начин да продължава да предава.

Носът ма кораба пореше водата – движеха се най-малко с двайсет възела. Щяха да се отдалечат на предостатъчно разстояние, прели дронът да се разбие.

Уедъл обърна поглед към машината, за да може да посочи на разследващите къде точно е паднала в морето. И за свой ужас видя, че дронът продължава да прави корекции в курса си.

Все още беше насочен право към тях. Щеше да ги удари след не повече от пет секунди.

Уедъл скочи на крака и се втурна да се хвърли зад борда, но бе твърде късно. Времето сякаш се сви, когато дронът се заби в кораба и експлодира.

Последната му мисъл, преди огненото кълбо да го погълне, не беше за жена му, майка му или за немската му овчарка Бандит. А беше съсредоточена върху факта, че това не бе инцидент. Фредерик Уедъл си отиде от този свят, питайки се кой точно го е убил.